Марина отдавна мечтаеше да осъществи планa си да осинови дете от детски дом. Срещу това се подхлъзнаше след като съпругът й, с когото разделяше шест години без собствено потомство, я остави за по-млада, по-успешна жена. Марина почувства, че семейният живот я изтощи до последен дъх нямаше повече нито сили, нито желание да се лъска с нова любов, да търси в горе и в дола. Тя реши, че е време да пренасочи своята енергия към онзи, който наистина има нужда от топлината й.
Така започна да се интересува от институциите за грижа. Отиде в кметството, разполучи се с необходимите документи и се зае да намери онзи малък младеж, който да стане нейният син, продължител на нейния живот, и да му дари всички топли чувства, натрупани през тридесет и осем години.
Не искаше да осинови новородено, защото вече бе прекосила онзи възрастов праг, когато жената без да го осъзнае жадува да нощи без сън, да гали, люлее и шепне. Затова се отправи към детския дом, за да открие петгодишен късметлия, който би могъл да стане нейното дете.
Докато се гмуркаше в трамвая към центъра на София, сърцето й трептеше като пред първото запознанство, а пролетта вече обличаше града в свежа зеленина, деликатен студ и ослепително слънце. Трамваят скърцаше на завоите, а Марина мислеше за бъдещето на малкото същество, което все още не знаеше, че е съдбовно предвидено за нея.
От прозореца се виждаха шумните улици шумели автомобили, хора, насочени към работните си задължения. Никой от тях не подозираше, че в този вагон се движи Марина, насочена към собственото си щастие. Тя се обърна към прозореца, но погледът й не проследи нищо отвън, защото вече се усмихваше на бъдещия си син, когото щеше да срещне след няколко минути.
Слезе на спирка, наречена Детски дом, а следващата Детска градина. Пред входа се извисяваше старо каменно къщиче с изкоренени колони, чиито бели фасади били покрити с камуфлаж, като че ли за да се скрие от някакъв невидим враг. Марина се приближи, разказа всичко на охраната и беше упътена към кабинета на директорката.
Там я посрещна една почти възрастна жена, облечена в старо вчупано пуло, което изписваше почти късметка. Директорката изглеждаше провинциална и небрежна, но в очите й светеше дълбокото убеждение, че тя е на правилното място. Разговорът им беше кратък единственият ден преди това бяха се събрали по телефон.
Сега ще изберем ли? попита директорката и се изправи от стола си.
Марина я последва. По дълъг коридор с тъмносини ламинирани панели, директорката изрече през рамо:
Малката група е в играчка, значи и ние отиваме там.
Те отвориха вратата и влязоха в огромната зала, където около петнадесет деца момиченца и момчета се разхождаха върху килим, заобиколени от рафтове с играчки. Учителка седеше до прозореца и писеше в записника, от време на време вдигайки глава и зорко наблюдавайки реда.
Със сигурност детето изтръгна към вратата, като обикаляше жените, гушайки ги в коленете, викаше:
Тази е моята майка! Тя е тук!
Не, това е моята мама, я познах от сън! викна едно момиченце.
Вземете ме, аз съм вашата дъщеря! викна друго.
Директорката без да мисли разчупваше главите им с ръце и шепнеше на Марина кратки описания за всяко дете. Марина се обърка изглеждаше, че трябваше да избере всички.
В средата на групата седеше момченце на малка столче, което не се приближи към възрастните, а само се обърна към прозореца и наблюдаваше познатата за него картина. Марина, привлечена от него, се приближи и постави ръка върху главата му.
Под нейната длъга се показваха малки, леко разпокъсани очи с необичаен цвят, които се вписваха в скулните му черти, широкия му нос и светлите почти незабележими вежди. Момчето не съвпадаше с идеала, който Марина бе си представяла. Тогава, като потвърждавайки нейната мисъл, че той е не такъв, той изрече:
Вие пак няма да ме изберете.
Той погледна жадно към непознатата жена, сякаш молеше за нещо друго.
Защо така мислиш, малко? попита Марина, без да сваля ръката от главата му.
Защото съм назъбен и често болеям. И имам малка сестра Нелка, в наймалката група. Всеки ден я гуша и я галя по главата, за да не забрави, че има голям брат. Аз се казвам Витко и без Нелка никъде няма да отида
От нервите му изтече киха. Тогава Марина осъзна, че цял живот е чакаше тази назъбена, болна душа Витко, и неговата сестричка Нелка, която все още не беше виждала, но вече обожаваше. Тя знаеше, че в този момент ще посвети всичките си лева, събрани през години, на тяхното бъдеще, защото това беше истинското щастие, което си заслужаваше.
