Съветвах те да спреш след третото дете. Дори ти купих особени хапчета, надявайки се да те накарам да се замислиш повече над действията си. Но сякаш усилията ми отлетяха заедно със сънливата мъгла над Пловдив.
Колко още деца смяташ да раждаш? попита свекърва ми, с глас като скърцане на стара врата в селска къща.
Моля те, не бъди саркастична. Толкова ли се ядоса, че Петър ти е казал за бременността ми? отвърна Симона спокойно, гласът ѝ се разливаше из стаята като течение през тесен прозорец.
Разбира се, че се ядосах! изписка Мария. Казах ти да спреш след третото дете. Купих ти дори от онези специални хапчета от аптека “Здраве”, мислейки, че ще спреш и ще помислиш. Но май се оказах безсилна пред съдбата! гласът ѝ се разпадаше, сякаш думите ѝ се губеха из сънищата.
Знаем твоето мнение, но не искаме да се борим срещу природата каза Симона, а думите ѝ се смесваха с жълтеникавата светлина от уличната лампа, проблясваща през прозореца.
Сменяте ме за нищо? Тогава вече няма как да разчитате на помощта ми! Мария възкликна, сякаш пред нея се появиха магически сенки и тя се оттласкваше от тях.
Симона се готвеше да каже нещо, но точно тогава по телефона се чу странна мелодия сякаш някой свири на акордеон под водата.
Като че ли Мария никога не подкрепяше децата си не взимаше внуците си на гости в Бачково, не им носеше подаръци или захарни изделия, освен когато рождените дни пламваха като чучулига в утринта. Симона и Петър бяха финансово независими, парите им се търкаляха като жълти стотинки по кубетата на къщата. Когато Симона за трети път зачена, Мария настояваше за аборт, но младото семейство отказа, а накрая свекървата се привърза към малката Илина. После Симона пак забременя събитията се трупаха едно върху друго като преплетени лози в лозето.
Симона се опитваше да скрие раздразнението си от майка си пред Петър, докато самата тя и децата се чувстваха добре понякога сякаш плаваха в мляко от овца в голямо сребърно корито.
Петър работеше в банка и носеше вкъщи левове, които звучаха като звън на църковна камбана. Симона работеше по половин ден от дома, а когато бизнесът ѝ започна да расте, назначи асистентка момиче със име Златина, чийто смях приличаше на сънна песен над Родопите. Всичко вървеше добре, ако не бе Мария и нейната странна омраза към Симона тъй като от самото начало не одобряваше избора на сина си, та дори тайно се надяваше на развод, сякаш това е билет за пътуване до морето.
Но надеждите ѝ се разпалваха и изчезваха като балони в сънната реалност и после децата идваха едно след друго сякаш баща им насаждаше семена по мека пръст.
Според Симона, Мария ненавижда появата на четвърти внук, понеже вярва, че всичките пари на Петър ще отиват за семейство, а няма да ѝ плаща зъболекарските процедури на булевард “Цар Освободител”, няма да я праща в минералните бани в Хисаря, няма да ремонтира апартамента ѝ в Пловдив светът ѝ беше на ръба на промените и тя чувствуваше, че губи всичко стабилно като старите керемиди на покрива.
Мария не можеше да приеме да се лиши от малките си радости, а това я караше да чувства фрустрация, която вибрираше като акордеон под мостовете на Марица.
Симона се стараеше да не обръща внимание на негативизма на свекърва си, но всеки път усещаше как сякаш плува в мъгла, а тялото ѝ тежи като старо олово. Но какво можеше да направи Мария? Мечтите ѝ се провлачваха като сенки след здрач и нямаше никаква власт върху решенията на Симона и Петър.
Те ще имат и четвърти дете!
Как да се отнася човек с майка, която се намесва в живота на децата си като стара вещица, напускаща огнището си в нощта на Ивановден?






