На следващия ден съседката отново се беше провесила през нашата ограда. Жена ми отиде при нея и ѝ каза, че имаме много работа днес и няма да можем да си губим времето, както вчера.
Ами утре? поинтересува се Райна с присъщата си любопитност.
Утре е същото. По принцип, по-добре не идвайте повече.
Желанието ми за живот в града не доведе до нищо хубаво.
Жена ми има стара къща на село. Когато тъстът и тъщата ми бяха още живи, често ги посещавахме. Много обичах вечерите, когато слагаха масата под голямата круша в двора. Там си бъбрехме до здрач, обсъждахме неща, които и на кокошките не са интересни, но нас ни забавляваха. През зимата тъща ми палеше печката и винаги имаше топли баници и бисквити. От кухнята ухаеше чудно аромат, който още ме преследва по софийските улици.
Аз и жена ми Деница обичахме зимните разходки с шейна. И така, когато родителите на жена ми си отидоха, къщата остана. Не я продадохме мислехме, че ще ходим редовно, както преди. Е, да, ама не.
Все ни излизаше нещо я работа, я болен зъб, я някой празник на терасата. После престанахме изобщо да се сещаме за селската къща. Животът си вървеше, не ни питаше. Минаха години неусетно. Синът ни, Мартин, си намери приятелка и ожени се за нея. Снахата ми Гергана често казваше, че би било прекрасно, ако поне лятото живеят на село.
Тогава ни светна за къщата. С Деница отидохме първи беше минала вечност от последното ни посещение. Всичко си стоеше същото, само дето изоставено. Решихме да запретнем ръкави. Деница чисти вътре, аз чистя двора най-сериозно по селски! Мислех, че всичко ще е рухнало, ама след малко търкане и метене, нещата изглеждаха учудващо добре. На следващия ден дойдоха и децата. Почнаха цялото семейство да лъскат и мият. За един ден къщата стана като на снимка за сватба чистичка и уютна. Жените спретнаха вечерята, а аз и Мартин ремонтирахме старата маса и пейките под крушата.
Тъкмо тогава забелязах, че една жена ни следи иззад плета. Представи се купила си съседната къща наскоро, тъкмо дошла да се запознае. Хора сме, поканихме я на вечеря не сме таквиз, дето да оставят човека на сух хляб. Казва се Райна. Само че се изпя още на вратата живее сама, имала дъщеря, за която купила дом, тя пък три внучета. А Райна без мъж отдавна са разведени. Приказваше си, както квачка на двора, но аз вече не я слушах, защото усещах нещо по-палаво около краката ми.
Поглеждам под масата гледам, кракът на съседката се е завъртял в моята посока! Аз веднага отдръпнах моя, ама тя не се отказва, все ме галеше с пръсти под масата. Докато се чудех как тихомълком да се измъкна, жена ми да не види и тази да се спре, Райна не млъкваше шушука, разказва, смее се. Децата вече започнаха да се изморяват, на всички ни се искаше да си ходи. Докато оправяхме масата, Деница ми прошепна, че тази жена никак не е свястна, и трудно мога да не се съглася. Но не признах за случката под масата срам ме хвана. Имам някакво предчувствие, че това не ѝ е за първи път.
На другия ден, Райна пак висеше на оградата. Деница ѝ каза ясно, че сме заети и вече нямаме уж времето от вчера.
Ами утре? попита Райна пак с интерес.
Утре е същото. По-добре не идвайте повече.
Голяма смелост си беше. Райна си мрънкаше под носа още дълго, ама не ѝ обръщах внимание. Така си го почувства Деница и така стана. Ние винаги сме били открити хора, усещаме веднага, че това не е нашият човек няма причина да се правим на любезни.






