Веднъж в месеца – от един съсед за друг Нина Сергеевна притиска към гърдите си чувал с боклук и спира пред таблото за обяви до асансьора. На лист с квадратчета, закачен с кабърчета, с едър почерк пише: „Веднъж в месеца – от един съсед за друг“. Отдолу – дати и фамилии, а в ъгъла подпис: „Сергей, ап. 34“. До него някой вече дописал с химикал: „Трябват 2-ма души в събота, помощ с кашони“. Нина Сергеевна машинално прочете два пъти и усети раздразнение, като от чужд глас в коридора. Тя живее в този вход десета година и знае правилото: поздравяваш се, ако се засечете на вратата, и се разминавате. Понякога – кратко „извинете, знаете ли къде е електротехникът“, понякога – „предайте, моля, квитанцията“. Но списък за помощ, имена, кабърчета… Напомня й събранията в старата работа, където всички „уж са екип“, а накрая всеки спасява себе си. До шахтата за смет я срещна Валя от пети етаж, която винаги носи два чувала, сякаш се страхува единият да се скъса. – Видя ли таблото? – кимна Валя. – Сергей го измисли. Каза, че така е по-лесно. Вместо поотделно, заедно. – Заедно – повтори Нина Сергеевна, премерено. – А ако не иска човек заедно? Валя сви рамене. – Не са те насила. Просто да има на кого да разчиташ, когато трябва. Нина Сергеевна излезе във вътрешния двор и се улови, че вече мислено спори със Сергей от тридесет и четвърти апартамент. „Когато трябва“ – какво значи това? Кой решава за кого? И защо засяга всички? В събота сутринта по входа се чуха тупане и гласове. През вратата долиташе „Внимателно, с ъгъла!“ и „Дръж асансьора!“. Нина Сергеевна стоеше в кухнята, държеше мокра кърпа и не можеше да се застави да не прислушва. Представяше си как хората, които познава само по лица, носят чужди кашони и диван, как някой командва, някой мрънка. Неприятно ѝ беше, че те виждат чужд живот в картонени кутии, и едновременно ѝ стана странно завидно – поканили са ги. Час по-късно всичко утихна. Вечерта, на връщане от магазина, Нина Сергеевна видя пред входа куп празни кашони и тиксо на пейката. Сергей – висок, уморен – събираше боклука. – Здравейте – каза той, сякаш са стари познати. – Не ви притесняваме? – Не – отвърна Нина Сергеевна. – Просто беше шумно. – Разбирам. Стараем се до обяд да приключим. Таня от втория апартамент се мести, сама с детето. Ама… – махна с ръка. – Ако нещо, оставете бележка на таблото. Не е нужно да е преместване. Всякаква дреболия. Думата „дреболия“ прозвуча така, че Нина Сергеевна не намери, за какво да се хване, за да възрази. Не натрапчиво, не убеждаващо. Просто каза и продължи да връзва чувала. Следващите седмици таблото за обяви заживя собствения си живот. Всеки път, когато минаваше покрай него, Нина Сергеевна забелязваше нови надписи. „Петрович от 19 – лекарства, след операция, някой да отиде до аптеката“. „Трябва да се завие рафт в 27, имам бормашина“. „Събираме по 200 лв. за домофон, ако нямате ресто – по-късно“. Почерците различни: един – прилежен, друг – нервен. Тя не се записваше. Мислеше, че е правилно – да не се набива. Но наблюдаваше. Една вечер, прибирайки се, видя пред асансьора момиче от съседния вход, което плачеше на ръкава. Валя я прегръщаше и ѝ шепнеше тихо: – Не плачи, ще се намери. Сергей каза, че има. – Какво стана? – попита Нина Сергеевна, макар че можеше да подмине. Погледът на Валя беше решаващ – сякаш беше преценила, че Нина Сергеевна не би се подиграла. – Бабата им е зле, кръвно. Хапчетата свършиха, аптеката затворена. Сергей ще донесе от неговите, докато купим сутринта. Нина Сергеевна кимна и вкъщи дълго не можеше да свали палтото. Мислеше за това колко лесно Валя каза „ще се намери“. Не „да звънят на спешна“, не „това не ни засяга“, а точно „ще намерим“. И че Сергей дава собствените си хапчета, без да пита дали ще ги върнат. След няколко дни избухна малък скандал. Към обявата за събиране за домофон някой беше написал: „Пак ни карат да даваме пари. Който иска – да си купи сам!“. Подпис крокодилски, без фамилия. Пред асансьора спореха две жени. – От третия е, почерка го знам! – съскаше едната. – Ти пък какво разбираш? – отвръщаше другата. – Пенсия имат хората, пък вие по двеста, по двеста! Нина Сергеевна мина край тях, усещайки познато вътрешно напрежение: ето го колективното. Сега ще изясняват кой трябва, кой „не дава“, кой „ползва“. Искаше ѝ се всичко да приключи и таблото пак да служи само за обяви за водопроводчик. Вечерта видя Сергей при таблото. Свали листа с приписката, сгъна го и го прибра. Закачи нов чист, и написа: „Домофон. Кой може – дава. Кой не може – не дава. Важно е да работи. Сергей“. И толкова. Нина Сергеевна се улови, че уважава точно това „и толкова“. Без поучаване, без закани. Просто граница. Междувременно нейният живот започна да скърца като врата в стар вход – първо дреболии: в банята протече свързващият маркуч. Подложи леген, стегна гайката, избърса. После на работа закъсня премията, а шефката ѝ каза, без да я гледа: „Засега така. Издръжте.“ Нина Сергеевна издръжаше. Умееше. В началото на месеца я заболя кръста. Не за „бърза помощ“, но така, че сутрин ставаше, държейки се за леглото, докато отмина. Купи мехлем, топлеше се с шал, на никого не каза. В нейната представа молбата за помощ винаги се превръща в разговори, а те – в жалост. Една вечер се върна с пакет храна и чу странно шумолене откъм коридора, като че ли нейната врата се заяжда. Пое по-силно, ключът се превъртя, но с хрущене. Сърцето ѝ подскочи неприятно. Свали обувките, сложи пакетът на табуретче, взе отвертка и се опита да разглоби ключалката. Ръцете трепереха от умора, кръстът болеше. Вътре беше пусто и тихо – тишина, която започна да я мачка. На следващия ден замъкът окончателно блокира. Върна се късно, със чанта и папка, и не можа да отвори. Стоеше на площадката, чело до студения метал, стараейки се да не изпада в паника. Мислеше: „Майстор. Пари. Нощ.“ Обади се на аварийната служба, казаха да чака два часа. Два часа на стълбите – унизително, не толкова заради съседите, а от безпомощност. Седна на стъпалото до чантата и гледаше на сухите си, напукани длани. Длани, които винаги успяват. Вратата на асансьора се отвори – излезе Сергей. Веднага я забеляза. – Нина Сергеевна? – попита, като че ли се уверява. Тя вдигна глава и почувства как лицето ѝ гори. – Заключи се – рече кратко. – Чакам майстора. – Много ли ще се чака? – Казаха – два часа. Сергей погледна към вратата, после към чантата. – Имам инструменти. Може да опитам, докато чакате. Ако не стане, поне ще разберем какво има. Пожелавате ли? „Пожелавате ли“ беше важното. Не каза „давай аз“, не „защо седите тук“. Попита. Нина Сергеевна искаше да отвърне „Не, благодаря“. Беше безопасно и познато. Но кръстът я болеше, телефонът се изтощаваше, и мисълта за два часа на стълбите бе непоносима. – Опитайте – каза, изненадана от твърдия си глас. Сергей отиде у тях, върна се с малък куфар. Разтвори го, подреди инструментите върху вестник – да не се зацапа плочките. Следи, порядък, уважение. – Не съм майстор – предупреди. – Но ключалки съм разглобявал. Свали капачката, сглоби винтчетата в кутийка. Нина Сергеевна седеше до него на стъпалото, държеше чантата и се чувстваше странно: като че ли животът ѝ се оказа общо стълбище, а това не е непременно лошо. – Тук патронът се е износил – заключи Сергей. – Смазва се за временно, но по-добре да се смени. Имате ли резервен ключ? – Не – каза. – Не съм се сетила. Сергей кимна, без коментар. За десет минути вратата се отвори. Не веднага, но стана. Нина Сергеевна влезе, пусна лампата, и усети как напрежението изчезва. Обърна се. – Благодаря – каза. И добави, защото иначе би звучало като край: – Само… не искам целия вход да знае. Сергей я погледна спокойно. – Разбирам. Няма да кажа. Но замъкът трябва да се смени. Искате ли да ви дам контакт на свестен майстор утре? Без излишен разказ. Нина Сергеевна кимна. Важно ѝ беше, че не предложи „да се съберем всички да сменим“. Беше конкретно и тихо. Когато той си тръгна, тя заключи и дълго стоя в коридора слушайки хладилника. И ѝ се искаше да плаче и смее – помощта не приличаше на жалост. Беше като инструмент, който ти подават, когато ръцете ти са заети. На следващия ден се обади на майстора по препоръка на Сергей. Дойде вечерта, смени ключалката, показа износената част, монтира нова. Плати, получи два ключа и единия сложи в кутия на най-горната лавица, надписа с маркер „резервен“. Това беше нейното малко признание: случва се да не се справиш. След седмица на таблото се появи нов надпис: „В събота помощ за Петрович от 19 – да се донесат продукти и лекарства, след болницата му е тежко. Трябват 2-ма, от 11 до 12.“ Нина Сергеевна прочете и осъзна, че може. В събота излезе по-рано от апартамента. В чантата – две опаковки бисквити и пакет чай. Не за милостиня, а за да има повод да пристъпи с нещо в ръка. На площадката я чакаше Сергей. – Вие също? – попита, без да се изненада, само уточни. – Да – каза Нина Сергеевна. – Но така: аз нося лекото. И без разговори за здраве, става ли? Усети колко ясно звучи това. Не оправдание, не молба, а условие. – Разбрахме се – потвърди Сергей. Отправиха се към Петрович. Вратата отвори възрастен мъж в домашна дреха, пребледнял. Усмихна се несмело. – О, контролата – измърмори той. – Не сме контрол, – каза Нина Сергеевна и подаде пакета. – Донесохме ви храна. Чай и бисквити – ако поискате. Петрович хвана пакета с две ръце, сякаш всеки момент може да падне. – Благодаря. Ама аз сам… краката… – Не е „ама“ – прекъсна го меко Сергей. – Кажете къде да оставим. Влязоха в кухнята. Нина Сергеевна сложи пакетите на масата, видя списък с лекарства и празна кутийка от хапчета. Без въпроси. Просто попита: – Да изхвърля боклука ви? – Ако може – каза Петрович и се засрами. Нина Сергеевна взе малкия чувал, завърза го и изнесе. На връщане осъзна, че кръстът почти не я боли. Не защото е отминало, а защото вътре й е по-леко. На излизане Петрович опита да даде пари на Сергей. – Не е нужно – каза Сергей. – Поне… – погледна към Нина Сергеевна. – Влизайте, ако ви потрябва нещо. Не хапя. Кимна Нина Сергеевна. – Ако трябва, ще дойдем. Но и вие не геройствайте. Напишете на таблото, ако има нужда. Тя го каза и усети в себе си тиха увереност: има право да говори като Сергей. Не отвисоко, не отдолу – равностойно. Вечерта се спря при таблото. Някой оставил кутия с кабърчета и малък тефтер. Нина Сергеевна извади химикал, написа прилежно и кратко: „Ап. 46, Нина Сергеевна. Ако някой има нужда – в делнични дни след 19 качвам лекарства или взимам пратка. Тежко не нося.“ Закачи листа, провери дали държи, прибра химикала. Вкъщи сложи чайника, взе резервния ключ и го прибра в малък плик. На плика написа телефония номер на Сергей и го остави в кутията до входа. Не като знак на завсимост, а като сигурност, която сама си е позволила. Когато някой тръшна врата и се дочуха стъпки, Нина Сергеевна не подскочи. Просто изключи котлона, наля чай и си помисли, че „веднъж в месеца“ не е за тълпата. А за онзи миг, когато можеш да не държиш всичко сам, ако край теб има други.

Веднъж месечно

Елена Христова държеше в ръце торба с боклук и спря до таблото за съобщения край асансьора. На лист, закован с кабърчета, големи букви гласяха: Веднъж месечно един съсед. По-долу дати и фамилии, а в ъгъла подпис: Георги, ап. 34. Някой вече беше допълнил с химикал: Трябват двама души в събота за помощ с кашони. Елена Христова механично изчете надписа два пъти и усети раздразнение същото, което я обхващаше, когато в коридора дочуваше чужд глас.

Живееше в този вход десет години и знаеше неписаните правила: поздравяват се, ако се срещнат пред вратата, и се разотиват. Понякога кратко Знаете ли къде е електротехникът?, друг път Моля, предайте квитанцията. Но списък на помощите, фамилии, кабърчета Това ѝ напомняше за събранията в бившата работа всички се преструваха, че са екип, а после всеки гледаше да спаси себе си.

До контейнера за боклук срещна Валя от петия етаж, която винаги носеше по две торби сякаш опасенията за разкъсване живееха у нея от години.

Видяхте ли? кимна Валя към таблото. Георги го измисли. Каза, така било по-лесно. Вместо всеки поотделно, всички заедно.

Заедно повтори Елена, внимателно да не прозвучи огорчено. Ами ако човек не иска заедно?

Валя само сви рамене.

Никой не насилва. Когато има нужда, да има кой.

Елена Христова излезе пред блока и ловко забеляза, че вече мислено спори с този Георги от тридесет и четвърти апартамент. Когато има нужда какво значи това? Кой решава? И защо трябва всички да се касаят?

Събота сутрин Елена чу в коридора трясъци и гласове. През затворената врата се дочуваше Внимавай с ъгъла! и Дръж асансьора!. Стоеше си в кухнята, държеше мокра кърпа, и не можеше да се възпре да слуша. Представи си как познати само на външен вид хора мъкнат чужди кашони и диван, някой нарежда, друг мърмори. Почувства неудобство, че сега ще видят чуждата вещ в кашоните, и едновременно странна завист: някой ги е поканил.

След час всичко утихна. Вечерта, връщайки се от магазина, Елена видя до входа куп празни кашони и лепящото тиксо на пейката. Георги висок, уморен на вид, събираше отпадъци в чувал.

Здравейте каза той, сякаш се познаваха отдавна. Не ви пречим?

Не, отвърна Елена. Просто беше шумно.

Разбирам. Опитахме до обяд да свършим. Тонка от втория етаж се мести, сама е с детето. Е, сама… махна с ръка. Ако нещо трябва, пишете на таблото. Не е задължително да е преместване. Каквато и да е дреболия.

Думата дреболия прозвуча така, че Елена не намери за какво да се заяде. Не настояваше, не увещаваше. Просто каза и продължи със чувала.

В следващите седмици таблото за съобщения заживя собствен живот. Елена минаваше покрай него и всеки път забелязваше нови бележки. Петров от 19 лекарства, след операция, някой да посети аптеката. Трябва да завинтя рафт в 27, имам бормашина. Събира се по 10 лв. за домофона, ако няма дребни и после става. Почеркът беше различен: някои пишеха подредено, други емоционално, натискайки химикала.

Тя не записваше себе си. Смяташе за правилно да не се набива. Но наблюдаваше.

Една вечер, връщайки се от работа, до асансьора стоеше момиче от съседния вход, плачеше, скрита в ръкава. До нея Валя държеше рамото ѝ и говореше тихо:

Недей да плачеш. Ще намерим. Георги каза, че у него има.

Какво става? попита Елена, макар можеше да подмине.

Валя я изгледа така, сякаш вече знаеше, че Елена не е от онези, които се подиграват.

Баба ѝ е зле, кръвното вдига. Хапчетата свършиха, а аптеката затворена. Георги ще даде свои, докато сутринта купим.

Елена кимна и дълго не сваляше палтото, щом се прибра. Мислеше си колко лесно Валя каза ще намерим. Не да се обадят на бърза помощ, не не е наша работа, а ще намерим. И още че Георги дава таблетките си, без да пита дали ще ги върнат.

След няколко дни във входа пламна дребен скандал. До обявата за събиране за домофона някой беше драснал: Пак ли ни дерете за пари? На който му трябва да си го сложи сам!. Подписът беше нечетлив, без име. До асансьора две жени спореха на глас.

Това е от трети, разпознавам почерка съскаше едната.

А ти какво разбираш? отвръщаше другата Хората с пенсиите, а пък вие по десет, по десет

Елена мина, усещайки как отвътре се надига познатото ето го колективното. Сега ще се почне кой на кого, кой не дава, кой ползва. Искаше ѝ се всичко да свърши, таблото пак да е само за обяви за водопроводчик.

Но вечерта видя Георги да маха листа с надпис. Сгъна го внимателно и го прибра в джоба си. Закачи нов, чист лист, и написа: Домофон. Който може дава. Който не може не дава. Важно е да работи. Георги. И точка.

Елена се улови, че уважава точно това точка. Без лекции, без натиск. Просто граница.

Животът ѝ започна да скърца като врата в стълбището, незамазана от години. Отначало дреболии: в банята протече връзката под чешмата. Сложи леген, стегна гайка, избърса пода. После на работа задържаха премията, а шефката каза, без да я погледне: Засега така. Издържайте. Елена издържаше. Умееше го.

В началото на месеца започна да я боли кръста. Не дотам, че да търси дежурна медицинска помощ, но сутрин ставаше, държейки се за ръба на леглото и чакаше болката да отпусне. Купи си мазило, уви се с шал и не каза на никого. В съзнанието ѝ оплакванията винаги водеха до разговори, разговрите до жалост.

Вечерта се върна с чанта храна и чу странен шум в коридора сякаш нещо шари. Това беше нейната врата заключалката засече, ключът не искаше да се обърне. Натисна по-силно, ключът превъртя, но с хрущене. Сърцето ѝ се стегна неприятно.

Събу се, остави чантата на стол, намери отвертка, опита да отвори механизма. Ръцете трепереха от умора, кръстът тежеше. В апартамента беше тихо, а тишината ѝ натежа.

На другия ден заключалката заяде окончателно. Елена се прибра късно, със чанта и папка, и не можа да отвори. Застана на площадката, опряла чело в студения метал, опитвайки се да не изпадне в паника. В главата ѝ се въртеше: Ключар. Пари. Нощ. Обади се на аварийна, казаха да чака майстора два часа.

Два часа на стълбищната площадка унижението идваше не от съседите, а от собствената безпомощност. Седна на стъпалото, постави чантата до себе си и гледаше ръцете си сухи, с дребни пукнатини от препаратите. Ръце, които винаги се справяха.

Асансьорът се отвори, Георги излезе и я видя веднага.

Елена Христова? попита, сякаш да се увери.

Тя вдигна глава и почувства как лицето ѝ пламва.

Заключалката каза кратко. Чакам майстор.

Дълго ли?

Казаха два часа.

Георги огледа вратата, после чантата.

Имам комплект инструменти. Може да пробваме, докато чакате. Ако не стане, поне ще разберем проблема. Не сте против?

Думите не сте против бяха важни. Той не каза дайте аз, не каза какво тук седите. Пита.

Елена искаше да каже благодаря, но не. Така беше по-лесно и безопасно. Но кръстът я болеше, телефонът падаше, и мисълта за два часа на стълбите вече беше непоносима.

Опитайте каза и се учуди, че гласът ѝ е равен.

Георги се качи до апартамента си, върна се с малък куфар. Сложи го на пода, отвори, нареди инструментите върху вестник, който беше донесъл. Елена отбеляза машинално: да не изцапа плочките. Следи, ред, уважение към чуждото.

Не съм ключар предупреди той. Но съм виждал доста заключалки.

Свали капака, подреди болтчетата в капачка от кутия, да не се загубят. Елена седеше до него на стълбите, държеше чантата и се чувстваше странно като че ли животът ѝ внезапно беше общо пространство, и това не беше непременно лошо.

Личинката се е износила каза Георги. Временно ще смазвам, но за сигурност по-добре смяна. Имате ли резервен ключ?

Не отвърна тя. Просто не съм мислила.

Георги кимна, нищо не коментира.

След десет минути вратата се предаде. С усилие, но поддаде. Елена влезе, включи лампата и почувства как напрежението я пуска. Обърна се.

Благодаря каза тя. После добави, защото така щеше да звучи като край на разговора: Само не искам всички да знаят.

Георги я погледна.

Разбирам. Няма да кажа. Но заключалката трябва да се смени. Ако искате, утре ще ви дам координатите на един добър майстор. Без излишни приказки.

Елена кимна. За нея беше важно, че той не предложи да се съберем целия вход и да сменим. Той предложи конкретно и спокойно.

Щом Георги си тръгна, тя заключи благо вратата и стоя дълго в коридора, слушайки хладилника. И едновременно ѝ се плачеше и смееше, че помощта не изглеждаше като жалост. Напомняше инструмент, който ти дават, когато ръцете ти са заети.

На другия ден се обади на майстора, когото Георги препоръча. Майсторът дойде вечерта, свали старата заключалка, показа износената част, монтира нова. Елена плати, получи два ключа и остави единия в кутийка на горния рафт, надписвайки резервен. Това беше малко признание пред себе си: понякога не се справяш сам.

След седмица на таблото се появи ново съобщение: В събота помощ за Петров от 19 носене на продукти и лекарства, след болница е тежко. Трябват двама души, от 11 до 12. Елена прочете и внезапно осъзна, че вече може.

В събота излезе преди уречения час. В чантата ѝ имаше две пакетчета бисквити и чаен пакет не под милостиня, а като повод да пристъпи без празни ръце. На етажа я чакаше Георги.

Вие ли сте също? попита, без изненада, просто уточнение.

Да отвърна Елена. Но така: по-лекото ще нося. И без разговори за здравето, става ли?

Тя сама чу колко твърдо прозвуча. Не оправдание, не ако може, а условие.

Разбрахме се отвърна Георги.

Качиха се при Петров. Вратата отвори възрастен мъж в домашна жилетка, с бледо лице. Опита да се усмихне.

А, комисията прошепна.

Не сме комисия каза Елена и му подаде чантата. Донесохме храна. Има чай и бисквити, ако искате.

Петров пое чантата с две ръце, сякаш се страхуваше да не изпусне.

Благодаря. Аз уж ама краката

Без уж прекъсна Георги меко. Просто кажете къде.

Влязоха в кухнята. Елена остави нещата на масата, видя лист с лекарства и празна кутийка от таблетки. Не попита нищо. Само каза:

Искате ли да изнеса боклука?

Ако може каза Петров тихо.

Елена грабна малката торба, завърза и изнесе на стълбите. Когато се връщаше, осъзна, че гърбът ѝ почти не боли. Не защото болката бе минала, а защото вътрешно се беше смирила.

На излизане Петров посегна да даде пари на Георги.

Не трябва каза Георги.

Тогава поне погледна към Елена. Елате, ако ви потрябва. Не хапя.

Елена кимна.

Ако трябва, ще дойдем. Но и вие да не се геройствате. Пишете на таблото какво ви е нужно.

Изрече това и усети тиха увереност има право да говори като Георги. Не отвисоко, не отдолу, а редом.

Вечерта спря при таблото. До него някой бе оставил пакет кабърчета и малък тефтер. Елена извади химикал и написа старателно: Ап. 46. Елена Христова. Ако някой има нужда след 19 ч. мога да посетя аптека или взема пратка. Тежко не нося. Закачи листа, провери дали държи, върна химикала в чантата.

У дома сложи чайника, извади резервния ключ, прехвърли го в малък плик. Написа на плика номера на Георги и го остави в чекмеджето до вратата. Не като знак за зависимост, а като застраховка, която си позволи.

Когато в коридора хлопна чужда врата и се чуха стъпки, Елена не се сепна. Просто изключи котлона, наля чай и си помисли веднъж месечно не значи тълпа. Значи, че не трябва непременно да стискаш всичко сам, ако покрай теб има още хора.

Rate article
Веднъж в месеца – от един съсед за друг Нина Сергеевна притиска към гърдите си чувал с боклук и спира пред таблото за обяви до асансьора. На лист с квадратчета, закачен с кабърчета, с едър почерк пише: „Веднъж в месеца – от един съсед за друг“. Отдолу – дати и фамилии, а в ъгъла подпис: „Сергей, ап. 34“. До него някой вече дописал с химикал: „Трябват 2-ма души в събота, помощ с кашони“. Нина Сергеевна машинално прочете два пъти и усети раздразнение, като от чужд глас в коридора. Тя живее в този вход десета година и знае правилото: поздравяваш се, ако се засечете на вратата, и се разминавате. Понякога – кратко „извинете, знаете ли къде е електротехникът“, понякога – „предайте, моля, квитанцията“. Но списък за помощ, имена, кабърчета… Напомня й събранията в старата работа, където всички „уж са екип“, а накрая всеки спасява себе си. До шахтата за смет я срещна Валя от пети етаж, която винаги носи два чувала, сякаш се страхува единият да се скъса. – Видя ли таблото? – кимна Валя. – Сергей го измисли. Каза, че така е по-лесно. Вместо поотделно, заедно. – Заедно – повтори Нина Сергеевна, премерено. – А ако не иска човек заедно? Валя сви рамене. – Не са те насила. Просто да има на кого да разчиташ, когато трябва. Нина Сергеевна излезе във вътрешния двор и се улови, че вече мислено спори със Сергей от тридесет и четвърти апартамент. „Когато трябва“ – какво значи това? Кой решава за кого? И защо засяга всички? В събота сутринта по входа се чуха тупане и гласове. През вратата долиташе „Внимателно, с ъгъла!“ и „Дръж асансьора!“. Нина Сергеевна стоеше в кухнята, държеше мокра кърпа и не можеше да се застави да не прислушва. Представяше си как хората, които познава само по лица, носят чужди кашони и диван, как някой командва, някой мрънка. Неприятно ѝ беше, че те виждат чужд живот в картонени кутии, и едновременно ѝ стана странно завидно – поканили са ги. Час по-късно всичко утихна. Вечерта, на връщане от магазина, Нина Сергеевна видя пред входа куп празни кашони и тиксо на пейката. Сергей – висок, уморен – събираше боклука. – Здравейте – каза той, сякаш са стари познати. – Не ви притесняваме? – Не – отвърна Нина Сергеевна. – Просто беше шумно. – Разбирам. Стараем се до обяд да приключим. Таня от втория апартамент се мести, сама с детето. Ама… – махна с ръка. – Ако нещо, оставете бележка на таблото. Не е нужно да е преместване. Всякаква дреболия. Думата „дреболия“ прозвуча така, че Нина Сергеевна не намери, за какво да се хване, за да възрази. Не натрапчиво, не убеждаващо. Просто каза и продължи да връзва чувала. Следващите седмици таблото за обяви заживя собствения си живот. Всеки път, когато минаваше покрай него, Нина Сергеевна забелязваше нови надписи. „Петрович от 19 – лекарства, след операция, някой да отиде до аптеката“. „Трябва да се завие рафт в 27, имам бормашина“. „Събираме по 200 лв. за домофон, ако нямате ресто – по-късно“. Почерците различни: един – прилежен, друг – нервен. Тя не се записваше. Мислеше, че е правилно – да не се набива. Но наблюдаваше. Една вечер, прибирайки се, видя пред асансьора момиче от съседния вход, което плачеше на ръкава. Валя я прегръщаше и ѝ шепнеше тихо: – Не плачи, ще се намери. Сергей каза, че има. – Какво стана? – попита Нина Сергеевна, макар че можеше да подмине. Погледът на Валя беше решаващ – сякаш беше преценила, че Нина Сергеевна не би се подиграла. – Бабата им е зле, кръвно. Хапчетата свършиха, аптеката затворена. Сергей ще донесе от неговите, докато купим сутринта. Нина Сергеевна кимна и вкъщи дълго не можеше да свали палтото. Мислеше за това колко лесно Валя каза „ще се намери“. Не „да звънят на спешна“, не „това не ни засяга“, а точно „ще намерим“. И че Сергей дава собствените си хапчета, без да пита дали ще ги върнат. След няколко дни избухна малък скандал. Към обявата за събиране за домофон някой беше написал: „Пак ни карат да даваме пари. Който иска – да си купи сам!“. Подпис крокодилски, без фамилия. Пред асансьора спореха две жени. – От третия е, почерка го знам! – съскаше едната. – Ти пък какво разбираш? – отвръщаше другата. – Пенсия имат хората, пък вие по двеста, по двеста! Нина Сергеевна мина край тях, усещайки познато вътрешно напрежение: ето го колективното. Сега ще изясняват кой трябва, кой „не дава“, кой „ползва“. Искаше ѝ се всичко да приключи и таблото пак да служи само за обяви за водопроводчик. Вечерта видя Сергей при таблото. Свали листа с приписката, сгъна го и го прибра. Закачи нов чист, и написа: „Домофон. Кой може – дава. Кой не може – не дава. Важно е да работи. Сергей“. И толкова. Нина Сергеевна се улови, че уважава точно това „и толкова“. Без поучаване, без закани. Просто граница. Междувременно нейният живот започна да скърца като врата в стар вход – първо дреболии: в банята протече свързващият маркуч. Подложи леген, стегна гайката, избърса. После на работа закъсня премията, а шефката ѝ каза, без да я гледа: „Засега така. Издръжте.“ Нина Сергеевна издръжаше. Умееше. В началото на месеца я заболя кръста. Не за „бърза помощ“, но така, че сутрин ставаше, държейки се за леглото, докато отмина. Купи мехлем, топлеше се с шал, на никого не каза. В нейната представа молбата за помощ винаги се превръща в разговори, а те – в жалост. Една вечер се върна с пакет храна и чу странно шумолене откъм коридора, като че ли нейната врата се заяжда. Пое по-силно, ключът се превъртя, но с хрущене. Сърцето ѝ подскочи неприятно. Свали обувките, сложи пакетът на табуретче, взе отвертка и се опита да разглоби ключалката. Ръцете трепереха от умора, кръстът болеше. Вътре беше пусто и тихо – тишина, която започна да я мачка. На следващия ден замъкът окончателно блокира. Върна се късно, със чанта и папка, и не можа да отвори. Стоеше на площадката, чело до студения метал, стараейки се да не изпада в паника. Мислеше: „Майстор. Пари. Нощ.“ Обади се на аварийната служба, казаха да чака два часа. Два часа на стълбите – унизително, не толкова заради съседите, а от безпомощност. Седна на стъпалото до чантата и гледаше на сухите си, напукани длани. Длани, които винаги успяват. Вратата на асансьора се отвори – излезе Сергей. Веднага я забеляза. – Нина Сергеевна? – попита, като че ли се уверява. Тя вдигна глава и почувства как лицето ѝ гори. – Заключи се – рече кратко. – Чакам майстора. – Много ли ще се чака? – Казаха – два часа. Сергей погледна към вратата, после към чантата. – Имам инструменти. Може да опитам, докато чакате. Ако не стане, поне ще разберем какво има. Пожелавате ли? „Пожелавате ли“ беше важното. Не каза „давай аз“, не „защо седите тук“. Попита. Нина Сергеевна искаше да отвърне „Не, благодаря“. Беше безопасно и познато. Но кръстът я болеше, телефонът се изтощаваше, и мисълта за два часа на стълбите бе непоносима. – Опитайте – каза, изненадана от твърдия си глас. Сергей отиде у тях, върна се с малък куфар. Разтвори го, подреди инструментите върху вестник – да не се зацапа плочките. Следи, порядък, уважение. – Не съм майстор – предупреди. – Но ключалки съм разглобявал. Свали капачката, сглоби винтчетата в кутийка. Нина Сергеевна седеше до него на стъпалото, държеше чантата и се чувстваше странно: като че ли животът ѝ се оказа общо стълбище, а това не е непременно лошо. – Тук патронът се е износил – заключи Сергей. – Смазва се за временно, но по-добре да се смени. Имате ли резервен ключ? – Не – каза. – Не съм се сетила. Сергей кимна, без коментар. За десет минути вратата се отвори. Не веднага, но стана. Нина Сергеевна влезе, пусна лампата, и усети как напрежението изчезва. Обърна се. – Благодаря – каза. И добави, защото иначе би звучало като край: – Само… не искам целия вход да знае. Сергей я погледна спокойно. – Разбирам. Няма да кажа. Но замъкът трябва да се смени. Искате ли да ви дам контакт на свестен майстор утре? Без излишен разказ. Нина Сергеевна кимна. Важно ѝ беше, че не предложи „да се съберем всички да сменим“. Беше конкретно и тихо. Когато той си тръгна, тя заключи и дълго стоя в коридора слушайки хладилника. И ѝ се искаше да плаче и смее – помощта не приличаше на жалост. Беше като инструмент, който ти подават, когато ръцете ти са заети. На следващия ден се обади на майстора по препоръка на Сергей. Дойде вечерта, смени ключалката, показа износената част, монтира нова. Плати, получи два ключа и единия сложи в кутия на най-горната лавица, надписа с маркер „резервен“. Това беше нейното малко признание: случва се да не се справиш. След седмица на таблото се появи нов надпис: „В събота помощ за Петрович от 19 – да се донесат продукти и лекарства, след болницата му е тежко. Трябват 2-ма, от 11 до 12.“ Нина Сергеевна прочете и осъзна, че може. В събота излезе по-рано от апартамента. В чантата – две опаковки бисквити и пакет чай. Не за милостиня, а за да има повод да пристъпи с нещо в ръка. На площадката я чакаше Сергей. – Вие също? – попита, без да се изненада, само уточни. – Да – каза Нина Сергеевна. – Но така: аз нося лекото. И без разговори за здраве, става ли? Усети колко ясно звучи това. Не оправдание, не молба, а условие. – Разбрахме се – потвърди Сергей. Отправиха се към Петрович. Вратата отвори възрастен мъж в домашна дреха, пребледнял. Усмихна се несмело. – О, контролата – измърмори той. – Не сме контрол, – каза Нина Сергеевна и подаде пакета. – Донесохме ви храна. Чай и бисквити – ако поискате. Петрович хвана пакета с две ръце, сякаш всеки момент може да падне. – Благодаря. Ама аз сам… краката… – Не е „ама“ – прекъсна го меко Сергей. – Кажете къде да оставим. Влязоха в кухнята. Нина Сергеевна сложи пакетите на масата, видя списък с лекарства и празна кутийка от хапчета. Без въпроси. Просто попита: – Да изхвърля боклука ви? – Ако може – каза Петрович и се засрами. Нина Сергеевна взе малкия чувал, завърза го и изнесе. На връщане осъзна, че кръстът почти не я боли. Не защото е отминало, а защото вътре й е по-леко. На излизане Петрович опита да даде пари на Сергей. – Не е нужно – каза Сергей. – Поне… – погледна към Нина Сергеевна. – Влизайте, ако ви потрябва нещо. Не хапя. Кимна Нина Сергеевна. – Ако трябва, ще дойдем. Но и вие не геройствайте. Напишете на таблото, ако има нужда. Тя го каза и усети в себе си тиха увереност: има право да говори като Сергей. Не отвисоко, не отдолу – равностойно. Вечерта се спря при таблото. Някой оставил кутия с кабърчета и малък тефтер. Нина Сергеевна извади химикал, написа прилежно и кратко: „Ап. 46, Нина Сергеевна. Ако някой има нужда – в делнични дни след 19 качвам лекарства или взимам пратка. Тежко не нося.“ Закачи листа, провери дали държи, прибра химикала. Вкъщи сложи чайника, взе резервния ключ и го прибра в малък плик. На плика написа телефония номер на Сергей и го остави в кутията до входа. Не като знак на завсимост, а като сигурност, която сама си е позволила. Когато някой тръшна врата и се дочуха стъпки, Нина Сергеевна не подскочи. Просто изключи котлона, наля чай и си помисли, че „веднъж в месеца“ не е за тълпата. А за онзи миг, когато можеш да не държиш всичко сам, ако край теб има други.