Коли, когато беше шестнадесет, старо циганско баба на Софийския пазар я хвърли за ръка, влезе в очите й като в огледало на съдбата и пробла:
Никак няма да се ожениш.
Лада се разсмя, но с годините, когато Валентин й подаде пръстен, спомни тези думи и подмигна:
Добре, поне ще се кача на трона на булката, подхвана, се съгласявайки.
Сватбата им беше огромен празник.
Децата не се появиха веднага. Лекарите бяха безмилостни: безплодно, окончателно, без алтернативи.
Ще бъда само съпруга, измърка Лада, задържайки сълзите.
Но чудо се случи бременността я настъпи.
Това е рисковано, може да не оцелеете, предупреди лекарят.
Лада усмихна се леко:
Добре, поне ще стоя в седалката на бременната.
Родила е силен, здраво момче.
Годините преминаха. С Валентин преживяха всичко радости и загуби, смях и сълзи, върхове и падения.
Четиридесет лета минаха като миг.
Тогава нова диагностика:
Остават ви половин година, съобщиха лекарите.
Лада се вгледа директно в очите им и каза:
Тогава ще скачам с парашут. Винаги съм мечтала.
И падна. Първи скок. Втори. Трети. И още няколко пъти.
Месеците след това, когато повториха изследванията, болестта бе изчезнала.
Защото, докато човек истински живее,
съдбата само се облегне на раменете
и пренаписва своята приказка.
Урокът е ясен когато приемем съдбата с усмивка и смелост, всяка пречка се превръща в ново начало.
