Една бележка Ключът за апартамента на майка лежеше в джоба на якето на Стефан, до разписката за получения капаро. Той напипваше листа през плата, сякаш така можеше да задържи ситуацията в свои ръце. След три дни при нотариуса трябваше да подпишат договор за продажба, купувачите вече бяха превели сто хиляди, а брокерът всяка вечер пращаше съобщения с напомняне за сроковете. Стефан отговаряше кратко, без емотикони, и се ловеше, че чете тези напомняния като заплахи. Той се качи до петия етаж без асансьор, спря пред врата, пое си въздух и чак тогава позвъни. Майка му не отвори веднага. Отвътре се чу шумолене, после щракна ключалката. — Стефи, ти ли си? Почакай… да махна синджира… — тя говореше по-високо, отколкото трябва, а гласът ѝ беше напрегнат, като че ли се оправдаваше предварително. Стефан се усмихна, както можеше, и показа торба. — Донесох продукти. И да прегледаме пак договора. — Договора… — майка му се отдръпна в коридора, да го пусне. — Помня. Само да не ме пришпорваш. В апартамента беше топло, парното бумтеше, на столче до вратата лежеше чанта с лекарства. На кухненската маса – чиния с недоядено ябълко, а до нея – тефтерче, в което майка му на големи букви пишеше: “Да изпия хапчетата”, “Да звънна в домоуправата”, “Стефи ще дойде”. Стефан подреди покупките, сложи млякото в хладилника, провери дали вратичката е добре затворена. Майка му го гледаше, сякаш и това беше част от договорката. — Пак си купил не онзи хляб, — каза тя, но без упрек. — Друг нямаше, — отвърна Стефан. — Мамо, помниш ли защо продаваме? Тя седна, сложи дланите в скута си. — За да ми е по-лесно. Да не се катеря по тези етажи. И вие… — спря, сякаш “вие” беше прекалено тежко. — Да не се карате. В Стефан закипя раздразнение – не към нея, а към фразата. Той знаеше, че се карат – тихо, по телефона, за да не чува майка му. — Не се караме, — излъга той. — Решаваме. Мама кимна, но погледът ѝ беше ясен, упорит. — Искам да видя новия апартамент, преди да подпиша, — настоя тя. — Обеща ми. — Утре ще отидем, — каза Стефан. — На първия етаж е, двор, магазинът е наблизо. Той извади от папката документите: предварителен договор, разписка, удостоверение за собственост, копия на лични карти. Всичко наредено във файлове, сякаш те можеха да заместят реда в семейството. — А какво е това? — попита майка му, дръпвайки един лист, който Стефан не помнеше. Листът беше тънък, с печат от поликлиниката и подпис на лекар. Горе – “Медицинска бележка”. По-долу – формулировки, от които Стефан пресъхна в устата: “Има признаци за когнитивно намаляване”, “Препоръчва се обсъждане на въпрос за настойничество”, “Възможна ограничена дееспособност”. — Откъде го имаш? — попита той, опитвайки се да говори спокойно. Майка му погледна бележката като нещо чуждо. — Дадоха ми я, в поликлиниката. Мислех, че е за санаториум. — Кой ти я даде? Кога? Тя сви рамене. — Ходих с… — потърси думата. — С Пламен. Каза, да проверим паметта, да не ме излъжат. Подписах, жена в регистратурата даде лист, но не го четох – очилата бяха вкъщи. В ума на Стефан започнаха да се подреждат парчетата, а от това стана още по-зле. Малкият му брат Пламен все повтаряше едно и също: “Мама не трябва да е сама, забравя, лесно могат да я измамят.” Говореше го загрижено, но струеше и умора. — Мамо, разбираш ли какво значи това? — Стефан взе бележката. — Че съм… — тя наведе глава. — Че съм глупава? — Не. Че някой иска да оформи документи, за да не можеш да подписваш сама. За да решават вместо теб. Мама вдигна глава рязко. — Не съм дете. Устните ѝ трепнаха. Не плачеше, но в очите ѝ блесна болка от обида, която не можеше да покаже. — Помня къде са ми парите — каза бързо. — Помня как ви водех на училище. Помня, че апартаментът е мой. Не искам да ме… — не довърши. Стефан внимателно прибра бележката обратно, сякаш беше гореща вещ. — Ще се оправя, — каза. — Още днес. Излезе на балкона да звънне на брат си. На балкона — буркани с кисели краставички на мама, чисти, прибрани в кутия. Забеляза, че капачките са отделно, подредени. Мама може да забрави очилата, но буркани и капачки – никога. Пламен вдигна бързо. — Как е там? — бодро попита. — Водил ли си мама в поликлиниката? — попита Стефан. Пауза. — Да, и? Казах ти, трябва. Бърка се, Стефи. Видя сам. — Видях, че се изморява. Не е същото. Знаеш ли, че ѝ дадоха бележка за настойничество? — Не драматизирай, препоръка е. За да не придиря нотариуса. Пази се вече от измамници. Стефан стисна телефона. — Нотариусът не “придиря”, а проверява дееспособност. Ако в картата ѝ пише “ограничена”, може да откажат сделка. — А ако мине, после някой ще спори. Искаш да ни влачат по съдилища? Просто искам всичко да е чисто. — Чисто е, когато мама разбира. Не когато ѝ подават лист без очила. — Ще ми прехвърлиш пак всичко, а? — вече ядосан. — Аз ходя повече до нея, знам как забравя да изключи газта. Стефан си спомни вчерашния ѝ разговор – питаше го кой ден е, но после точно назова сумата на капарото и пита да не са ги излъгали. — Ще отида в поликлиниката днес. И при нотариуса. Ти ще дойдеш довечера. Пред мама. — Пред мама не може, ще се притесни. — Може. Това е за нея. Стефан се върна в кухнята. Мама гледаше през прозореца, все едно там са отговорите. — Не ми се сърди, — каза тя, без да се обръща. — Пламен е добър. Просто се страхува. Стефан почувства как нещо го променя отвътре. Майка му го защитава дори сега. — На него не се сърдя, — каза той. — Сърдя се, че не питат теб. Събра папката, сложи бележката в отделен файл и я прибра в чантата. Преди да излезе, провери котлона, прозорците. Мама го изпрати до вратата. — Стефи, — каза тихо. — Не давай апартамента на когото и да е. — На никого, — отговори. — И теб също. В поликлиниката Стефан чака близо два часа. Първо на регистратурата, после за кабинет, после за обяснения. Жената там, изморена, каза: — Медицинска тайна. Само с пълномощно. — Това е майка ми, — рече Стефан, сдържайки тона. — Не знае какво е подписала. Поне кажете кой иницира записа. — Да иде сама, — отряза тя. Стефан звънна на мама. — Мама, можеш ли сега да дойдеш? — попита. — Сега? — колебание. — Не съм готова. — Ще те взема. Важно е. Върна се, качи се до петия етаж, помогна ѝ с палтото, намери очилата на перваза “да не ги забравя”. В поликлиниката пак чакаха. Мама гледаше плакати за прегледи, стана по-малка. — Като ученичка съм, — прошепна, когато им дойде редът. — Възрастна си. Просто тук така става, — отвърна Стефан. С нея на регистратурата бяха по-меки. Жената намери карта. — Имахте преглед при невролог миналата седмица, — каза. — И при психиатър по препоръка. Мама потръпна. — При психиатър? Никой не ми каза. — При оплакване от памет, стандартно е, — неуверено каза жената. Стефан поиска копие от посещенията и бележката. Отказаха му, но позволиха на мама да вземе медицинска справка за нотариуса. Тя подписа заявление – този път с очила, четейки бавно. — Ето, — подаде им жената. — Към завеждащата, ако имате въпроси. Кабинетът беше затворен, табела: “Работи от 14:00”. Беше 12:30. — Няма да стигнем, — каза мама, облекчено. — Ще почакаме, — отвърна Стефан. Седнаха в коридора. Мама стискаше справката като билет. — Стефи, — заговори тихо, без да го гледа. — Понякога се обърквам. Мога да забравя дали съм яла. Но не искам да ме… отпишат. Стефан видя ръцете ѝ – кожата тънка, вени изпъкнали, а пръстите още сръчни. Помисли си как някога му е връзвала шалчето, а той се е срамувал от собственото си безсилие. — Никой не може, освен ако не искаш, — каза той. — А ако не разбирам за какво съм съгласна? Този въпрос го удари повече от бележката. — Тогава аз ще съм до теб, — каза. — Ще намерим начин да разбираш. Завеждащата ги прие към 14:20. Говореше спокойно. — Няма решение от съд за недееспособност, — каза, прелиствайки картата. — Има запис за възможно когнитивно намаляване, препоръка за консултация с настойнически органи. Това не лишава майка ви от право да подписва сделки. — Но нотариусът ще види и може да откаже, — рече Стефан. — Оценява състоянието в деня на сделката. Ако има съмнения, може да поиска становище от психиатър или личен преглед. Самата бележка не забранява. Мама стискаше чантата си. — Кой нареди запис за настойничество? — попита Стефан. — В картата има бележка: “Придружител – син”. Фамилия няма. Лекарят решава по тестовете. Никой не “нарежда” официално. Стефан видя, че упорството тук е безполезно. Грижата е формулирана по правилник. Сивите зони са там, където мама подписва, без да чете. На връщане мама беше уморена, но държеше. В автобуса каза: — Пламен мисли, че мога да продам и да остана на улицата. — Страхува се, — каза Стефан. — А ти от какво се страхуваш? Стефан не отговори веднага. Страхуваше се, че сделката ще пропадне, че купувачите ще си поискат парите; че ще изгубят новия апартамент, че мама ще остане тук още години. И най-много – че мама ще стане “обект на грижа”, а не човек. — Страхувам се, че ще спрат да те питат, — каза той. Вечерта Пламен дойде. Седна на кухнята, като у дома си. Мама сложи салата. Стефан видя, че тя се старае да е спокойна. — Мамо, как си? — Пламен се наведе, целуна я. — Добре, — каза тя сухо. — Днес разбрах, че съм била при психиатър. Пламен замръзна, погледна Стефан. — Не исках да те плаша, мамо. Просто проверка. Навсякъде така. — Не ме провериха, поведоха ме. Стефан остави справката на масата. — Пламене, разбираш ли, че може да блокират сделката заради този запис? — попита той. — А ти, че без такъв тя е опасна? Трябва всичко да е по книга. Не искам после да чуя: “Бабата нищо не разбира”. — Тя разбира, — каза Стефан. — Днес разбира, утре не, — Пламен започна да повишава тон. — Ти виждаш ли? Забравя. Може да подпише всичко. Мама удари с ръка по масата – не силно, но категорично. — Няма да подпиша “всичко”. Ще подпиша само това, което ми обяснят. Пламен наведе глава. — Мамо, наистина съм уморен, — каза. — Всеки ден мисля, че ще ти звънят да пращаш пари. Видях как излъгаха съседката. Не искам да стане с теб. Стефан чу не алчност, а страх. Но страхът не дава право да решаваш сам. — Ще процедираме така: без настойничество, без “недееспособност”. Отиваме при нотариус без купувачи. Мама с очила, спокойно. Нотариусът разговаря лично. Ако трябва, психиатър да потвърди, че разбира. Ограничено пълномощно, само по определени въпроси. Парите от продажбата – по сметка с два подписа: мой и неин, или неин и твой. Според избора ѝ. Пламен вдигна глава. — Ще загубим купувачите, няма да чакат. — Тогава да си тръгнат, — каза Стефан. Почувства как мама се разтрепери. — Няма да продавам апартамента на цена да обявят мама за недееспособна. В погледа на мама се появи ново – смес от благодарност и страх. — Стефи, — каза тихо. — Ами ако изгубим парите? — Може би капарото и време, — честно каза. — Но ако сега дадем съгласие за настойничество заради бързината, няма връщане. После ще живееш “под наблюдение”, всеки ход ще е “за твое добро”. Пламен стисна юмруци. — Мислиш, че искам да я унижа? — попита. — Мисля, че искаш контрол, защото те е страх, — каза Стефан. — И защото така е по-лесно. Пламен скочи. — По-лесно? Пробвай ти! Идваш веднъж седмично да ме учиш как се гледа човек. Стефан се изправи, но спря. Видя, че мама се сжива, все едно спорът е шамар. — Спирай, — каза. — Не е въпрос кой колко прави. Мама трябва да е център на решението. Мамо, искаш ли Пламен да има право да подпише вместо теб? Мама се замисли дълго. После каза: — Искам да сте двамата, когато подписвам. И да ми казвате истината. Дори да е неприятна. Стефан кимна. — Така ще е. На другия ден отиде сам при нотариус, с документацията. Нотариусът, мъж с очила, разгледа внимателно. — Справката не е основание за отказ, — каза. — Но препоръчвам присъствие на психиатър или становище от него. Обязателно лично участие на майка ви. Без пълномощни “за всичко”. — Купувачите чакат, — отбеляза Стефан. — Купувачите винаги чакат, после не чакат. Ваш решението. Стефан звънна на брокера. — Отлагаме сделката, — каза. — За колко? — тонът беше хладен. — Две седмици. Нужен ни е документ от лекар. — Може да се откажат. Тогава връщате капарото. — Връщаме, — спокойно каза Стефан. Вечерта уведоми мама и Пламен. Пламен се ядоса, говореше за “изпуснат шанс”, после замълча и си тръгна, хлопна вратата тихо, но в коридора потръпна закачалката. Мама седеше в кухнята, въртеше химикалка. — Няма да дойде? — попита. — Ще дойде, — каза Стефан. — Трябва му време. — А на мен? — попита тя. Стефан разбра, че пита не за чакане, а за времето, което ѝ остава да живее като “подопечна”. — Трябва ти време. И право. След седмица с мама отидоха при психиатър в частен център – да не чакат направление. Мама се притесняваше, но се държеше. Врачът разговаря внимателно, питаше за дати, за деца, за смисъл на сделката. Мама сгреши един път, но обясни защо продава и какво ще прави с парите. Заключението беше сухо: “Състоянието позволява да разбира и да ръководи действията си.” Стефан държеше документа като щит и усещаше горчивина, че способността на мама да бъде себе си се доказва с печат. Купувачите се отказаха. Брокерът изпрати съобщение: “Откриха друг вариант. Капарото върнете до петък, иначе претенция.” Стефан върна парите, част от свои спестявания. Беше болезнено, но не фатално. Пламен не звъня три дни. После дойде без предупреждение. Мама отвори; Стефан чу гласовете им. — Мамо, прости, — каза Пламен. — Прекалих. — Не ме обиди, — отвърна тя. — Оплаши ме. В кухнята Пламен седна срещу Стефан. — Наистина мислех, че е правилно, — каза. — Не исках някой… — Разбирам, — каза Стефан. — Но сега така: всички документи – само пред нея и пред нас. И ако те е страх, казвай си го, не с бележки. Пламен кимна, погледът му остана упорит. — А ако почне съвсем… — не довърши. Мама го гледаше уверено. — Тогава заедно ще решавате, — каза тя. — Но докато съм жива и знам, искам да ме питате. Стефан видя – семейството не стана по-сплотено. Обида остана, уталожена като утайка. Сделката пропадна, парите върнати, новият вариант загубен. А в папката имаше други документи: ограничено пълномощно за Стефан за плащане на сметки и банки, съгласие на мама за обща сметка, и списък с въпроси, които тя сама написа за нотариуса. Късно вечерта Стефан се готвеше да си тръгва. Мама го изпрати до вратата, както винаги. — Стефи, — каза и му подаде връзка ключове. — Вземи втория комплект. Но не защото не мога сама. А защото така ще ми е по-спокойно. Стефан взе ключовете, усети студа на метала в ръката и кимна. — Така е по-спокойно, — повтори той. Излезе на площадката и не тръгна веднага надолу. Зад вратата се чуваха стъпките на мама, после щракна заключалката. Стефан си мислеше, че истината не е напълно разкрита. Кой от поликлиниката е написал фразата, защо никой не обясни на мама какво подписва, къде свършва грижата и започва властта – всичко това може да изплува. Но сега мама имаше глас, защитен не само с думи, а и с общите им действия. И това вече не можеха да го вземат така лесно.

Една справка

Ключът за апартамента на мама се намираше в джоба на якето на Стефан, точно до разписката за получаването на капарото. Пръстите му се плъзгаха по листа през плата, все едно така можеше да задържи контрола върху цялата ситуация. След три дни трябваше да се подписва нотариалният договор за продажбата, купувачите вече бяха превели сто хиляди лева, а брокерката всяка вечер пращаше съобщения, че срокът наближава. Стефан отговаряше кратко, без емотикони, и все се хващаше как в гласа ѝ усеща заплаха, не само напомняне.

Изкачи петте етажа без асансьор, спря пред вратата, пое дъх и чак тогава позвъни. Майка му не отвори веднага. Зад дървената врата се чу как пристъпва по чехлите, след това щракна ключалката.

Стефчо, ти ли си? Почакай… че май закачих веригата… говореше по-високо, отколкото трябваше, и в гласа ѝ сякаш имаше тревога, още преди да са казали нещо.

Стефан се усмихна по неговия си начин и махна с торбата.

Купих ти продукти. И да видим пак договора, както говорихме.

Договора… отмести се коридора и го пусна. Помня, не ме пришпорвай само.

В апартамента беше топло, парното грееше, а на табуретката до входа стоеше чантичка с лекарства. На кухненската маса имаше чиния с полуобелена ябълка и тефтер, в който майка му с едри букви беше написала: Лекарство, Да звънна на входа, Стефан идва.

Стефан подреди продуктите, остави млякото в хладилника, натисна вратата да е затворена. Майка му го наблюдаваше, все едно това беше част от сделката.

Пак си взел от онзи хляб, каза тя, но без ехидност.

Друг нямаше, отвърна Стефан. Мам, ти помниш ли защо продаваме?

Седна тежко на стола, скръсти ръце в скута.

За да ми е по-леко. Да не се качвам по тези стълби. И… замълча, сякаш и вие ѝ тежеше на езика. И вие да не се карате.

Стефан усети как в гърдите му започва да се надига ядно чувство не към нея, а към целия този разговор. Караха се, разбира се, но тихо, по телефона, така че мама да не чува.

Не се караме, излъга. Решаваме заедно.

Майка му кимна, но погледът ѝ беше ясен, твърд.

Обеща, че ще видя новия апартамент, преди да се подпише. напомни му.

Утре ще идем, каза Стефан. Първи етаж е, дворче пред блока, магазинът е на две крачки.

Откри документите в папката: предварителния договор, разписката, извадката от Имотния регистър, копия от личните карти. Всичко беше подредено перфектно, все едно редът на листите можеше да подреди семейството.

А това какво е? майка му посегна към един лист, който Стефан не веднага разпозна.

Тънка хартия с печат от поликлиника и подпис от лекар. Горе пишеше Справка. Надолу тягостни формулировки: има данни за когнитивен спад, препоръчва се обмисляне на попечителство, възможна ограничена дееспособност.

Откъде е това? попита той, опитвайки се да звучи спокойно.

Ами… дадоха ми я в поликлиниката. Мислех, че е за санаториума.

Кой ти я даде? Кога?

Ходих… с Пешо. Каза, да проверим паметта ми, да не ме измамят. Съгласих се. Жената на регистратурата каза да подпиша. Не четох, нямах очила.

В Стефановата глава започнаха да се подреждат парчетата, което го накара да се почувства още по-зле. Малкият му брат Пешо напоследък все повтаряше: Не може мама сама, забравя всичко, ще я излъжат. Говореше загрижено, ама в думите му прозираше умора.

Мам, разбираш ли какво пише тук? попита Стефан вдигайки справката.

Че съм… наведе глава. Че съм глупава?

Не. Че някой започва да урежда документи, така че ти да не можеш сама да подпишеш. Решават вместо теб.

Внезапно тя го погледна право.

Аз не съм дете.

Устните ѝ потрепериха; не плачеше, но очите ѝ се замъглиха чиста обида, която не може да се покаже.

Знам къде са ми парите, каза бързо. Помня как ви водих на училище, помня, че апартаментът е мой. Не искам да ме…

Стефан върна справката в папката тихо, сякаш беше горещ предмет.

Ще оправя нещата, каза. Днес.

Излезе на балкона, да звънне на брат си. Майка му нареди бурканите с краставички, измити и сложени по кутии. Стефан забеляза, че капачките си имат отделно място, всичко под конец. Очила забравя, ама за буркани и капачки държи ред.

Пешо вдигна веднага.

Как е положението? бодър тон, уж да се държи стабилно.

Ти ли води мама на преглед? попита Стефан.

Пауза.

Да. Защо, нали ти казах, трябва. Изгубена е, Стефчо.

Виждам, че е изморена. Това не е едно и също. Знаеш ли, че са ѝ дали справка за попечителство?

Недей да правиш драма. Това е само препоръка нотариусите са мнителни, страхуват се от измами.

Стефан стисна телефона.

Не се взира нотариуса, а проверява дали тя може да разполага със себе си. Ако пише ограничена дееспособност, може да ни спрат.

А ако я пуснат, после някой може да оспори. Какво искаш да ни гонят по съдилища? Гледам да е чисто.

Чисто ще е, като мама знае какво подписва. Не като ѝ подават листи без очила.

Пак всичко върху мен ли? Аз ходя при нея по-често от теб. Виждам, че забравя да изключи котлона.

Стефан си спомни как вчера му звънна, да го пита кой ден сме, а после нарече точната сума на капарото.

Отивам в поликлиниката. После при нотариуса. И ти да дойдеш вечерта. Ще говорим пред мама.

Не може пред нея, ще се разплаче.

Може. За нея става въпрос.

Върна се в кухнята. Майка му гледаше през прозореца, все едно там ще намери някакъв отговор.

Не ми се сърди, каза тихо без да се обърне. Пешо е добър. Просто се страхува.

Стефан усети, че нещо в него се размести. Защитаваше брат му дори сега.

Не му се сърдя, каза. Сърдя се, че теб не те попитаха.

Папката прибра, справката отдели в отделен джоб. Преди да излезе, провери котлона, прозорците. Майка го изпрати до вратата.

Стефче, прошепна. Като даваш апартамента, да е на човек, дето заслужава.

Никой няма да го вземе, каза той. А теб още по-малко.

В поликлиниката Стефан прекара почти два часа опашка, търсене на кабинет, обяснения защо иска информация. Жената от регистратурата с уморен вид каза:

Медицинска тайна само с пълномощно.

Тя е майка ми, опита се да не бъде груб. Не знае дори какво е подписала. Трябва ми името, кой е написал справката.

Да дойде тя сама.

В коридора се обади на майка си.

Мам, можеш ли да дойдеш сега?

Сега? звучеше уплашено. Аз… не съм готова.

Ще дойда да те взема важно е.

Върна се пак по стълбите, помогна ѝ да нахлузи палтото и намери очилата на перваза, където ги беше сложила да не ги забрави. Майка вървеше бавно, но сигурно.

В поликлиниката пак чакаха в опашка. Майка му гледаше плакати за профилактика, хора, сякаш съвсем се беше смалила.

Чувствам се като ученичка, каза, когато стигнаха.

Ти си голяма жена, мамо. Просто тук така ги въртят нещата.

С нея на регистратурата жената омекна, взе документите, намери карта.

Била сте при невролог две седмици назад, каза. И при психиатър, по направление.

Психиатър? сепна се. Никой не ми каза.

Стандартно е, като има оплаквания за памет, добави регистраторката, но несигурно.

Стефан поиска копие от справката и посещенията. Не дадоха на него, но разрешиха на майка му да вземе откъс за нотариуса. Този път подписа с очилата си, четейки внимателно.

Ето, рече жената. Отидете при завеждащата, ако има въпроси.

Кабинетът ѝ беше затворен, бележка: Прием след 14:00. Беше 12:30.

Няма да стигнем, каза майка му, облекчена, като че ли отсрочката беше спасителна.

Ще почакаме, каза Стефан.

Седнаха на пейка. Майка му държеше папката все едно билет, който могат да ѝ вземат.

Стефчо, каза без да го гледа. Понякога наистина се обърквам. Мога да забравя дали съм яла. Но не желая да ме отпишат.

Стефан погледна нейните ръце кожата тънка, вените изпъкнали, но пръстите още пъргави. Спомни си как някога му връзваше шала, и как тогава се срамуваше от собствената си несигурност.

Никой не те отписва, ако не ти решиш, каза.

А ако не разбирам какво решавам?

Този въпрос го удари по-силно от справката.

Тогава ще съм до теб, каза Стефан. Ще направим така, че да разбираш.

Завеждащата ги прие към 14:20. Жената, около петдесетте, пригледна, говореше спокойно.

Няма решение на съда за недееспособност, листи картата. Има изказване за леко когнитивно понижение и препоръка за консултация с органите за попечителство. Това не отнема право за подписване.

Но нотариусът ще види запис и ще откаже, каза Стефан.

Нотариусът проверява състоянието при договора. Ако има съмнение може да иска мнение на психиатър или сделката да стане с лекар. Справката сама по себе си не е забрана.

А кой поиска да впише попечителство? попита Стефан.

Разгледа го внимателно.

Има запис Проведен сина. Име няма. Лекарят пише по тестов резултат. Никой официално не иска такова нещо.

Стефан разбра, че спори напразно. Тук всичко минава през формална грижа, но сивите зони са когато мама подписва, без да чете.

По пътя обратно майка му беше уморена, но не се предаваше. В автобуса внезапно каза:

Пешо мисли, че мога да дам апартамента на някой и да остана на улицата.

Страхува се, каза Стефан.

А ти от какво се страхуваш?

Не отговори веднага. Страхуваше се, че сделката ще пропадне, че ще върнат капарото, ще изгубят хубавото предложение за ново жилище. Но най-много се тревожеше за друго че майка му ще стане просто обект на грижа, губейки глас в собствения си живот.

Страх ме е, че ще престанете да те питате.

Вечерта Пешо дойде. Събу обувките, отиде в кухнята, както винаги. Майка сложи чинии, извади салата от хладилника. Стефан забеляза, че майка му се държи спокойно, все едно е обикновена вечеря.

Как си, мамо? целуна я по бузата.

Добре, каза сухо. Днес разбрах, че са ме водили при психиатър.

Пешо замръзна, погледна Стефан.

Не исках да те плаша, мамо. Просто е лекар. На всички гледат паметта.

На мен не ми гледаха, каза мама. Ме водиха.

Стефан остави извлечението на масата.

Пешо, разбираш ли, че този запис може да обърка сделката? попита го.

А ти разбираш ли, че без него може да стане опасно? Нотариусът трябва да види, че всичко е по закона. Не искам някой да каже после, че старицата не проумява.

Проумява, каза Стефан.

Днес проумява, утре не. Ти виждаш. Може да подпише каквото ѝ подадат.

Мама хлопна длан върху масата не силно, но звукът беше решителен.

Няма да подпиша каквото да е, отвърна. Подписвам, ако ми се обясни.

Пешо сведе очи.

Много съм се шашнал, мамо. Всеки ден си мисля, че ще ти звъннат измамници. Съседката я излъгаха… Не искам и с теб така да стане.

Стефан чу страх, не алчност, но страхът не дава право да решаваш вместо друг.

Да го направим така никакво попечителство, никакво недееспособна. Отиваме при нотариуса предварително, само с мама, без купувачи. Мама с очила, спокойно. Ако трябва психиатър издава становище, че разбира какво подписва. Довереност само за конкретни неща, с ограничения. И парите от продажбата по сметка с две подписи мама и аз, или мама и ти. Както реши.

Пешо вдигна глава.

Това е бавно. Купувачите няма да чакат.

Ако трябва да си ходят, каза Стефан, и видя как мама потрепери. Няма да продавам, ако ще обявяват мама за недееспособна.

Мама го гледаше с нова благодарност и страх.

А ако изгубим парите, Стефчо?

Стефан седна при нея.

Може да изгубим капарото и време, призна. Но ако сега се съгласим заради бързина, после няма връщане. Ще живееш като под наблюдение, всяко твое решение ще защитават.

Пешо стисна юмруци.

Мислиш ли, че искам да я унижа?

Мисля, че искаш контрол, защото се страхуваш. И защото така е по-лесно.

Пешо рязко стана.

По-лесно? Ти пробвай! На седмица веднъж идваш и ми обясняваш как се грижи човек!

Стефан също изправи, но спря. Видя как майка се сви препирнята ги удари болни.

Спри, каза. Не сме на състезание. Мама трябва да е в центъра на решението. Мам, искаш ли Пешо да има право да подписва вместо теб?

Мълча дълго. После тихо:

Искам да сте двамата, когато подписвам. И да ми казвате истината, дори когато боли.

Стефан кимна.

Така ще бъде.

На другия ден отиде сам до нотариуса с документи и справката. В центъра кантора в стар кооперативен блок. Нотариусът мъж с очила, разгледа внимателно.

Справката не е основание за отказ, каза. Но бих препоръчал лекар-психиатър на сделката или становище. И лично присъствие на майка ви. Никакви генерални пълномощни.

Купувачите чакат, възрази Стефан.

Все чакат, после не чакат. Вие решавате.

Стефан излезе и звънна на брокерката.

Сделката се измества, каза той.

За колко? студено.

Две седмици, докато вземем становище.

Магът купувачите се откажат; трябва да върнете капарото.

Ще го върна, каза бавно, и се изненада от собственото си спокойствие.

Вечерта го съобщи на майка и Пешо. Брат му се ядоса, нарече пропада шансът, всичко развали, после млъкна, затвори вратата така че дръжката зазвъня.

Мама седеше, въртеше химикал.

Няма ли да дойде? попита.

Ще дойде, каза Стефан. Трябва му време.

На мен? попита тя.

Разбра, че пита не просто за чакането, а за времето, което ѝ остава да живее като пълноценен човек, не подопечна.

И на теб ти трябва време, каза. И право.

След седмица с майка му отидоха на психиатър в частен център да не чакат направление. Майка му трепереше, но се държа. Врачът разговаряше спокойно, пита за дата, деца, целта на сделката. Майка сгреши числото, но обясни ясно защо продава за нов дом и за собствения си живот.

Дадоха становище: Състоянието позволява да разбира и ръководи действията си. Стефан държеше листа като щит, по едно и също време му беше тъжно трябваше да доказват, че мама може да бъде себе си.

Купувачите се отказаха. Брокерката писа: Взеха друго и Капарото върнете до петък, иначе жалба. Стефан върна парите, част от своите спестявания добави. Болеше, но не беше катастрофа.

Три дни Пешо не звънна. После се появи вечерта без дума. Майка му отвори, Стефан чу гласовете им в коридора.

Мам, прости ме, каза Пешо. Прекалих.

Не ме обиди, отговори мама. Стресна ме.

Влезе в кухнята, седна срещу Стефан.

Мислех, че действам правилно. Не исках някой…

Разбирам, каза Стефан. Отсега нататък всичко се подписва на масата, всички сме там. Ако се страхуваш кажи го, не го крий зад справки.

Пешо кимна, но погледът му си остана твърд.

А ако все пак започне съвсем… замълча.

Мама го изгледа спокойно.

Тогава ще решите заедно. Но докато съм жива и в ума си, ще ме питате.

Стефан разбра семейство няма да стане веднага сплотено. Обиди ще си останат, само ще слегнат дълбоко. Сделката се провали, парите ги върнаха, а хубавото предложение за ново жилище изчезна. Но в папката вече имаше нови документи: ограничено пълномощно на Стефан за плащане на сметки и работа с банка, съгласие от майка му за обща сметка, и списък въпроси към нотариуса, лично написани с едри букви.

Късно вечерта Стефан се стягаше да си тръгва. Майка му го изпрати до вратата, както винаги.

Стефчо, подаде му връзка с ключове. Вземи втория комплект. Не защото не мога сама, а защото е по-спокойно.

Стефан ги хвана, усети хладната снага на метала и кимна.

По-спокойно е.

Излезе на площадката и не слезе веднага. Отвътре се чуваха стъпките на мама, после щракна ключалката. Стефан стоеше и усещаше, че истината още е скрита. Кой точно написа справката, защо не обясниха на мама какво подписва, къде свършва грижата и почва властта това може пак да излезе на повърхността. Но сега на мама ѝ беше върнат глас, и той беше укрепен не само с думи, а и с истински действия. И това вече не може да се вземе така лесно.

Rate article
Една бележка Ключът за апартамента на майка лежеше в джоба на якето на Стефан, до разписката за получения капаро. Той напипваше листа през плата, сякаш така можеше да задържи ситуацията в свои ръце. След три дни при нотариуса трябваше да подпишат договор за продажба, купувачите вече бяха превели сто хиляди, а брокерът всяка вечер пращаше съобщения с напомняне за сроковете. Стефан отговаряше кратко, без емотикони, и се ловеше, че чете тези напомняния като заплахи. Той се качи до петия етаж без асансьор, спря пред врата, пое си въздух и чак тогава позвъни. Майка му не отвори веднага. Отвътре се чу шумолене, после щракна ключалката. — Стефи, ти ли си? Почакай… да махна синджира… — тя говореше по-високо, отколкото трябва, а гласът ѝ беше напрегнат, като че ли се оправдаваше предварително. Стефан се усмихна, както можеше, и показа торба. — Донесох продукти. И да прегледаме пак договора. — Договора… — майка му се отдръпна в коридора, да го пусне. — Помня. Само да не ме пришпорваш. В апартамента беше топло, парното бумтеше, на столче до вратата лежеше чанта с лекарства. На кухненската маса – чиния с недоядено ябълко, а до нея – тефтерче, в което майка му на големи букви пишеше: “Да изпия хапчетата”, “Да звънна в домоуправата”, “Стефи ще дойде”. Стефан подреди покупките, сложи млякото в хладилника, провери дали вратичката е добре затворена. Майка му го гледаше, сякаш и това беше част от договорката. — Пак си купил не онзи хляб, — каза тя, но без упрек. — Друг нямаше, — отвърна Стефан. — Мамо, помниш ли защо продаваме? Тя седна, сложи дланите в скута си. — За да ми е по-лесно. Да не се катеря по тези етажи. И вие… — спря, сякаш “вие” беше прекалено тежко. — Да не се карате. В Стефан закипя раздразнение – не към нея, а към фразата. Той знаеше, че се карат – тихо, по телефона, за да не чува майка му. — Не се караме, — излъга той. — Решаваме. Мама кимна, но погледът ѝ беше ясен, упорит. — Искам да видя новия апартамент, преди да подпиша, — настоя тя. — Обеща ми. — Утре ще отидем, — каза Стефан. — На първия етаж е, двор, магазинът е наблизо. Той извади от папката документите: предварителен договор, разписка, удостоверение за собственост, копия на лични карти. Всичко наредено във файлове, сякаш те можеха да заместят реда в семейството. — А какво е това? — попита майка му, дръпвайки един лист, който Стефан не помнеше. Листът беше тънък, с печат от поликлиниката и подпис на лекар. Горе – “Медицинска бележка”. По-долу – формулировки, от които Стефан пресъхна в устата: “Има признаци за когнитивно намаляване”, “Препоръчва се обсъждане на въпрос за настойничество”, “Възможна ограничена дееспособност”. — Откъде го имаш? — попита той, опитвайки се да говори спокойно. Майка му погледна бележката като нещо чуждо. — Дадоха ми я, в поликлиниката. Мислех, че е за санаториум. — Кой ти я даде? Кога? Тя сви рамене. — Ходих с… — потърси думата. — С Пламен. Каза, да проверим паметта, да не ме излъжат. Подписах, жена в регистратурата даде лист, но не го четох – очилата бяха вкъщи. В ума на Стефан започнаха да се подреждат парчетата, а от това стана още по-зле. Малкият му брат Пламен все повтаряше едно и също: “Мама не трябва да е сама, забравя, лесно могат да я измамят.” Говореше го загрижено, но струеше и умора. — Мамо, разбираш ли какво значи това? — Стефан взе бележката. — Че съм… — тя наведе глава. — Че съм глупава? — Не. Че някой иска да оформи документи, за да не можеш да подписваш сама. За да решават вместо теб. Мама вдигна глава рязко. — Не съм дете. Устните ѝ трепнаха. Не плачеше, но в очите ѝ блесна болка от обида, която не можеше да покаже. — Помня къде са ми парите — каза бързо. — Помня как ви водех на училище. Помня, че апартаментът е мой. Не искам да ме… — не довърши. Стефан внимателно прибра бележката обратно, сякаш беше гореща вещ. — Ще се оправя, — каза. — Още днес. Излезе на балкона да звънне на брат си. На балкона — буркани с кисели краставички на мама, чисти, прибрани в кутия. Забеляза, че капачките са отделно, подредени. Мама може да забрави очилата, но буркани и капачки – никога. Пламен вдигна бързо. — Как е там? — бодро попита. — Водил ли си мама в поликлиниката? — попита Стефан. Пауза. — Да, и? Казах ти, трябва. Бърка се, Стефи. Видя сам. — Видях, че се изморява. Не е същото. Знаеш ли, че ѝ дадоха бележка за настойничество? — Не драматизирай, препоръка е. За да не придиря нотариуса. Пази се вече от измамници. Стефан стисна телефона. — Нотариусът не “придиря”, а проверява дееспособност. Ако в картата ѝ пише “ограничена”, може да откажат сделка. — А ако мине, после някой ще спори. Искаш да ни влачат по съдилища? Просто искам всичко да е чисто. — Чисто е, когато мама разбира. Не когато ѝ подават лист без очила. — Ще ми прехвърлиш пак всичко, а? — вече ядосан. — Аз ходя повече до нея, знам как забравя да изключи газта. Стефан си спомни вчерашния ѝ разговор – питаше го кой ден е, но после точно назова сумата на капарото и пита да не са ги излъгали. — Ще отида в поликлиниката днес. И при нотариуса. Ти ще дойдеш довечера. Пред мама. — Пред мама не може, ще се притесни. — Може. Това е за нея. Стефан се върна в кухнята. Мама гледаше през прозореца, все едно там са отговорите. — Не ми се сърди, — каза тя, без да се обръща. — Пламен е добър. Просто се страхува. Стефан почувства как нещо го променя отвътре. Майка му го защитава дори сега. — На него не се сърдя, — каза той. — Сърдя се, че не питат теб. Събра папката, сложи бележката в отделен файл и я прибра в чантата. Преди да излезе, провери котлона, прозорците. Мама го изпрати до вратата. — Стефи, — каза тихо. — Не давай апартамента на когото и да е. — На никого, — отговори. — И теб също. В поликлиниката Стефан чака близо два часа. Първо на регистратурата, после за кабинет, после за обяснения. Жената там, изморена, каза: — Медицинска тайна. Само с пълномощно. — Това е майка ми, — рече Стефан, сдържайки тона. — Не знае какво е подписала. Поне кажете кой иницира записа. — Да иде сама, — отряза тя. Стефан звънна на мама. — Мама, можеш ли сега да дойдеш? — попита. — Сега? — колебание. — Не съм готова. — Ще те взема. Важно е. Върна се, качи се до петия етаж, помогна ѝ с палтото, намери очилата на перваза “да не ги забравя”. В поликлиниката пак чакаха. Мама гледаше плакати за прегледи, стана по-малка. — Като ученичка съм, — прошепна, когато им дойде редът. — Възрастна си. Просто тук така става, — отвърна Стефан. С нея на регистратурата бяха по-меки. Жената намери карта. — Имахте преглед при невролог миналата седмица, — каза. — И при психиатър по препоръка. Мама потръпна. — При психиатър? Никой не ми каза. — При оплакване от памет, стандартно е, — неуверено каза жената. Стефан поиска копие от посещенията и бележката. Отказаха му, но позволиха на мама да вземе медицинска справка за нотариуса. Тя подписа заявление – този път с очила, четейки бавно. — Ето, — подаде им жената. — Към завеждащата, ако имате въпроси. Кабинетът беше затворен, табела: “Работи от 14:00”. Беше 12:30. — Няма да стигнем, — каза мама, облекчено. — Ще почакаме, — отвърна Стефан. Седнаха в коридора. Мама стискаше справката като билет. — Стефи, — заговори тихо, без да го гледа. — Понякога се обърквам. Мога да забравя дали съм яла. Но не искам да ме… отпишат. Стефан видя ръцете ѝ – кожата тънка, вени изпъкнали, а пръстите още сръчни. Помисли си как някога му е връзвала шалчето, а той се е срамувал от собственото си безсилие. — Никой не може, освен ако не искаш, — каза той. — А ако не разбирам за какво съм съгласна? Този въпрос го удари повече от бележката. — Тогава аз ще съм до теб, — каза. — Ще намерим начин да разбираш. Завеждащата ги прие към 14:20. Говореше спокойно. — Няма решение от съд за недееспособност, — каза, прелиствайки картата. — Има запис за възможно когнитивно намаляване, препоръка за консултация с настойнически органи. Това не лишава майка ви от право да подписва сделки. — Но нотариусът ще види и може да откаже, — рече Стефан. — Оценява състоянието в деня на сделката. Ако има съмнения, може да поиска становище от психиатър или личен преглед. Самата бележка не забранява. Мама стискаше чантата си. — Кой нареди запис за настойничество? — попита Стефан. — В картата има бележка: “Придружител – син”. Фамилия няма. Лекарят решава по тестовете. Никой не “нарежда” официално. Стефан видя, че упорството тук е безполезно. Грижата е формулирана по правилник. Сивите зони са там, където мама подписва, без да чете. На връщане мама беше уморена, но държеше. В автобуса каза: — Пламен мисли, че мога да продам и да остана на улицата. — Страхува се, — каза Стефан. — А ти от какво се страхуваш? Стефан не отговори веднага. Страхуваше се, че сделката ще пропадне, че купувачите ще си поискат парите; че ще изгубят новия апартамент, че мама ще остане тук още години. И най-много – че мама ще стане “обект на грижа”, а не човек. — Страхувам се, че ще спрат да те питат, — каза той. Вечерта Пламен дойде. Седна на кухнята, като у дома си. Мама сложи салата. Стефан видя, че тя се старае да е спокойна. — Мамо, как си? — Пламен се наведе, целуна я. — Добре, — каза тя сухо. — Днес разбрах, че съм била при психиатър. Пламен замръзна, погледна Стефан. — Не исках да те плаша, мамо. Просто проверка. Навсякъде така. — Не ме провериха, поведоха ме. Стефан остави справката на масата. — Пламене, разбираш ли, че може да блокират сделката заради този запис? — попита той. — А ти, че без такъв тя е опасна? Трябва всичко да е по книга. Не искам после да чуя: “Бабата нищо не разбира”. — Тя разбира, — каза Стефан. — Днес разбира, утре не, — Пламен започна да повишава тон. — Ти виждаш ли? Забравя. Може да подпише всичко. Мама удари с ръка по масата – не силно, но категорично. — Няма да подпиша “всичко”. Ще подпиша само това, което ми обяснят. Пламен наведе глава. — Мамо, наистина съм уморен, — каза. — Всеки ден мисля, че ще ти звънят да пращаш пари. Видях как излъгаха съседката. Не искам да стане с теб. Стефан чу не алчност, а страх. Но страхът не дава право да решаваш сам. — Ще процедираме така: без настойничество, без “недееспособност”. Отиваме при нотариус без купувачи. Мама с очила, спокойно. Нотариусът разговаря лично. Ако трябва, психиатър да потвърди, че разбира. Ограничено пълномощно, само по определени въпроси. Парите от продажбата – по сметка с два подписа: мой и неин, или неин и твой. Според избора ѝ. Пламен вдигна глава. — Ще загубим купувачите, няма да чакат. — Тогава да си тръгнат, — каза Стефан. Почувства как мама се разтрепери. — Няма да продавам апартамента на цена да обявят мама за недееспособна. В погледа на мама се появи ново – смес от благодарност и страх. — Стефи, — каза тихо. — Ами ако изгубим парите? — Може би капарото и време, — честно каза. — Но ако сега дадем съгласие за настойничество заради бързината, няма връщане. После ще живееш “под наблюдение”, всеки ход ще е “за твое добро”. Пламен стисна юмруци. — Мислиш, че искам да я унижа? — попита. — Мисля, че искаш контрол, защото те е страх, — каза Стефан. — И защото така е по-лесно. Пламен скочи. — По-лесно? Пробвай ти! Идваш веднъж седмично да ме учиш как се гледа човек. Стефан се изправи, но спря. Видя, че мама се сжива, все едно спорът е шамар. — Спирай, — каза. — Не е въпрос кой колко прави. Мама трябва да е център на решението. Мамо, искаш ли Пламен да има право да подпише вместо теб? Мама се замисли дълго. После каза: — Искам да сте двамата, когато подписвам. И да ми казвате истината. Дори да е неприятна. Стефан кимна. — Така ще е. На другия ден отиде сам при нотариус, с документацията. Нотариусът, мъж с очила, разгледа внимателно. — Справката не е основание за отказ, — каза. — Но препоръчвам присъствие на психиатър или становище от него. Обязателно лично участие на майка ви. Без пълномощни “за всичко”. — Купувачите чакат, — отбеляза Стефан. — Купувачите винаги чакат, после не чакат. Ваш решението. Стефан звънна на брокера. — Отлагаме сделката, — каза. — За колко? — тонът беше хладен. — Две седмици. Нужен ни е документ от лекар. — Може да се откажат. Тогава връщате капарото. — Връщаме, — спокойно каза Стефан. Вечерта уведоми мама и Пламен. Пламен се ядоса, говореше за “изпуснат шанс”, после замълча и си тръгна, хлопна вратата тихо, но в коридора потръпна закачалката. Мама седеше в кухнята, въртеше химикалка. — Няма да дойде? — попита. — Ще дойде, — каза Стефан. — Трябва му време. — А на мен? — попита тя. Стефан разбра, че пита не за чакане, а за времето, което ѝ остава да живее като “подопечна”. — Трябва ти време. И право. След седмица с мама отидоха при психиатър в частен център – да не чакат направление. Мама се притесняваше, но се държеше. Врачът разговаря внимателно, питаше за дати, за деца, за смисъл на сделката. Мама сгреши един път, но обясни защо продава и какво ще прави с парите. Заключението беше сухо: “Състоянието позволява да разбира и да ръководи действията си.” Стефан държеше документа като щит и усещаше горчивина, че способността на мама да бъде себе си се доказва с печат. Купувачите се отказаха. Брокерът изпрати съобщение: “Откриха друг вариант. Капарото върнете до петък, иначе претенция.” Стефан върна парите, част от свои спестявания. Беше болезнено, но не фатално. Пламен не звъня три дни. После дойде без предупреждение. Мама отвори; Стефан чу гласовете им. — Мамо, прости, — каза Пламен. — Прекалих. — Не ме обиди, — отвърна тя. — Оплаши ме. В кухнята Пламен седна срещу Стефан. — Наистина мислех, че е правилно, — каза. — Не исках някой… — Разбирам, — каза Стефан. — Но сега така: всички документи – само пред нея и пред нас. И ако те е страх, казвай си го, не с бележки. Пламен кимна, погледът му остана упорит. — А ако почне съвсем… — не довърши. Мама го гледаше уверено. — Тогава заедно ще решавате, — каза тя. — Но докато съм жива и знам, искам да ме питате. Стефан видя – семейството не стана по-сплотено. Обида остана, уталожена като утайка. Сделката пропадна, парите върнати, новият вариант загубен. А в папката имаше други документи: ограничено пълномощно за Стефан за плащане на сметки и банки, съгласие на мама за обща сметка, и списък с въпроси, които тя сама написа за нотариуса. Късно вечерта Стефан се готвеше да си тръгва. Мама го изпрати до вратата, както винаги. — Стефи, — каза и му подаде връзка ключове. — Вземи втория комплект. Но не защото не мога сама. А защото така ще ми е по-спокойно. Стефан взе ключовете, усети студа на метала в ръката и кимна. — Така е по-спокойно, — повтори той. Излезе на площадката и не тръгна веднага надолу. Зад вратата се чуваха стъпките на мама, после щракна заключалката. Стефан си мислеше, че истината не е напълно разкрита. Кой от поликлиниката е написал фразата, защо никой не обясни на мама какво подписва, къде свършва грижата и започва властта – всичко това може да изплува. Но сега мама имаше глас, защитен не само с думи, а и с общите им действия. И това вече не можеха да го вземат така лесно.