На 50 години съм и преди една година съпругата ми си тръгна със синовете ни от дома ни в София, докато ме нямаше, а когато се прибрах, къщата беше празна. Преди няколко седмици получих съдебно известие: искане за издръжка на децата. От този момент автоматично ми удържат суми от заплатата – без право на възражение или преговори. Пари тръгват, както дойде заплатата. Не съм светия – изневерявал съм неведнъж. Никога не съм криел напълно, но и не съм си признавал директно. Тя твърдеше, че подозира верни неща, аз я обвинявах, че си измисля. Имах и тежък нрав – повтарях, че в нашата къща ще е така, както аз кажа, и ако не беше, го показвах с викове или хвърлях предмети. Не съм посягал, но съм ги плашил много пъти. Чак сега осъзнавам, че децата ми се страхуваха от мен – щом се прибирах, мълчаха, а ако вдигнех тон, се скриваха по стаите. Съпругата ми броеше всяка дума и избягваше спорове. Аз мислех, че това е уважение; днес разбирам, че е било страх. Бях убеден, че щом аз нося парите, правилата са мои. Когато тя си тръгна, се почувствах предаден и реших да отмъстя – не ѝ давах пари, не защото нямах, а понеже исках да я накажа. Надявах се, че гладът ще я върне обратно. Казах ѝ: “Ще има пари, само ако се върнеш.” Но тя замина за адвокат, подаде иск, изкара всичко – заплати, разходи, доказателства, и съдът нареди удържане от дохода ми много по-бързо, отколкото очаквах. Оттогава “орязват” всичко автоматично и не мога да скрия нищо. Днес нямам жена, нямам деца у дома – виждам ги рядко, мълчаливи и далечни. За мен вече няма дом, само разходи: наем, издръжка, дългове… Почти нищо не ми остава за себе си. Понякога ме обзема гняв, друг път – срам. В крайна сметка сам съм си виновен – даже сестра ми така ми каза.

На петдесет години съм сега, когато се връщам назад в спомените, усещам едно горчиво усещане в гърдите си. Миналата година, докато бях на работа в София, жена ми си тръгна с децата. Като се прибрах, домът беше празен и тих. Не ми каза нищо предварително. Просто си отиде.

Преди няколко седмици получих писмо от съда постановление за издръжка. От този миг, всеки месец от заплатата ми се удържат пари за децата и нея направо се превеждат, без възможност да спирам или да забавям. Не мога да говоря, не мога да моля. Беше наредено и край. Виждах как левовете изчезват още преди да ги взема.

Не съм бил безгрешен. Изневерих й не веднъж. Винаги се опитвах да прикривам, но не особено успешно. Жена ми, Елица, често ми повтаряше, че усеща неща, които нямат доказателства, а аз й отвръщах, че си въобразява. Не признах, не отрекох, а някак си всичко оставях във въздуха.

Освен това имах тежък нрав. Понякога крещях високо, хвърлях разни предмети из апартамента. Не съм посегнал никога, но се случваше да ги плаша до сълзи. В нашия дом се говореше само когато аз позволя, слушаха моя глас и моята воля. Ако нещо ме дразнеше, всички разбираха по тона ми. Сега вече осъзнавам това не беше уважение, а чист страх.

Децата замлъкваха пред мен, когато прекрачвах прага вечер. Забелязах късно как се изплъзваха по стаите, когато повишах тон. Елица стъпваше леко, премисляше всяка дума, стараеше се да избягва скандали. Аз си въобразявах, че ме зачитат, а истината беше, че бяха уплашени.

И не ми пукаше особено тогава. Считах се за глава на семейството този, който работи, изкарва левовете и затова командва и определя правилата. Когато Елица си тръгна, го приех като предателство. Мислех, че се бунтува и тогава направих още една грешка. Реших да я накажа, отказах да давам пари. Не защото нямах, а за да я накарам да се пречупи.

Вярвах, че скоро ще се измори, ще разбере, че без мен не може, и ще се върне. Казах й: Ако ти трябват пари върни се обратно в дома ни. Няма да помагам на онези, дето не стоят до мен. Но тя не се върна. Отишла е веднага при адвокат в София. Заведоха дело, представиха всичко: доходите ми, сметките, дори свидетели. Мигом съдията нареди да удържат издръжката направо от работата ми.

От този ден нататък виждам само орязана заплата. Най-напред левовете заминават за Елица и децата аз едва ги усещам. Не мога да променя нищо, не мога да заобиколя системата. Живея на квартира, плащам издръжка, имам кредити, а почти не остава за храната ми. Всеки месец броя стотинките.

Сега живея сам. Децата ги виждам рядко гледат ме, все едно съм чужденец. Не споделят. Не съм желан, не съм нужен. Материално съм по-притиснат отвсякога. Понякога в мен кипи гняв, но друг път ме гризе срам. Сестра ми, Маргарита, ми каза веднъж: Сам си направи това, братко. И май е права. Размислям върху миналото си и си мисля колко глупаво съм гонел власт, а всъщност съм останал сам.