Една справка Ключът от апартамента на майка лежеше в джоба на якето на Стефан, до разписката за получен аванс. Докосваше хартията през плата, сякаш така можеше да задържи контрола над ситуацията. След три дни при нотариуса трябваше да се подпише договор за продажба, купувачите вече бяха превели сто хиляди, а брокерът всяка вечер пращаше напомняния за сроковете. Стефан отговаряше кратко, без емотикони, и се хващаше, че чете тези напомняния като заплахи. Изкачи се до петия етаж по стълбите, спря пред вратата, пое въздух и едва тогава позвъни. Майка му не отвори веднага. Зад вратата се чу шумолене, после щракна ключалка. — Стефчо, ти ли си? Почакай… да махна веригата… — говореше по-високо, отколкото трябваше, с напрежение в гласа, сякаш се оправдаваше предварително. Стефан се усмихна, както умееше, и показа торбата. — Донесох ти покупки. И договора да видим пак. — Договора… — майка му се прибра в коридора, за да го пусне. — Помня. Само не ме пришпорвай. В апартамента беше топло, радиаторите грееха, на табуретката до входа лежеше чанта с лекарства. На кухненската маса стоеше чиния с недоядено ябълко, до нея тефтер, където майка му беше написала с едри букви „Да изпия хапчетата“, „Да звънна на домоуправителката“, „Стефчо ще дойде“. Стефан подреди хранителните стоки, сложи млякото в хладилника, провери дали вратата е затворена. Майка му го гледаше, сякаш и това беше част от някаква сделка. — Пак си купил друг хляб, — каза тя без злост. — Нямаше друг, — отвърна Стефан. — Мамо, помниш ли защо продаваме? Тя седна, сплете пръсти на коленете. — За да ми е по-леко. Да не катеря тези етажи. И за да… — закърши, сякаш думата „вие“ беше прекалено тежка. — За да не се карате. Стефан усети как в него се надига раздразнение, не към нея, а към самата фраза. Караха се — тихо, по телефона, та майка му да не чува. — Не се караме, — излъга той. — Решаваме. Майка му кимна, но погледът ѝ беше ясен, упорит. — Искам да видя новия апартамент преди да подпиша. Обеща ми. — Утре ще отидем, — каза Стефан. — Партер, двор, магазинът е близо. Извади от папката документите: предварителния договор, разписката, извлечение от имотния регистър, копия от личните карти. Всичко беше подредено във файлове, като че ли редът в папката може да замести реда в семейството. — Това какво е? — майка му посегна към един лист, който Стефан не си спомняше. Беше лек, с печат от поликлиниката и подпис от лекар. Отгоре — „Справка“. Отдолу — формулировки, които му пресъхнаха устата: „има признаци на когнитивно намаление“, „препоръчва се разглеждане на въпроса за поставяне под попечителство“, „възможна ограничена правоспособност“. — Откъде е? — попита той, стараейки се да звучи спокойно. Майка му погледна листа, като към чужд предмет. — Това… дадоха ми го в поликлиниката. Мислех, че е за санаториум. — Кой ти го даде? Кога? Тя сви рамене. — Ходих с… — потърси дума. — С Павел. Той каза, да проверим паметта, да не ме измамят. Съгласих се. Жената в регистратурата каза да подпиша, подписах. Не четох, очилата ми бяха вкъщи. Стефан вече виждаше цялата картина и това го изпълни с още по-лошо чувство. По-малкият му брат Павел напоследък повтаряше едно и също: „Мама не трябва сама, все забравя, ще я измамят“. Говореше с грижа, но във всяка дума се усещаше умора. — Мамо, разбираш ли какво означава това? — Стефан повдигна справката. — Че съм… — майка му наведе глава. — Че съм глупава? — Не. Означава, че някой е започнал да подготвя документи, да не можеш сама да подписваш. Да решават вместо теб. Майка му изправи глава рязко. — Аз не съм дете. Стефан видя как ѝ трепнаха устните, очите ѝ се овлажниха от обида, която не може да се покаже. — Знам къде ми са парите, — каза тя бързо. — Знам как съм ви водила на училище. Знам, че апартаментът е мой. Не искам някой… — не довърши. Стефан внимателно върна справката в папката, сякаш бе горещ предмет. — Ще разбера, — каза той. — Още днес. Излезе на балкона да звънне на брат си. На балкона стояха майчините буркани с краставички, празни, измити, подредени в кашон. Капаците — отделно, старателно. Майка можеше да забрави очилата, но бурканите и капачките си бяха на място. Павел отговори веднага. — Как е там? — гласът му бодър, както винаги когато искаше да изглежда уверен. — Ти ли води мама в поликлиниката? — попита Стефан. Пауза. — Да. И? Казах ти, трябваше. Бърка се тя, Стефане, виждаш. — Виждам, че се изморява. Не е същото. Знаеш ли, че ѝ дадоха справка за попечителство? — Не драматизирай. Това е препоръка, да не сложи нотариусът спънка. Сега всички се страхуват от измами. Стефан стисна телефона. — Нотариусът не търси проблеми, проверява правоспособността. Ако има запис за „ограничена“, може да не стане сделката. — А ако стане, ще го оспори някой и после ще ни водят по съдилища? Чисто трябва да е всичко. — Чисто е, когато мама разбира какво подписва, а не ѝ тикат бумаги без очила. — Пак изкарваш мен виновен? — в гласа на Павел се долови яд. — Аз ходя при нея по-често. Виждам как забравя да изключи газта. Стефан си припомни как майка му вчера го пита кой ден е, а после точно каза сумата на аванса и попита дали са ги измамили с разписката. — Днес отивам в поликлиниката, — каза Стефан. — И при нотариуса. Вечерта ще дойдеш. Говорим пред мама. — Не може пред нея, ще се тревожи. — Именно, ще говорим. Това е за нея. Върна се на кухнята. Майка му седеше със скръстени ръце, гледаше през прозореца, сякаш там имаше отговор. — Недей ми се сърди, — каза тя тихо, без да се обърне. — Павел е добър. Страх го е просто. Стефан усети как нещо в него се размести. Майка му защитаваше брат му дори сега. — Не му се сърдя, — каза. — Сърдя се, че не те питаха. Събра папката, отдели справката във файл, сложи я в чантата. Преди да тръгне, провери готварската печка, прозорците. Майка го изпроводи до вратата. — Стефче, — прошепна тя, — не давай апартамента ми на когото и да е. — На никого, — отговори. — И теб също. В поликлиниката Стефан чака два часа. Първо регистратура, после кабинет, после обяснения. В регистратурата жената каза уморено: — Медицинска тайна. Само с пълномощно. — Това е майка ми, — каза Стефан, — тя не знае какво е подписала. Трябва ми поне да знам кой иницира записа. — Нека сама дойде, — отряза жената. Стефан излезе и набра майка си. — Можеш ли да дойдеш сега? — попита. — Сега ли? — гласът ѝ притеснен. — Аз… не съм готова. — Ще те взема. Отиде пак, качи се до петия етаж, помогна ѝ с палтото, намери очилата на перваза, където ги беше сложила „за да не ги забрави“. Майка стъпваше бавно, но уверено. В поликлиниката пак чакаха. Майка гледаше хората, плакатите за профилактика, сякаш тя се свиваше. — Чувствам се като ученичка, — каза, когато дойде редът им. — Възрастна си, — отвърна Стефан. — Просто тук така е устроено. С майка му регистратурата стана по-мека. Жената взе документи, намери карта. — Били сте при невролог миналата седмица, — каза. — И при психиатър по направление. Майка подскочи. — При психиатър? — повтори. — Никой не ми каза. — Стандартно е при оплаквания за паметта, — каза регистраторката без увереност. Стефан поиска разпечатка на посещенията и копие на справката. Отказаха му, но позволиха на майка му да вземе извлечение за нотариуса. Майка подписа заявление, този път с очилата, бавно. — Ето ви, — подаде жената листа. — При началник отдел, ако искате. Началничката беше със затворен кабинет, табела „След 14:00“. Беше 12:30. — Няма да стигнем, — каза майка с облекчение в гласа. — Ще изчакаме. Седнаха на пейката. Майка държеше извлечението като билет, който можеха да ѝ отнемат. — Стефчо, — каза, без да го гледа. — Наистина понякога се обърквам. Мога да забравя, че съм яла. Но не искам да ме… отписват. Стефан погледна ръцете ѝ. Кожата тънка, вените изпъкнали, а пръстите още ловки. Спомни си как му връзваше шала като дете и как се срамуваше тогава от безпомощността си. — Никой няма да те отписва, ако сама не искаш, — каза. — А ако не разбера какво съм съгласна? Този въпрос го ужили повече от справката. — Тогава ще съм до теб, — каза Стефан. — Ще направим така, че да разбираш. Началничката ги прие в 14:20. Жена на около 50, подредена, говореше спокойно. — Няма решение на съд за недееспособност, — пролисти картата тя. — Има запис за възможно когнитивно намаление и препоръка да се консултирате с отдел „Попечителство“. Това не отнема правото да подписвате сделки. — Но нотариусът ще види и ще откаже, — каза Стефан. — Нотариусът преценява състоянието в момента, — отвърна тя. — Ако има съмнения, може да поиска мнение от психиатър или сделка пред лекар. Но справката сама по себе си не е забрана. Майка държеше чантата си здраво. — Кой поиска да се пише за попечителство? — попита Стефан. Началничката го погледна внимателно. — В картата има „Съпровождащ син“. Фамилия няма. Лекарят може да пише по резултатите от тестовете. Официално никой не „поиска“ да пише. Стефан разбра, че повече няма смисъл да спори. Тук всичко изглеждаше като грижа, формализирана. Сивите зони започваха там, където майка подписваше, без да чете. На път за вкъщи майка се измори, но се държеше. В автобуса изведнъж каза: — Павел се страхува, че ще продам апартамента на някого и ще остана на улицата. — Страхува се, — каза Стефан. — А ти от какво се страхуваш? Не отговори веднага. Страхуваше се, че сделката ще пропадне, че купувачите ще върнат аванса чрез съд, че ще изгубят новия вариант жилище, че майка ще остане сама още години. Но повече се страхуваше от друго — че семейството вече няма да вижда майка като човек, а само като „обект на грижа“. — Страх ме е, че ще престанат да те питат, — рече. Вечерта Павел дойде. Сваля обувките, сяда на кухненската маса като у дома. Майка сложи чинии, подаде салата от хладилника. Стефан забеляза как тя се старае да се държи нормално, сякаш е обичаен семеен обяд. — Маме, как си? — Павел целуна по бузата. — Добре, — отговори сухо. — Днес научих, че съм била при психиатър. Павел се смръщи, погледна Стефан. — Не исках да те плаша. Просто лекар. Всички проверяват сега. — Никой не ме проверява. Ме водеха. Стефан сложи извлечението пред брат си. — Павка, разбираш ли, че това може да провали сделката? — попита. — А ти разбираш ли, че без него сделката е опасна? Нотариусът трябва да види, че сме постъпили правилно. Не искам после да кажат: „Бабата не е знаела какво прави.“ — Знае, — каза Стефан. — Днес знае, утре — не, — Павел повиши тон. — Ти го виждаш. Може да подпише всичко. Майка удари леко по масата — звукът бе рязък. — Няма да подписвам „всичко“, — каза тя. — Ще подпиша каквото ми обяснят. Павел наведе глава. — Маме, уморих се, — каза тихо. — Всеки ден мисля, че някой ще ти се обади и ще поиска пари. Видях съседката ни как я измамиха. Не искам така с теб. Стефан чу в думите не алчност, а страх. Но страхът не дава право да решаваш вместо майка си. — Тогава да го направим другояче, — каза Стефан. — Не попечителство, не „недееспособност“. Отиваме при нотариуса предварително, без купувачи. Мама с очилата, спокойно. Нотариусът да говори с нея. Ако трябва, взимаме мнение от психиатър, че разбира сделката. Довереността — ограничена, само за конкретни действия. Парите от продажбата — по сметка с два подписа: моя и на мама, или нейния и твоя. Както тя реши. Павел изправи глава. — Много време. Купувачите няма да чакат. — Нека не чакат, — каза Стефан, усещайки как мама потрепери. — Няма да продам апартамента, като обявят майка за недееспособна. Майка го гледаше с ново — смесица от благодарност и страх. — А ако изгубим парите? — прошепна тя. — Може и авансът да загубим, — каза честно. — И време. Но ако сега приемем попечителство заради бързината, после няма излизане. Ще живееш като под наблюдение, и всяко твое решение ще е „за твое добро“. Павел стисна юмрук. — Мислиш ли, че искам да я унижа? — попита. — Страх те е, искаш контрол, защото е по-леко. Павел рязко стана. — По-леко ли? Опитай сам. Ти идваш веднъж седмично и ме учиш как се грижи човек. Стефан също се изправи, но спря. Видя как майка му се сви, сякаш спора ги удря физически. — Стоп, — каза. — Не кой повече. Мама трябва да е в центъра. Мамо, искаш ли Павел да има право да подписва вместо теб? Дълга пауза. — Искам да сте двамата до мен, когато подписвам. И да ми казвате истината. Дори да е неприятна. Стефан кимна. — Така ще бъде. На следващия ден Стефан отиде при нотариуса с извлечението и справката. Нотариалният офис — в центъра, в стар блок, стълбището лъска от толкова крака. Нотариусът, мъж с очила, огледа внимателно. — Справката не е основание за отказ, — каза. — Но препоръчвам сделката пред психиатър или да вземете мнение. Задължително лично участие на майка ви. Никаква довереност „за всичко“ тук. — Купувачите чакат, — каза Стефан. — Винаги чакат. После не чакат. Ваша работа. Стефан излезе и звънна на брокера. — Прехвърляме сделката, — каза. — С колко? — гласът стана студен. — С две седмици. Трябва мнение от лекар. — Купувачите могат да се откажат. Ще трябва да върнете аванса. — Така ще направя, — отвърна Стефан, учуден на спокойствието си. Вечерта каза на майка си и Павел. Павел се караше — „провали всичко“, „ти обърка“, — после мълча и излезе, тръшна вратата не силно, но в коридора зазвъня закачалка. Майката седна на масата, въртя химикалка. — Няма да дойде? — попита. — Ще дойде, — каза Стефан. — Нуждае се от време. — А аз? — прошепна тя. Стефан разбра — тя пита не за чакане, а за времето си на живот, което ѝ остава, и колко от него ще бъде „подопечна“. — И ти имаш нужда от време, — каза той. — И от право. След седмица с майка му отидоха на психиатър в частен център да не чакат направление. Майка се тревожеше, но държеше. Лекарят говори спокойно, пита я за дата, за децата, за сделката. Майка сбърка числото, но обясни точно, че продава апартамента, за да купи друг, и парите — за нов дом и живот. Заключението — „Състоянието позволява да разбира и да управлява действията си“. Стефан държеше листа като щит, и изпитваше горчивина, че способността на майка му да бъде себе си трябва да се доказва с печат. Купувачите се отказаха. Брокерът прати: „Намериха друг вариант“. После: „Авансът върнете до петък, иначе претенция“. Стефан ги преведе, предимно от собствените си спестявания. Боля, но не разруши. Павел не звънна три дни. После дойде без предупреждение. Майка отвори, Стефан чу гласовете им в коридора: — Мамо, прости, — каза Павел. — Прегреших. — Не мен нарани, — отвърна тя. — Изплаши ме. Павел седна срещу Стефан на кухненската маса. — Мислех, че е правилно, — каза. — Не исках някой… — Разбирам, — отвърна Стефан. — Сега — всичко пред майка и пред нас. Ако те е страх, кажи, не със справка. Павел кимна, но в погледа си запази упоритост. — А ако тя все пак започне… — не довърши. Майка го гледаше спокойно. — Тогава вие двамата ще решавате, — каза тя. — Но докато съм жива и разбирам, искам да ме питате. Стефан видя, че семейството не е станало дружно. Обидите не изчезнаха, просто потънаха на дъното като утайка. Сделката пропадна, парите се върнаха, новият апартамент отпадна. Но в папката вече имаше други документи: ограничено пълномощно за Стефан за текущи сметки, съгласие на майка за обща сметка, и списък въпроси, написан едро от нея за бъдещия нотариус. Късно вечерта Стефан се стягаше да си ходи. Майка го изпрати до вратата, както винаги. — Стефчо, — каза тихо, подавайки му втори комплект ключове. — Вземи, но не защото не мога сама. Така е по-спокойно. Стефан пое ключовете, усети студения метал и кимна. — Така е по-спокойно, — повтори. Излезе на площадката и не тръгна веднага. Зад вратата се чуха стъпките на майка му, после щракна ключалката. Стефан стоеше и знаеше, че истината още не е разкрита докрай. Кой точно написа формулировката, защо никой не обясни на майка какво подписва, къде свършва грижата и започва властта — все още може да изплува. Но сега майка имаше глас, не само със думи, а с техните общи действия. И това вече не можеше лесно да бъде отнето.

Една справка

Ключът за апартамента на майката лежеше в джоба на якето на Стефан, редом с разписката за получения капаро. Пръстите му опипваха листа през плата, сякаш така можеше да държи събитията под контрол. След три дни при нотариус трябваше да подпишат договора за продажба, купувачите вече бяха превели четиридесет хиляди лева, а агентът звънеше всяка вечер с напомняния. Стефан отговаряше кратко, без емоджита, и се улавяше, че чете напомнянията като заплахи.

Изкачи се до петия етаж по стъпалата; асансьорът отдавна не работеше, миришеше на супа и праха. Спря пред вратата, изчака дъха си да се укроти и натисна звънеца. Майка му не отвори веднага зад дървената врата се чуваше тътрене, после щракна резето.

Стефи, ти ли си? Почакай, връзката гласът ѝ беше по-висок, отколкото трябва, с напрежение, като предварително оправдание.

Стефан се усмихна, както можеше, и показа торбата.

Донесох храна. Можем да прегледаме пак договора.

Договора майка му направи крачка назад, пусна го в коридора. Помня го. Само не ме пришпорвай.

В апартамента беше топло, радиаторите пращяха, на столче до вратата лежеше турска чанта с лекарства. На масата в кухнята останало парче ябълка, до него тефтер, в който майка му с големи букви пишеше: Да взема таблетките, Звънни на домоуправител, Стефан ще дойде.

Стефан подреди пликовете, сложи млякото в хладилника, двойно провери дали вратичката се е затворила. Майка му го гледаше, сякаш и това беше част от сделката.

Пак си взел от онзи сухия хляб каза тя, но без упрек.

Друг нямаше отвърна Стефан. Майче, помниш ли защо продаваме?

Тя седна, сключи ръце на коленете си.

За да ми е по-леко. Да не се катеря вече по етажите. И за вас спъна се, сякаш вас беше прекалено тежко за устата ѝ. Да не се карате, нали?

Стефан усети раздразнение да се надига вътре към думите, не към нея. Карат се и без това, но тихо, по телефона, за да не чува тя.

Не се караме излъга той. Обсъждаме.

Майка му кимна, с ясен, инатлив поглед.

Искам да видя новия апартамент, преди да подпиша. Обеща ми.

Утре каза Стефан. Първи етаж, дворче, магазин под носа.

Извади от папката документите: предварителен договор, разписка, извлечение от имотния регистър, копия от лични карти. Всичко старателно подредено, сякаш редът в папката можеше да замени реда в семейството.

Това какво е? майка му посегна към лист, който Стефан не помнеше.

Тънка страница, печат от поликлиника и подпис на лекар. Горе Справка. Долу изрази, които му пресушиха устата: наличие на когнитивно влошаване, препоръчва се разглеждане на попечителство, възможно ограничаване на правоспособността.

Откъде е това? попита той, стараейки се гласът му да е равен.

Майката погледна листа, като към чужда вещ.

Тази ми я дадоха. В поликлиниката. Мислех, че е за санаториум.

Кой ти даде? Кога?

Тя сви рамене.

Бях с търсеше думата. С Петър. Каза ми да проверя паметта, за да не ме измамят. Съгласих се. Една жена от регистратурата ме накара да подпиша, подписах. Не прочетох, очилата ми бяха вкъщи.

Стефан усети как картината се нарежда в главата му и става още по-лоша. Малкият му брат Петър все повтаряше едно: Мама не трябва да остава сама, забравя всичко, лесно ще я излъжат. Грижовно звучеше, но в думите се усещаше умора.

Мамче, разбираш ли какво значи това? Стефан вдигна справката.

Че аз майка му сведе очи. Че съм глупава?

Не. Значи, че някой започва да урежда документи, така че да не можеш сама да подпишеш. Че ще решават вместо теб.

Майка му рязко вдигна глава.

Не съм дете.

Устните ѝ трепнаха, не плачеше, но очите ѝ се намокриха, както само от такава обида, която не се показва.

Знам къде ми са парите каза бързо. Помня как ви водих на училище. Знам, че апартаментът е мой. Не искам да ме не довърши.

Стефан сложи справката внимателно обратно в папката, сякаш беше гореща.

Ще се оправя каза той. Днес.

Излезе на балкона, за да звънне на брат си. Балконът беше пълен с майчините буркани с краставички, празни, измити, натрупани в кашон. Капачките отделно, по ред. Мама можеше да забрави къде са очилата, но бурканите и капачките винаги бяха подредени.

Петър вдигна веднага.

Как е при вас? звучеше бодро, както всеки път, когато се правеше на смел.

Ти води ли мама в поликлиниката? попита Стефан.

Пауза.

Ами да. Казах ти, нужно е. Знаеш я каква е

Знам, че се уморява. Не е едно и също. Знаеш ли, че ѝ издадоха справка за попечителство?

Недей драматизира. Това е препоръка. Да няма проблеми пред нотариуса. Сега всеки се бои от измами.

Стефан стисна телефона.

Нотариусът не търси кусур, той проверява дали тя е право-способна. Ако пише възможно ограничаване, може да не подпишат сделка.

А ако подпишат и после някой оспори? Искаш ли да ни влачат по съдилища? Петър говореше бързо, защото вече бе обмислил позицията си. Искам просто всичко да е наред.

Наред е когато мама знае какво подписва, не когато ѝ бутат лист без очила

Пак всичко ще е мой проблем ли? Петър се ядоса. Аз ходя повече при нея, виждам как забравя да изключи котлона.

Стефан си спомни как вчера майка му му звъня да попита кой ден е, но после точно каза сумата на капарото и дали не са ги излъгали с разписката.

Днес ще мина през поликлиниката каза Стефан. И при нотариус. И ти ела вечерта. Ще говорим с мама.

Пред нея не можем, ще се разстрои.

Можем. Тя е в центъра.

Стефан се върна в кухнята. Мама гледаше през прозореца, сякаш там можеше да намери отговор.

Недей ми се сърди каза тя, не поглеждайки. Петьо е добър. Просто се страхува.

Стефан усети как нещо се размести в него. Майка му защитаваше Петър, дори сега.

Не съм ядосан на него каза тихо. Ядосан съм, че не те питаха.

Прибра справката в отделен джоб, събра папката и я сложи в чантата си. Преди да си тръгне, провери дали печката е изключена, прозорците затворени. Майка му го изпрати до вратата.

Стефи каза меко. Недей да даваш апартамента ми на първия срещнат.

На никого отвърна той. И теб също на никого.

В поликлиниката Стефан прекара два часа: чакане на регистратурата, блуждаене по коридорите, обяснения защо иска информация. Жената на прозореца, с уморено лице каза:

Медицинска тайна. Само с пълномощно.

Това е майка ми каза Стефан, сдържайки тона си. Не знае какво е подписала. Трябва поне да разберем кой инициира това.

Да дойде тя лично отсече жената.

Стефан излезе, набра майка си.

Може ли да дойдеш сега? попита.

Сега? прозвуча изненадано и тревожно. Не съм готова.

Ще дойда да те взема каза Стефан. Важно е.

Пое обратно, пак се катери по стълбите, помогна ѝ да обуе палтото, намери очилата ѝ на перваза, сложени да не ги забравя. Майка му вървеше бавно, но стъпките ѝ бяха твърди.

В поликлиниката пак чакаха. Майка му гледаше хората, плакатите за профилактика, и сякаш се смаляваше.

Чувствам се като ученичка каза, докато чакаха пред гишето.

Ти си възрастна отвърна той. Просто тук така е редът.

С майка си регистраторката омекна. Взе личната карта, намери досието.

Били сте при невролог преди две седмици каза жената. И по направление при психиатър.

Майка му потръпна.

При психиатър? повтори. Никой не ми каза.

Обичайно е, при оплаквания за паметта добави регистраторката, неуверено.

Стефан поиска копие от посещенията и справката. Не му дадоха, но разрешиха майка му да вземе извлечение за нотариус. Този път тя подписваше с очилата, бавно четеше всеки ред.

Ето протегна листа жената. Ако имате въпроси при шефката.

Офисът на завеждащата беше заключен, на врата лист: Прием след 14:00. Беше 12:30.

Няма да успеем каза майка му, с облекчение сякаш отлагането помагаше.

Ще успеем твърдо отвърна Стефан. Ще чакаме.

Седяха на пейката. Майка му стискаше извлечението като билет, който можеха да ѝ вземат.

Стефи каза тя, без да го гледа. Наистина понякога се бъркам. Мога да забравя дали съм яла. Но не искам да ме отпишат.

Стефан погледна ръцете ѝ тънка кожа, изпъкнали вени, но пръстите още бързи. Спомни си как му връзваше шала като малък, а той се срамуваше от безпомощността си.

Никой няма да те отпише, докато самата ти не се съгласиш каза той.

А ако не разбера на какво се съгласявам?

Този въпрос го удари повече и от справката.

Тогава аз ще съм до теб каза Стефан. Ще направим така, че да разбираш.

Завеждащата ги прие в 14:20. Усмихната жена на петдесет, професионална, говореше спокойно.

Нямате съдебно решение за невъзможност да подписвате сделки каза тя, преглеждайки картона. Имате запис от лекар за възможно когнитивно намаляване и препоръка за консултация с попечителство. Това не ви лишава от право на сделка.

Но нотариусът ще види и може да откаже каза Стефан.

Нотариусът гледа моментното състояние отвърна жената. Ако има съмнение, може да поиска заключение от психиатър или дори да бъде присъстващ лекар на подписването. Справката не е забрана сама по себе си.

Майката стискаше чантата си.

Кой поиска да пишат за попечителство? попита Стефан.

Завеждащата го гледаше внимателно.

В картона пише съпроводен от син. Фамилия няма. По тестовете лекарят е решил да го препоръча. Никой официално не може да иска такава бележка.

Стефан разбра, че повече нямаше смисъл да спори. Тук всичко минава под маската на грижата, а сивите зони са там, където майка му подписва, без да чете.

На връщане майка му бе уморена, но държеше на себе си. В автобуса тихо каза:

Петьо мисли, че мога да продам апартамента на някой и да остана на улицата.

Страхува се каза Стефан.

А ти от какво?

Стефан не отговори веднага. Страхуваше се, че сделката ще се провали, купувачите ще си искат парите през съд, новият апартамент ще се изплъзне, майка му ще остане по стълбите още години. Но се страхуваше и от друго майка му да спре да бъде личност в очите на семейството, да стане обект на грижа.

Страхувам се, че ще престанат да те питат каза той.

Вечерта Петър дойде. Събу обувките, влезе в кухнята с походката на домакин. Майка му нареди чиниите, извади салатата. Стефан видя как се преструва на спокойна, сякаш това е обикновена семейна вечеря.

Как си, мамо? Петър ѝ целуна бузата.

Добре отговори сухо. Днес разбрах, че съм била при психиатър.

Петър замря, погледна Стефан.

Не исках да те уплашим, мамо. Това е лекар, всички проверяват сега.

Не ме проверявахте каза тя. Ме заведохте.

Стефан сложи извлечението на масата.

Петьо, разбираш ли, че записът може даутпадне сделката? попита.

А ти разбираш ли, че без него може да е опасна? отвърна Петър. Нотариусът иска да е всичко изрядно. Не искам някой друг после да каже бабата нищо не разбира.

Тя разбира каза Стефан.

Днес разбира, утре не. Виждаш сам! Забравя, може да подпише каквото ѝ натикат.

Майка му удари с длан по масата не силно, но звукът беше остър.

Няма да подписвам каквото и да е каза. Ще подписвам това, което ми обясните.

Петър смъкна поглед.

Мамче, наистина съм уморен тихо каза. Всеки ден си мисля, че някой ще ти звънне да ти иска да преведеш пари. Видях как излъгаха съседката. Не искам така с теб.

Стефан чу не алчност, а страх. Но страхът не дава право да решаваш вместо нея.

Тогава нека постъпим другояче каза Стефан. Не попечителство, не невъзможност. Отиваме предварително при нотариуса, без купувачи. Мама с очила, спокойно. Нотариусът разговаря с нея. Ако трябва психиатър потвърждава, че разбира смисъла. Довереност само за отделни действия, с ограничения. Парите по продажбата по сметка с две подписи моя и на мама; или на мама и Петър, както прецени тя.

Петър вдигна глава.

Това ще е бавно. Купувачите няма да чакат.

Тогава нека си тръгнат рязко каза Стефан, и усети как мама трепна. Няма да продавам апартамента на цената на това да обявят мама за нетрудоспособна.

Мама го гледаше с нещо ново в погледа смес от благодарност и уплаха.

Стефи ако изгубим парите?

Може да изгубим капарото, може би и време каза честно. Но ако приемем попечителство заради бързината, после не може да го махнеш. Ще живееш като наблюдавана, и всяка крачка ще ѝ я обяснят за твоя сигурност.

Петър стегна юмруци.

Мислиш, че искам да я унижа? попита.

Мисля, че искаш контрол, защото ти е страх, и така е по-лесно отвърна Стефан.

Петър рязко се изправи.

По-лесно? Опитай ти! Веднъж седмично идваш, а се правиш на учител.

Стефан също стана, но спря. Видя как майка му се сви, сякаш скандалът е физически удар.

Стига! каза. Спорим не кой прави повече, а как решаваме, така че мама да е център. Мамче, искаш ли Петьо да подписва вместо теб?

Дълго мълча. Накрая тихо каза:

Искам и двамата да сте до мен, когато подписвам. Да ми казвате истината. Дори да е неприятна.

Стефан кимна.

Така ще бъде.

На другия ден Стефан отиде сам при нотариус с извлечението и справката. Офис на улица Граф Игнатиев; стара сграда, стъпалата лъщят от крака. Нотариусът, мъж с очила, прегледа документите.

Справката не е основание за отказ каза. Но препоръчвам да е присъстващ психиатър или писмено становище. Задължително личното присъствие на майка ви. Не се дава довереност на всичко тук.

Купувачите чакат каза Стефан.

Купувачите винаги чакат, после спират да чакат. Ваш избор.

Стефан излезе и набра агента.

Отлагаме сделката каза той.

За колко? гласът стана студен.

За две седмици. Нужно ни е медицинско становище.

Може купувачите да откажат каза агентът. Капарото ще трябва да върнете.

Ще го върнем отвърна Стефан, учуден от собственото си спокойствие.

Вечерта съобщи на мама и Петър. Петър псува, мърмори за провален шанс, за всичко ги обърка. После замълча, излезе, хлопна вратата така, че дръжката в коридора подскочи.

Мама седеше в кухнята, въртеше химикалка.

Няма ли да дойде? попита тихо.

Ще дойде каза Стефан. Трябва му време.

А на мен? попита тя.

Стефан разбра, че пита не за дните чакане, а за времето на живота, което ѝ остава, за това колко още ще живее като подопечна.

Трябва ти време каза. И право.

След седмица с майка си отидоха на психиатър в частен център, за да не чакат по направление. Тя беше напрегната, но се държеше. Врачът говореше спокойно, питаше за дата, за децата, за причините за сделката. Майка му обърка датата, но обясни точно: продава апартамента за да си купи друг и да живее спокойно.

Получиха заключение: Състоянието позволява осъзнаване смисъла на действията и контрол върху тях. Стефан държеше листа като щит, с горчивина, че способността на майка му трябваше да се доказва с печат.

Купувачите се отказаха. Агенцията изпрати съобщение: Взеха друг вариант. После допълниха: Върнете капарото до петък, иначе жалба. Стефан преведе сумата обратно, взел част от спестяванията си. Боли, но не унищожи.

Петър не звънна три дни. После се появи вечерта, без предупреждение. Майка му отвори, Стефан чу в коридора гласовете им.

Прости ми, мамо каза Петър. Прекалих.

Не ме обиди отвърна тя. Изплаши ме.

Петър седна срещу Стефан.

Наистина мислех, че правя това, което трябва каза. Не исках някой да я излъже

Разбирам каза Стефан. Но отсега нататък всяко решение само при нея и при нас. Ако страхът се засили, казваме го в очи, не чрез справки.

Петър кимна, но в погледа му остана твърдост.

А ако тя започне напълно не довърши.

Майка му го гледаше спокойно.

Тогава ще решавате заедно каза тя. Но докато съм жива и разбирам, искам да ме питате.

Стефан знаеше, че семейството не стана хармонично. Обида остана седнала на дъното като утайка. Сделката пропадна, парите се върнаха, новият апартамент изчезна. Но в папката се наредиха други листи: ограничена довереност на Стефан за сметки и банки, писмено съгласие за обща сметка, и списък с въпроси, които майка му сама написа с едри букви за бъдещия нотариус.

Късно вечерта Стефан се готвеше да тръгва. Майка му го изпрати до вратата, както винаги.

Стефи подаде му връзка ключове. Вземи втория комплект. Не защото не мога сама. А защото така ще спиш спокойно.

Стефан взе ключовете, усети хладината на метала в дланта, кимна.

Така е по-спокойно повтори.

Излезе на площадката и не тръгна веднага по стълбите. Зад вратата се чуваха нейните стъпки, после щракна ключалката. Стефан стоеше и усещаше, че истината не е цялата открита. Кой точно реши формулировката в поликлиниката, защо не ѝ обясниха какво подписва, къде свършва грижата и започва контролът това ще изплува пак. Но вече майка му имаше глас, закотвен не само в думи, но и в техните общи действия. И не се взема с едно движение.