Омъжих се на 50 и вярвах, че най-после намерих щастието, но дори не подозирах какво ме очаква… Аз съм една от онези жени, които се омъжиха късно. За съжаление, моят късен брак приключи. Всички ме наричаха „натегачката“, защото обожавах да уча. Завърших магистратура и станах библиотекарка. Един приятел ме запозна с бъдещия ми съпруг – на 59, Мартин не се отчайваше и си търсеше съпруга, а аз бях с девет години по-млада. Мартин веднага ми влезе под кожата – образован, възпитан, почитател на поезията и литературата. Започнахме да общуваме и след няколко месеца ми предложи брак. Съгласих се – отдавна исках семейство. След сватбата заживяхме у дома ми, защото дъщеря му и нейното семейство обитаваха неговото жилище. Честно казано, не подозирах изобщо какво ме чака. Винаги съм живяла сама, а сега всичко беше различно и ме напрягаше. Петното по покривката, разбърканото спално бельо, разпилените чорапи и още куп странни неща не бяха в моите планове… Буквално всичко ме дразнеше. Той сякаш беше на хотел, а аз – отговорна за домакинството. Имаше и проблеми с парите. Чашата преля, когато вместо да оправи чешмата, той я развали още повече и чак тогава повика майстор. Семейни недоразумения В онзи ден разбрах, че не искам да проявявам търпение и да страдам – възрастни сме и навиците ни са различни. Скоро поговорихме и се оказа, че той си е напълно доволен. Аз съм кротък човек, не обичам скандалите. Въпреки това не можахме да намерим компромис: дъщерята на Мартин вече бе планирала живота си в апартамента на баща си, сигурна, че той ще живее с мен. Едва след три месеца той се съгласи на развод и поиска да му върна подаръците. Връщането на коша за боклук и синджирчето нищо не ми струваше. Тази история ме накара да се запитам: възможно ли е да създадеш щастлив семеен живот след 50?

Омъжих се на 50 и си мислех, че най-после намерих щастието, но не подозирах колко странно ще бъде всичко

В съня ми аз бях една от онези българки, които се омъжват късно. Уви, бракът ми се разпадна, преди да се събудя.

Винаги ме наричаха вечно учещата се поради страстта ми към знанията. Завърших магистратура по библиотекознание и работех като библиотекарка в една стара софийска библиотека, чиито книги нощем сами си шепнеха истории. Един приятел ми представи бъдещия ми съпруг; казваше се Христо Димитров, беше на 59. Не изпитваше празнота, търсеше си жена с детинска наивност. Аз бях с девет години по-млада и се казвам Василка. Христо веднага потъна в сърцето ми. Имаше нежни маниери и обичаше да рецитира стихове на Вапцаров и да цитира литература за вечеря. Заговорихме, после месеци минаваха, сякаш невидим влак ни возеше, и един ден ми предложи брак.

Прибрах се вкъщи и се съгласих; все си мечтаех за семейство. Поселихме се в малкия ми двустаен апартамент в центъра на София, защото дъщеря му и снобарското и семейство вече бяха завзели неговата панелка в Люлин. В този сън не знаех дори какво ме очаква. Винаги бях живяла сама и сега всичко се беше преобърнало и бях ядосана на странния ход на живота си. Петно от лютеница на покривката, смачканото родопско одеяло, разбъркани чорапи навсякъде и още куп ненужни битовизми бяха като в карнавал, за който не бях купила билет. Всичко ми лютеше като люта шопска салата. Той се държеше все едно е в хотел, а аз трябваше да чистя и подреждам. Парите бяха като изпарения той постоянно се оплакваше. Търпението ми се изпари съвсем, когато вместо да оправи капещия кран, Христо загадъчно ремонтира мивката, така че заля половината кухня, преди да се сети да извика водопроводчик.

В този миг разбрах не искам да се мъча, не искам да се уча на чужди навици на тази възраст. Проведохме един разговор странно, но той изглеждаше напълно доволен от хаоса. Аз не обичам скандалите, в този сън съм кротка като стара софийска котка. И все пак така и не намерихме златната среда, защото дъщерята на Христо вече бе превърнала бащиния апартамент в свой замък, сякаш той никога не би се върнал там. Странната логика на съня бе такава, че след три месеца се съгласи на развод. Моли ме да върна подаръците му. Върнах една пластмасова кофа и един дебел синджир не ми струваше нищо, в този странен свят на разменни сделки.

Този сън остави у мен вкуса на шипково сладко и въпроса: дали изобщо може човек да съгради истинско семейно щастие след петдесет?

Rate article
Омъжих се на 50 и вярвах, че най-после намерих щастието, но дори не подозирах какво ме очаква… Аз съм една от онези жени, които се омъжиха късно. За съжаление, моят късен брак приключи. Всички ме наричаха „натегачката“, защото обожавах да уча. Завърших магистратура и станах библиотекарка. Един приятел ме запозна с бъдещия ми съпруг – на 59, Мартин не се отчайваше и си търсеше съпруга, а аз бях с девет години по-млада. Мартин веднага ми влезе под кожата – образован, възпитан, почитател на поезията и литературата. Започнахме да общуваме и след няколко месеца ми предложи брак. Съгласих се – отдавна исках семейство. След сватбата заживяхме у дома ми, защото дъщеря му и нейното семейство обитаваха неговото жилище. Честно казано, не подозирах изобщо какво ме чака. Винаги съм живяла сама, а сега всичко беше различно и ме напрягаше. Петното по покривката, разбърканото спално бельо, разпилените чорапи и още куп странни неща не бяха в моите планове… Буквално всичко ме дразнеше. Той сякаш беше на хотел, а аз – отговорна за домакинството. Имаше и проблеми с парите. Чашата преля, когато вместо да оправи чешмата, той я развали още повече и чак тогава повика майстор. Семейни недоразумения В онзи ден разбрах, че не искам да проявявам търпение и да страдам – възрастни сме и навиците ни са различни. Скоро поговорихме и се оказа, че той си е напълно доволен. Аз съм кротък човек, не обичам скандалите. Въпреки това не можахме да намерим компромис: дъщерята на Мартин вече бе планирала живота си в апартамента на баща си, сигурна, че той ще живее с мен. Едва след три месеца той се съгласи на развод и поиска да му върна подаръците. Връщането на коша за боклук и синджирчето нищо не ми струваше. Тази история ме накара да се запитам: възможно ли е да създадеш щастлив семеен живот след 50?