Веднъж в месеца — за един съсед Нина Сергеевна притисна към гърдите си торбата с боклук и спря до съобщителната табела край асансьора. На лист, закрепен с кабарчета, беше написано едро: „Веднъж в месеца — за един съсед“. По-долу — дати, фамилии, а в ъгъла — подпис: „Сергей, ап. 34“. Наблизо някой вече беше дописал с химикал: „Трябват двама в събота за помощ с кашони“. Нина Сергеевна прочете два пъти машинално и усети раздразнение — като от чужд глас в коридора. Тя живееше в този вход десет години и знаеше правилото: поздравяваш се, ако се срещнете пред вратата, и си продължаваш по пътя. Понякога — кратко „да кажете къде е техникът“, друг път „моля, предайте бележката“. Но да има график на помощ, имена, кабарче… Това ѝ напомняше на събранията в предишната работа, където всички се преструваха, че „сме екип“, а после всеки спасява себе си. До площадката за отпадъци срещна Валя от петия етаж, която винаги носеше две торби, сякаш се страхуваше, че едната ще се скъса. — Видяхте ли? — кимна Валя към таблото. — Сергей го измисли. Казва, че така било по-лесно. Не поотделно да тичаш, а заедно. — Заедно, — повтори Нина Сергеевна, опитвайки се гласът ѝ да остане равен. — А ако не ти се иска заедно? Валя сви рамене. — Никой не те кара. Просто, когато трябва, да има на кого да разчиташ. Нина Сергеевна излезе на двора и се улови, че вече мислено спори със Сергей от тридесет и четвърти апартамент. „Когато трябва“ — какво значи това? Кой решава дали трябва? И защо да важи за всички? В събота сутринта чу глухи удари и гласове във входа. През вратата се долавяше: „Внимателно, ъгълът!“, „Дръж асансьора!“. Нина Сергеевна стоеше в кухнята с мокра кърпа в ръка и не можеше да се насили да не слуша. Представи си как хора, които познава само по лице, носят чужди кашони и диван, как някой командва, някой роптае. Не ѝ бе приятно, че надникват в чужд живот в кашони, но едновременно завиждаше странно: тях ги бяха извикали. След час утихна. Вечерта, на връщане от магазина, Нина Сергеевна видя пред входа куп празни кашони и тиксо на пейката. Сергей, висок, с уморено лице, събираше боклука в чувал. — Здравейте, — каза той, сякаш се познават отдавна. — Не ви пречим? — Не, — отвърна Нина Сергеевна. — Само шумно беше. — Разбирам. Опитахме се преди обяд да приключим. На Таня от втория ѝ предстои преместване, сама с детето. Е, не съвсем сама… — махна с ръка. — Ако нещо, на таблото да пишете. Не задължително преместване. И най-дребното. Думата „дребното“ прозвуча така, че Нина Сергеевна не намери повод за възражение. Не натискаше, не убеждаваше. Просто каза и си завърза чувала. В идните седмици таблото оживя. Нина Сергеевна минаваше и винаги забелязваше нови бележки. „На Петрович от 19 — лекарства, след операция, някой да отиде до аптеката“. „Трябва да се монтира рафт в 27, дрелка има“. „Събираме по 200 за домофон, който няма дребни — после“. Почеркът различен: някой пише четливо, друг — нервно, с натиск. Тя не се записваше. Мислеше, че така е правилно: да не се набърква. Но наблюдаваше. Една вечер, връщайки се от работа, до асансьора стоеше тийнейджърка от съседния вход и плачеше в ръкава си. Валя я прегръщаше и тихо ѝ говореше: — Недей плака. Сега ще намерим. Сергей каза, че има. — Какво става? — попита Нина Сергеевна — можеше да подмине. Валя я погледна така, сякаш вече смята, че няма да се подиграе. — Бабата ѝ, високо кръвно. Хапчетата свършиха, аптеката е затворила. Сергей ще донесе от своите, докато купим сутринта. Нина Сергеевна кимна и дълго не можа да свали палтото вкъщи. Мислеше колко лесно Валя изрече „ще намерим“. Не „да викат Бърза помощ“, не „не е наша грижа“, а именно „ще намерим“. И че Сергей ще даде своите хапчета, без да пита ще ги върнат ли. След дни малък скандал пламна във входа. Някой беше написал до обявата за събиране за домофон: „Отново ни взимат пари. Който го иска — да си го слага“. Подписът накрив, без име. Две жени до асансьора се караха на глас. — Та това е от трети, разпознавам почерка! — шепнеше едната. — Какво разбираш ти? — контрираше другата. — Хората са на пенсия, а вие тук по двеста… Нина Сергеевна мина със стегнато чувство: „Ето го — колективното. Сега ще делят кой колко дава, кой ‘не се включва’, кой ‘ползва’.“ Искаше ѝ се всичко да приключи, да останат само обяви за водопроводчик. Но вечерта видя Сергей при таблото. Той внимателно свали бележката с приписката, сгъна я и прибра в джоба си. Закачи нов, чист лист и написа: „Домофон. Който може — дава. Който не може — не дава. Важно е да работи. Сергей“. И толкова. Нина Сергеевна улови себе си, че го уважава за това „и толкова“. Без лекции, без заплахи. Просто граница. Личният ѝ живот потегна да скърца — като врата на етажната площадка, дето не е смазвана отдавна. Първо дребно нещо: във ваната протече връзка към смесителя. Подложи леген, затегна гайка, избърса пода. После — на работа задържаха премията, шефката каза, без да гледа в очи: „Такива са времената. Издържайте“. Нина Сергеевна издържаше. Умееше да издържа. В началото на месеца започна да я боли кръста. Не за „Бърза помощ“, но от сутрин чакаше опряна на леглото болката да отпусне. Купи мазило, топлеше кръста с шал и не каза на никого. За нея оплакването винаги ставаше разговор, а разговорът — жалост. Вечер се прибра с покупки и чу странен шум в коридора, сякаш някой шурти. Това бе нейният вход: бравата засече, ключът не искаше да се върти. Натисна по-силно, обърна се, но хрущене се чу. Сърцето ѝ подскочи неприятно. Събу се, остави пакета на столчето, извади отвертка и се опита да оправи бравата. Ръцете трепереха от умора, кръстът теглеше. Вътре беше пусто и тихо, и тишината натежа. На другия ден заключи съвсем. Върна се късно, с чанта и папка, но не можа да отвори. Стоеше на площадката, с чело до студения метал, и опитваше да не се паникьоса: „Ключар. Пари. Нощ“. Позвъни в аварийната — казаха два часа чакане. Два часа на стълбите — унизителни не толкова заради съседите, колкото собствената безпомощност. Седна на стъпалото, сложи чантата и гледаше ръцете си — сухи, с напуквания от препарати. Ръце, които винаги се справяха. Вратата на асансьора се отвори, излезе Сергей. Видя я веднага. — Нина Сергеевна? — питаше, да не сбърка. Тя вдигна глава, усети как лицето ѝ почервенява. — Бравата, — каза кратко. — Чакам майстор. — Долго ли? — Казаха два часа. Сергей погледна вратата, после чантата ѝ. — Имам комплект инструменти. Може да опитаме, докато чакате. Ако не стане, поне ще разберем какво е. Не сте против? „Не сте против“ бе важното. Не „дайте, аз ще оправя“, не „защо тук седите“. Попита. Нина Сергеевна искаше да каже „благодаря, няма нужда“. Това щеше да е сигурно и безопасно. Но кръстът ѝ болеше, телефонът падаше, и мисълта за два часа на стълбите стана непоносима. — Опитайте, — каза тя и се учуди, че гласът ѝ не трепна. Сергей отиде до апартамента си, върна се с куфарче. Сложи го на пода, отвори, нареди инструментите на вестник, носен заедно с куфарчето. Автоматично го отбеляза — да не цапа плочките. Следи, ред, уважение. — Не съм майстор, — предупреди. — Но съм виждал ключалки. Свали капачката, внимаваше с винтчетата — в кутийка, да не се изгубят. Нина Сергеевна седна наблизо, държеше чантата и се чувстваше странно: сякаш животът ѝ е обществена площадка, а това не е задължително зле. — Явно патронът се е износил, — каза Сергей. — Може временно да се смаже, но е за подмяна. Имате ли резервен ключ? — Не, — отвърна тя. — Не съм се замисляла. Сергей кимна без коментар. След десет минути вратата се отвори. Не веднага, но стана. Нина Сергеевна влезе, светна в коридора и усети отпускане на напрежението. Обърна се. — Благодаря, — каза. И добави, за да не звучи като край: — Не искам целият вход да научи, ако може. Сергей я погледна. — Разбираемо. На никого няма да кажа. Но ключалката трябва да се смени. Искате ли да ви дам контакт на специалист утре? Мъж без излишни приказки. Нина Сергеевна кимна. Важно бе, че не предложи „да се съберем целия блок и да сменим“. Предложи конкретно и кротко. Когато Сергей си тръгна, тя заключи с резе и дълго стоя в коридора, слушайки хладилника. Искаше ѝ се и да плаче, и да се смее, че помощта не прилича на жалост. Прилича на инструмент — протегнат, когато ръцете ти са заети. На следващия ден се обади на майстора, когото препоръча Сергей. Дойде вечерта, смени бравата, показа износената част, постави нова. Плати, получи два ключа и сложи единия в кутийска на най-горната лавица, надписана с маркер „резервен“. Това бе нейното малко признание: случва се да не успееш сама. След седмица на таблото бе нов надпис: „В събота — помощ за Петрович от 19 да внесе продукти и лекарства, след болница е трудно. Трябват двама, от 11 до 12“. Нина Сергеевна прочете и осъзна — може. В събота излезе по-рано. В чантата оправи две пакета бисквити и пакет чай. Не като подаяние, а като повод да не стои с празни ръце. На площадката я чакаше вече Сергей. — Вие също? — попита, без учудване, само уточняване. — Да, — отвърна Нина Сергеевна. — Но нека така: ще нося само лекото. И без разговори за болести, става ли? Чу, че го каза отчетливо. Не оправдание, не „ако може“, а условие. — Уговорено, — каза Сергей. Отидоха на етажа на Петрович. Дряхата отвори възрастен мъж, домакински облечен, лице бледо. Опита да се усмихне. — О, комисия, — измърмори. — Не е комисия, — рече Нина Сергеевна и подаде пакета. — Донесохме продукти. Чай и бисквити — ако поискате. Петрович взе пакетите с две ръце, сякаш ще ги изпусне. — Благодаря, сам бих… ама краката… — Не трябва „бих“, — прекъсна го Сергей меко. — Къде да ги оставим? Отидоха в кухнята. Нина Сергеевна остави пакетите на масата, видя лист с лекарства и празна кутийка от хапчета. Не пита. Само попита: — Мусура да изкарам ли? — Ако може, — рече Петрович, смутен. Нина Сергеевна зави малкия чувал, изнесе на стълбите. На връщане усети, че почти не я боли кръста. Не че болката е минала, а отвътре бе по-равно. На излизане Петрович опита да даде пари на Сергей. — Не трябва, — рече Сергей. — Тогава поне… — погледна към Нина Сергеевна. — Ако се наложи, идвайте. Не хапя. Нина Сергеевна кимна. — Ако се наложи, ще дойдем. Но и вие да не се геройствате. Напишете на таблото какво ви трябва. Каза го и почувства спокойно увереност: може да говори като Сергей. Не отгоре, не отдолу, а до него. Вечерта спря до таблото. До него някой оставил пакет кабарчета и малък бележник. Нина Сергеевна извади химикал и написа четливо, без излишък: „Жилище 46. Нина Сергеевна. Ако трябва: мога в делнични дни след 19 да мина през аптеката или да взема пратка. Тежко не вдигам.“ Закрепи листа, провери дали държи, и прибра химикала в чантата. У дома сложи чайника, извади от шкафа резервния ключ и го прибра в малък плик. На плика написа телефона на Сергей и го остави в чекмеджето до вратата. Не като знак на зависимост, а като застраховка — собствено позволение. Когато във входа хлопна нечия врата и се чуха стъпки, Нина Сергеевна не се сепна. Просто изключи котлона, наля чай и си помисли, че „веднъж в месеца“ не значи тълпа. Значи, че понякога не е нужно да се държиш за всичко сама, щом има и други ръце наоколо.

Веднъж месечно

Нина Георгиева държеше в ръце торба с боклук и се спря пред таблото за съобщения до асансьора. На лист със синя квадратно-карирана хартия, закачен с кабърчета, беше написано с едри букви: Веднъж месечно на един съсед. Отдолу дати и фамилии, в ъгъла подпис: Сергей, ап. 34. До него някой вече бе добавил с химикал: Трябват двама в събота, помощ с кашони. Нина Георгиева механично прочете два пъти и изпита онова раздразнение, което човек усеща, когато чуе чужд глас в коридора.

В този вход живееше от десет години и знаеше негласното правило поздравяваш, ако се засечете на вратата, и се разминавате по пътя си. Понякога кратко Кажете, къде е електротехникът? или Моля, предайте бележката. Но списък с помощ, имена, кабърчета Това ѝ напомни служебните събрания от предишната работа, където всички се преструваха на екип, а накрая всеки запазваше себе си.

До контейнера за боклук срещна Валя от петия етаж, която винаги беше с две торби, сякаш се страхуваше да не се скъса едната.

Видяхте ли? показа с глава таблото Валя. Сергей го измисли. Каза, че така е по-лесно. Вместо всеки поотделно, да действаме заедно.

Заедно повтори Нина Георгиева и се постара да звучи спокойно. А ако някой не иска заедно?

Валя вдигна рамена.

Никой не кара на сила. Просто когато има нужда, да има на кого.

Нина Георгиева излезе на двора и се улови, че вече мислено спори със Сергей от тридесет и четвърти апартамент. Когато има нужда това какво значи? Кой решава на кого е нужна помощ? И защо засяга всички нас?

В събота сутринта чу от входа глухи удари и гласове. През вратата се долавяше: Внимателно, ъгълът! и Дръж асансьора! Нина Георгиева стоеше в кухнята, държеше мокра кърпа и не можеше да се спре да слуша. Представяше си как хората, чиито лица само познава, носят чужди кашони и диван, как някой дава наставления, друг мърмори. Чувстваше неудобство, че разглеждат чуждия живот, скрит в картонени кутии, а едновременно ѝ беше странно завидно тях са ги извикали.

След час всичко утихна. Тази вечер, като се връщаше от магазина, Нина Георгиева видя пред входа куп празни кашони и тиксо на пейката. Сергей висок, с уморено лице събираше боклука в чувал.

Здравейте каза той, все едно отдавна се познават. Пречим ли?

Не отвърна Нина Георгиева. Просто беше шумно.

Разбирам. Опитахме до обед да сме готови. Таня от втори етаж се мести, сама е с детето. Е, сама… махна с ръка. Ако има нужда, пишете на таблото. Не е задължително да е преместване. Всякакви дреболии.

Думата дреболии прозвуча така, че Нина Георгиева не намери как да възрази. Не настояваше, не убеждаваше просто каза своето и продължи да връзва чувала.

През следващите седмици таблото за обяви заживя свой живот. Нина Георгиева минаваше покрай него и все забелязваше нови съобщения. На Петрович от 19 лекарства, след операция, кой може да купи от аптеката? Трябва да се завие рафта в 27, имаме бормашина. Събираме по 10 лева за домофон, ако някой няма дребни ще даде по-късно. Почерк различен някой пише прилежно, друг нервно.

Тя не се записваше. Мислеше това за правилно да не се меси. Само наблюдаваше.

Една вечер след работа до асансьора стоеше момиче тинейджърка от съседния вход, плачеше и се бе скрила в ръкава си. Валя беше до нея, държеше я за рамото и говореше тихо:

Не плачи. Ще намерим. Сергей каза, че има.

Какво става? попита Нина Георгиева, макар можеше да продължи своя път.

Валя я погледна така, сякаш вече знае, че Нина Георгиева не се подиграва.

На баба ѝ е високо кръвното, а няма таблетки, аптеката е затворена. Сергей ще донесе свои за тази нощ, утре ще купим нови.

Нина Георгиева кимна. После, в дома си, дълго не можеше да свали палтото. Мислеше за това колко просто Валя беше казала ще намерим. Не да викат бърза помощ, не не е наша работа, а именно намираме решение. И за това, че Сергей ще даде своите хапчета без да пита дали ще ги върнат.

След няколко дена в блока избухна малък скандал. До обявата за събиране за домофон някой беше написал: Пак ни карат да плащаме! На когото му трябва да си сложи сам. Подписът беше нечистен, без фамилия. При асансьора две жени спореха без притеснение.

Това е от третия, знам му почерка съскаше едната.

А ти какво знаеш? отвръщаше другата. Хората са с пенсионна заплата, а вие тук по десет лева…

Нина Георгиева вървеше нататък, усещайки познатото събиране: ето го колективното. Сега ще започнат да изясняват кой дължи, кой не е дал, кой само ползва. Искаше ѝ се всичко това да приключи и таблото отново да е място за известия за водопроводчици.

Но вечерта видя Сергей при таблото. Той внимателно махна листа с приписката, сгъна го и го прибра в джоба. Окачи нов, чист лист и написа: Домофон. Който може дава. Който не може няма. Важно е да работи. Сергей. И толкоз.

Нина Георгиева се хвана, че изпитва уважение към това и толкоз. Без поучения, без заплахи просто граница.

Животът ѝ междувременно заскърца като врата на ламаринена площадка, която никой не е омазал. С дребното започна: във ваната започна да капе връзката към смесителя. Подложи леген, затегна гайката, избърса пода. После на работа забавиха премията, а началничката каза, без да я гледа: Засега така. Терпете. Нина Георгиева търпеше. Умееше го.

В началото на месеца кръстът ѝ се разболя. Не за линейка, но сутрин ставаше, държейки се за ръба на леглото, и чакаше минута да я пусне болката. Купи си крем, грееше кръста с шал и не каза на никого. За нея жалбата винаги водеше до разговори, а те до съжаление.

Вечер се прибра с торба продукти и чу странно шумолене от коридора сякаш някой шари с ръка. Беше нейната входна врата: ключът се заклещваше, не искаше да се завърти. Натисна по-силно, обърна ключа, но с хрущене. Сърцето ѝ се сви неприятно.

Свали обувките, остави продуктите на столчето, взе от чекмеджето отвертка, опита да разглоби заключалката. Ръцете ѝ трепереха от умора, кръстът теглеше. Вътре беше тихо и тази тишина започна да тежи.

На следващия ден ключалката заяде напълно. Прибра се късно с чанта и папка, не можа да отвори. Стоеше на площадката, с чело на студената ламарина, бореше се с паниката. Мислеше: Съсед-сервиз. Пари. Нощ. Обади се на аварийна служба казаха да чака майстора два часа.

Два часа на стълбището унижение не заради съседите, а заради собствената безпомощност. Седна на стъпалото, остави чантата до себе си и загледа своите ръце. Сухи, напукани от препарати. Тези ръце винаги се справяха.

От асансьора излезе Сергей. Веднага я забеляза.

Нина Георгиева? запита, като да се увери, че не греши.

Тя вдигна глава лицето ѝ пламна.

Заключалката рече накратко. Чакам майстора.

Ще дойде ли скоро?

Казаха два часа.

Сергей огледа вратата, после чантата ѝ.

Аз имам инструмент. Мога да опитам, докато чакате. Ако не стане, поне ще видим какво е положението. Вие против ли сте?

Думите против ли сте бяха важни. Не каза давайте аз, не защо седите тук. Попита я.

Нина Георгиева искаше да отвърне не, благодаря. Така беше по-сигурно. Но кръстът я болеше, телефонът изтощен, а два часа на стълбището звучеха непоносимо.

Пробвайте каза, изненадана, че гласът ѝ не трепна.

Сергей отиде до апартамента си и се върна с малък куфар с инструменти. Разположи ги на стара вестникарска страница, донесена с куфара. Нина Георгиева го отбеляза: да не цапа плочките. Следи, ред, уважение към чуждото.

Не съм ключар предупреди той. Но съм виждал заключалки.

Свали пластината, постави болтчетата в капачка, да не се губят. Нина Георгиева седеше до него на стъпалото, държеше чантата и се чувстваше странно: животът ѝ бе станал обща площ и това не беше непременно лошо.

Износена е патронът, по-скоро. Може временно да се смаже, но трябва нов. Имате ли резервен ключ?

Не призна тя. Не съм мислила.

Сергей кимна, не коментира.

След десет минути вратата се предаде. Не от първия път, но се отвори. Нина Георгиева влезе в апартамента, запали лампата в антрето и почувства напрежението да отстъпва. Обърна се.

Благодаря каза тя. И добави, за да не звучи край на разговора: Но не искам целият вход да знае.

Сергей я погледна.

Знам. Няма да кажа. Но ключалката трябва да се смени. Като искате, утре ще ви дам контакт на читав майстор работи тихо, без излишни приказки.

Нина Георгиева кимна. Важно ѝ беше, че не предложи да се съберем с всички да оправим. Беше конкретно и спокойно.

Когато Сергей си тръгна, тя затвори вратата и остана дълго в антрето, слушаща как работи хладилникът. И ѝ се плачеше, и ѝ се смееше защото помощта не беше жалост. Беше като инструмент, подаден, когато си зает.

На следващия ден се обади на майстора, препоръчан от Сергей. Вечерта той смени патрона, показа износеното, сложи нов. Тя плати, получи два ключа и сложи единия в кутийка на най-горния рафт, надписа с маркер: резервен. Беше малко признание: понякога не се справяш сам.

След седмица на таблото се появи нова бележка: В събота помощ за Петрович от 19 купени продукти и лекарства, след болница му е трудно. Трябват двама, от 11 до 12. Нина Георгиева прочете и внезапно разбра, че може.

В събота излезе навреме в чантата си носеше две опаковки бисквити и пакет чай. Не като подаяние, а като повод да се влезе, без да си празни ръце. На площадката я чакаше Сергей.

И вие ли? попита, не учудено, а просто уточняващо.

Да каза Нина Георгиева. Само да се уговорим: аз нося лекото. И без разговори за здравето добре?

Сама чу твърдия тон не оправдание, не молба, а условие.

Става отвърна Сергей.

Отидоха до Петрович на етажа. Вратата бе отворена от възрастен мъж по домашна жилетка, пребледнял. Опита да се усмихне.

Конкурса ли сте? измърмори той.

Не сме конкурс каза Нина Георгиева и подаде чантата. Принесохме продукти. Чай, бисквити ако ви се иска.

Петрович взе чантата с двете си ръце, сякаш се страхува да я пусне.

Благодаря. Аз сам… ама краката…

Не аз сам, прекъсна го Сергей меко. Кажете къде.

Влязоха в кухнята. Нина Георгиева остави нещата на масата, видя списък с лекарства на листче и празна пластмасова кутийка от таблетки. Не зададе въпроси. Попита просто:

Да изхвърля ли боклука?

Ако може смути се Петрович.

Тя взе малкия чувал, завърза, изнесе на стълбите. Връщайки се, се улови, че болките в кръста почти не ги усеща. Не защото са изчезнали, а защото в душата нещо беше по-леко.

На излизане Петрович се опита да даде на Сергей пари.

Не трябва каза Сергей.

Тогава поне… Петрович погледна към Нина Георгиева. Влизайте, ако ви потрябва. Няма да ви ухапя.

Нина Георгиева кимна.

Ако потрябва, ще дойдем. И вие не се геройствайте пишете на таблото, каквото е нужно.

Тя каза това и почувства увереност има право да говори както Сергей. Не отгоре, не отдолу, а редом.

Вечерта спря при таблото за обяви. Некой бе оставил пакет кабърчета и малко тефтерче. Нина Георгиева взе химикал, написа внимателно: Ап. 46, Нина Георгиева. Ако някой има нужда: мога в делнични дни след 19 да отида до аптеката или да взема пратка. Тежко не нося. Закачи листа, провери дали държи и прибра химикала в чантата.

Вкъщи сложи чайника, извади резервния ключ от шкафа и го сложи в малък плик. На плика написа телефона на Сергей и го прибра в шкафа до входа. Не като знак на зависимост, а като спокойствие, което сама си даде.

Когато в коридора се хлопна врата и се чуха стъпки, Нина Георгиева не трепна. Просто изключи котлона, наля чай и си помисли, че веднъж месечно не е за тълпата. Това е, че вече не е нужно да държиш всичко сам, когато до теб има други.

Rate article
Веднъж в месеца — за един съсед Нина Сергеевна притисна към гърдите си торбата с боклук и спря до съобщителната табела край асансьора. На лист, закрепен с кабарчета, беше написано едро: „Веднъж в месеца — за един съсед“. По-долу — дати, фамилии, а в ъгъла — подпис: „Сергей, ап. 34“. Наблизо някой вече беше дописал с химикал: „Трябват двама в събота за помощ с кашони“. Нина Сергеевна прочете два пъти машинално и усети раздразнение — като от чужд глас в коридора. Тя живееше в този вход десет години и знаеше правилото: поздравяваш се, ако се срещнете пред вратата, и си продължаваш по пътя. Понякога — кратко „да кажете къде е техникът“, друг път „моля, предайте бележката“. Но да има график на помощ, имена, кабарче… Това ѝ напомняше на събранията в предишната работа, където всички се преструваха, че „сме екип“, а после всеки спасява себе си. До площадката за отпадъци срещна Валя от петия етаж, която винаги носеше две торби, сякаш се страхуваше, че едната ще се скъса. — Видяхте ли? — кимна Валя към таблото. — Сергей го измисли. Казва, че така било по-лесно. Не поотделно да тичаш, а заедно. — Заедно, — повтори Нина Сергеевна, опитвайки се гласът ѝ да остане равен. — А ако не ти се иска заедно? Валя сви рамене. — Никой не те кара. Просто, когато трябва, да има на кого да разчиташ. Нина Сергеевна излезе на двора и се улови, че вече мислено спори със Сергей от тридесет и четвърти апартамент. „Когато трябва“ — какво значи това? Кой решава дали трябва? И защо да важи за всички? В събота сутринта чу глухи удари и гласове във входа. През вратата се долавяше: „Внимателно, ъгълът!“, „Дръж асансьора!“. Нина Сергеевна стоеше в кухнята с мокра кърпа в ръка и не можеше да се насили да не слуша. Представи си как хора, които познава само по лице, носят чужди кашони и диван, как някой командва, някой роптае. Не ѝ бе приятно, че надникват в чужд живот в кашони, но едновременно завиждаше странно: тях ги бяха извикали. След час утихна. Вечерта, на връщане от магазина, Нина Сергеевна видя пред входа куп празни кашони и тиксо на пейката. Сергей, висок, с уморено лице, събираше боклука в чувал. — Здравейте, — каза той, сякаш се познават отдавна. — Не ви пречим? — Не, — отвърна Нина Сергеевна. — Само шумно беше. — Разбирам. Опитахме се преди обяд да приключим. На Таня от втория ѝ предстои преместване, сама с детето. Е, не съвсем сама… — махна с ръка. — Ако нещо, на таблото да пишете. Не задължително преместване. И най-дребното. Думата „дребното“ прозвуча така, че Нина Сергеевна не намери повод за възражение. Не натискаше, не убеждаваше. Просто каза и си завърза чувала. В идните седмици таблото оживя. Нина Сергеевна минаваше и винаги забелязваше нови бележки. „На Петрович от 19 — лекарства, след операция, някой да отиде до аптеката“. „Трябва да се монтира рафт в 27, дрелка има“. „Събираме по 200 за домофон, който няма дребни — после“. Почеркът различен: някой пише четливо, друг — нервно, с натиск. Тя не се записваше. Мислеше, че така е правилно: да не се набърква. Но наблюдаваше. Една вечер, връщайки се от работа, до асансьора стоеше тийнейджърка от съседния вход и плачеше в ръкава си. Валя я прегръщаше и тихо ѝ говореше: — Недей плака. Сега ще намерим. Сергей каза, че има. — Какво става? — попита Нина Сергеевна — можеше да подмине. Валя я погледна така, сякаш вече смята, че няма да се подиграе. — Бабата ѝ, високо кръвно. Хапчетата свършиха, аптеката е затворила. Сергей ще донесе от своите, докато купим сутринта. Нина Сергеевна кимна и дълго не можа да свали палтото вкъщи. Мислеше колко лесно Валя изрече „ще намерим“. Не „да викат Бърза помощ“, не „не е наша грижа“, а именно „ще намерим“. И че Сергей ще даде своите хапчета, без да пита ще ги върнат ли. След дни малък скандал пламна във входа. Някой беше написал до обявата за събиране за домофон: „Отново ни взимат пари. Който го иска — да си го слага“. Подписът накрив, без име. Две жени до асансьора се караха на глас. — Та това е от трети, разпознавам почерка! — шепнеше едната. — Какво разбираш ти? — контрираше другата. — Хората са на пенсия, а вие тук по двеста… Нина Сергеевна мина със стегнато чувство: „Ето го — колективното. Сега ще делят кой колко дава, кой ‘не се включва’, кой ‘ползва’.“ Искаше ѝ се всичко да приключи, да останат само обяви за водопроводчик. Но вечерта видя Сергей при таблото. Той внимателно свали бележката с приписката, сгъна я и прибра в джоба си. Закачи нов, чист лист и написа: „Домофон. Който може — дава. Който не може — не дава. Важно е да работи. Сергей“. И толкова. Нина Сергеевна улови себе си, че го уважава за това „и толкова“. Без лекции, без заплахи. Просто граница. Личният ѝ живот потегна да скърца — като врата на етажната площадка, дето не е смазвана отдавна. Първо дребно нещо: във ваната протече връзка към смесителя. Подложи леген, затегна гайка, избърса пода. После — на работа задържаха премията, шефката каза, без да гледа в очи: „Такива са времената. Издържайте“. Нина Сергеевна издържаше. Умееше да издържа. В началото на месеца започна да я боли кръста. Не за „Бърза помощ“, но от сутрин чакаше опряна на леглото болката да отпусне. Купи мазило, топлеше кръста с шал и не каза на никого. За нея оплакването винаги ставаше разговор, а разговорът — жалост. Вечер се прибра с покупки и чу странен шум в коридора, сякаш някой шурти. Това бе нейният вход: бравата засече, ключът не искаше да се върти. Натисна по-силно, обърна се, но хрущене се чу. Сърцето ѝ подскочи неприятно. Събу се, остави пакета на столчето, извади отвертка и се опита да оправи бравата. Ръцете трепереха от умора, кръстът теглеше. Вътре беше пусто и тихо, и тишината натежа. На другия ден заключи съвсем. Върна се късно, с чанта и папка, но не можа да отвори. Стоеше на площадката, с чело до студения метал, и опитваше да не се паникьоса: „Ключар. Пари. Нощ“. Позвъни в аварийната — казаха два часа чакане. Два часа на стълбите — унизителни не толкова заради съседите, колкото собствената безпомощност. Седна на стъпалото, сложи чантата и гледаше ръцете си — сухи, с напуквания от препарати. Ръце, които винаги се справяха. Вратата на асансьора се отвори, излезе Сергей. Видя я веднага. — Нина Сергеевна? — питаше, да не сбърка. Тя вдигна глава, усети как лицето ѝ почервенява. — Бравата, — каза кратко. — Чакам майстор. — Долго ли? — Казаха два часа. Сергей погледна вратата, после чантата ѝ. — Имам комплект инструменти. Може да опитаме, докато чакате. Ако не стане, поне ще разберем какво е. Не сте против? „Не сте против“ бе важното. Не „дайте, аз ще оправя“, не „защо тук седите“. Попита. Нина Сергеевна искаше да каже „благодаря, няма нужда“. Това щеше да е сигурно и безопасно. Но кръстът ѝ болеше, телефонът падаше, и мисълта за два часа на стълбите стана непоносима. — Опитайте, — каза тя и се учуди, че гласът ѝ не трепна. Сергей отиде до апартамента си, върна се с куфарче. Сложи го на пода, отвори, нареди инструментите на вестник, носен заедно с куфарчето. Автоматично го отбеляза — да не цапа плочките. Следи, ред, уважение. — Не съм майстор, — предупреди. — Но съм виждал ключалки. Свали капачката, внимаваше с винтчетата — в кутийка, да не се изгубят. Нина Сергеевна седна наблизо, държеше чантата и се чувстваше странно: сякаш животът ѝ е обществена площадка, а това не е задължително зле. — Явно патронът се е износил, — каза Сергей. — Може временно да се смаже, но е за подмяна. Имате ли резервен ключ? — Не, — отвърна тя. — Не съм се замисляла. Сергей кимна без коментар. След десет минути вратата се отвори. Не веднага, но стана. Нина Сергеевна влезе, светна в коридора и усети отпускане на напрежението. Обърна се. — Благодаря, — каза. И добави, за да не звучи като край: — Не искам целият вход да научи, ако може. Сергей я погледна. — Разбираемо. На никого няма да кажа. Но ключалката трябва да се смени. Искате ли да ви дам контакт на специалист утре? Мъж без излишни приказки. Нина Сергеевна кимна. Важно бе, че не предложи „да се съберем целия блок и да сменим“. Предложи конкретно и кротко. Когато Сергей си тръгна, тя заключи с резе и дълго стоя в коридора, слушайки хладилника. Искаше ѝ се и да плаче, и да се смее, че помощта не прилича на жалост. Прилича на инструмент — протегнат, когато ръцете ти са заети. На следващия ден се обади на майстора, когото препоръча Сергей. Дойде вечерта, смени бравата, показа износената част, постави нова. Плати, получи два ключа и сложи единия в кутийска на най-горната лавица, надписана с маркер „резервен“. Това бе нейното малко признание: случва се да не успееш сама. След седмица на таблото бе нов надпис: „В събота — помощ за Петрович от 19 да внесе продукти и лекарства, след болница е трудно. Трябват двама, от 11 до 12“. Нина Сергеевна прочете и осъзна — може. В събота излезе по-рано. В чантата оправи две пакета бисквити и пакет чай. Не като подаяние, а като повод да не стои с празни ръце. На площадката я чакаше вече Сергей. — Вие също? — попита, без учудване, само уточняване. — Да, — отвърна Нина Сергеевна. — Но нека така: ще нося само лекото. И без разговори за болести, става ли? Чу, че го каза отчетливо. Не оправдание, не „ако може“, а условие. — Уговорено, — каза Сергей. Отидоха на етажа на Петрович. Дряхата отвори възрастен мъж, домакински облечен, лице бледо. Опита да се усмихне. — О, комисия, — измърмори. — Не е комисия, — рече Нина Сергеевна и подаде пакета. — Донесохме продукти. Чай и бисквити — ако поискате. Петрович взе пакетите с две ръце, сякаш ще ги изпусне. — Благодаря, сам бих… ама краката… — Не трябва „бих“, — прекъсна го Сергей меко. — Къде да ги оставим? Отидоха в кухнята. Нина Сергеевна остави пакетите на масата, видя лист с лекарства и празна кутийка от хапчета. Не пита. Само попита: — Мусура да изкарам ли? — Ако може, — рече Петрович, смутен. Нина Сергеевна зави малкия чувал, изнесе на стълбите. На връщане усети, че почти не я боли кръста. Не че болката е минала, а отвътре бе по-равно. На излизане Петрович опита да даде пари на Сергей. — Не трябва, — рече Сергей. — Тогава поне… — погледна към Нина Сергеевна. — Ако се наложи, идвайте. Не хапя. Нина Сергеевна кимна. — Ако се наложи, ще дойдем. Но и вие да не се геройствате. Напишете на таблото какво ви трябва. Каза го и почувства спокойно увереност: може да говори като Сергей. Не отгоре, не отдолу, а до него. Вечерта спря до таблото. До него някой оставил пакет кабарчета и малък бележник. Нина Сергеевна извади химикал и написа четливо, без излишък: „Жилище 46. Нина Сергеевна. Ако трябва: мога в делнични дни след 19 да мина през аптеката или да взема пратка. Тежко не вдигам.“ Закрепи листа, провери дали държи, и прибра химикала в чантата. У дома сложи чайника, извади от шкафа резервния ключ и го прибра в малък плик. На плика написа телефона на Сергей и го остави в чекмеджето до вратата. Не като знак на зависимост, а като застраховка — собствено позволение. Когато във входа хлопна нечия врата и се чуха стъпки, Нина Сергеевна не се сепна. Просто изключи котлона, наля чай и си помисли, че „веднъж в месеца“ не значи тълпа. Значи, че понякога не е нужно да се държиш за всичко сама, щом има и други ръце наоколо.