В един ден татко ме извика в стаята си: искаше да поговорим сериозно, поне така ми каза. Честно казано, малко се притесних. В хола ме чакаше непозната жена. Цялото ни семейство се върти около моя баща – човекът, който ме отгледа, грижеше се за мен и винаги ми даваше безусловна подкрепа. След моето раждане, майка ни напусна, а татко ми реши да не се жени отново – вероятно от страх от нова болка. Животът невинаги е бил справедлив към баща ми, а аз исках да порасна по-бързо, за да мога да му помагам във всичко, което е нужно един отговорен човек да върши. Поради трудното ни финансово положение започнах да работя още на 15 години – писах статии за местните вестници, а след 3 години си намерих по-добра работа. След още няколко години започнах работа в офис, което ми даде възможност да бъда независима и да помагам както на себе си, така и на баща ми. Един ден татко ме извика за сериозен разговор – така поне каза той. Почувствах се леко неспокойна. В хола ме чакаше жена, която според думите на татко беше моята майка. Когато ме видя, избухна в сълзи, започна да се извинява и се опита да ме прегърне, но аз не можах да се реша да я прегърна обратно. Внимателно се измъкнах от прегръдките ѝ и си тръгнах без дума да кажа, оставяйки възрастните сами. Реших да оставя на баща ми да се справи със ситуацията, както намери за добре. Не мога да простя на човек, който ни изостави без капка съвест – мен и татко ми, и дори не се обади за да ме поздрави за рождения ден след толкова много години.

В една загадъчна вечер, баща ми ме повика тихо в стаята си каза, че има да говорим по нещо важно. Заслънената лампа трепкаше и сенките на стените се протягаха като безкрайни балкански реки. Усещах в корема си странна тревога, сякаш сънувах и си спомнях едновременно. В хола ме чакаше непозната жена, загърната в плетена носия и миришеща на липов чай.

Цялото ни семейство винаги се беше въртяло около баща ми той ме беше отгледал сам в Шумен, грижил се беше за мен като за разцъфнала асма. След като се появих на този свят, майка ми си тръгна някъде към морето и никога не се върна, а баща ми реши да не се жени втори път, може би от страх от още болка. Животът често му поднасяше горчиви лютиници, а аз мечтаех да порасна бързо, за да го подкрепям като истинска българска дъщеря.

Дългите зими крадяха от нашия портфейл, а лятото идваше с нови сметки. На петнадесет започнах работа писах статии за местния Шуменски вести. След три години успях да намеря по-добра работа, а после още по-хубава в малък офис с изглед към градската градина. Така станах самостоятелна и започнах да се грижа не само за себе си, но и за татко.

И една нощ, на светлината на луничавата луна, баща ми ме повика за онази сериозна разговорка. Отново ме обзеха тревожни усещания като в сън, в който не знаеш дали летиш или падаш. В хола стоеше жената, за която татко каза, че е… майка ми.

Щом ме зърна, тя избухна в плач като някоя река през февруари, разтреперана между сълзи, протягаща ръце за прегръдка. Аз обаче не можах да я прегърна сякаш ръцете ми бяха натежали от невидими камъни. Изплъзнах се от нейната прегръдка като мъгла по изгрев и излязох в хладната нощ, без да изрека и дума. Оставих татко сам да плува в този странен сън, където реалността се разтича между руини и спомени. Не бих могла да простя лесно на някой, който е оставил мен и баща ми сами, без дори да изпрати картичка за имен ден през всички онези години, в които празнувахме в тишината на българския дом.

Rate article
В един ден татко ме извика в стаята си: искаше да поговорим сериозно, поне така ми каза. Честно казано, малко се притесних. В хола ме чакаше непозната жена. Цялото ни семейство се върти около моя баща – човекът, който ме отгледа, грижеше се за мен и винаги ми даваше безусловна подкрепа. След моето раждане, майка ни напусна, а татко ми реши да не се жени отново – вероятно от страх от нова болка. Животът невинаги е бил справедлив към баща ми, а аз исках да порасна по-бързо, за да мога да му помагам във всичко, което е нужно един отговорен човек да върши. Поради трудното ни финансово положение започнах да работя още на 15 години – писах статии за местните вестници, а след 3 години си намерих по-добра работа. След още няколко години започнах работа в офис, което ми даде възможност да бъда независима и да помагам както на себе си, така и на баща ми. Един ден татко ме извика за сериозен разговор – така поне каза той. Почувствах се леко неспокойна. В хола ме чакаше жена, която според думите на татко беше моята майка. Когато ме видя, избухна в сълзи, започна да се извинява и се опита да ме прегърне, но аз не можах да се реша да я прегърна обратно. Внимателно се измъкнах от прегръдките ѝ и си тръгнах без дума да кажа, оставяйки възрастните сами. Реших да оставя на баща ми да се справи със ситуацията, както намери за добре. Не мога да простя на човек, който ни изостави без капка съвест – мен и татко ми, и дори не се обади за да ме поздрави за рождения ден след толкова много години.