– Татко, по-добре недей да идваш у дома повече! Защото щом си тръгваш, мама все плаче до сутринта. Аз заспивам, събуждам се, пак заспивам, пак се будя, а мама пак плаче… Питам я: „Мамо, да не би заради тати?“ А тя казва, че не плаче, а само си шмърка носа – била настинала. Но аз съм голяма вече и знам, че от настинка не може толкова много да плаче… Татко и аз седяхме в едно софийско кафене, той разбъркваше студеното си горчиво кафе, а аз не докосвах моето шарено сладоледено изкушение с черешка отгоре – макар всяко шестгодишно момиче да би се зарадвало на такова чудо. Но аз бях решила да говоря сериозно с татко, още от миналия петък… – Сега какво ще правим, мила ми дъще? Съвсем ли да не се виждаме? Как ще живея без теб? – каза татко, след дълго мълчание. Подумах: нослето ми е хубаво като на мама – леко картофче… но после реших какво ще направя: – Не, татко, и аз без теб не мога. Хайде да се разберем: обади се на мама, че всеки петък ще ме взимаш от детската градина, ще ходим в парка или пак на кафе – ако искаш, ще ти разказвам за нас с мама. Ще снимам мама с телефона и ще ти показвам нови снимки всяка седмица – да я виждаш… Татко се усмихна и кимна: „Добре, нека така да живеем, мило мое момиче…“ Усетих облекчение и взех да ям сладоледа. Но не бях приключила – най-важното трябваше да кажа. Олицето ми стана сериозно: – Мисля, че трябва да се ожениш пак… Все още не си толкова стар! – излъгах великодушно, а татко се засмя: „Не много, казваш…“ Аз настоях: „Не много, наистина! Даже дядо Сержи, който вече два пъти е идвал при мама (и донесе бонбони и торта), е леко плешив.“ Татко се напрегна, а аз се разтревожих, че съм издала мамината тайна. – Дядо Сержи…? Кой е той, дето така често идва у вас? Да не е нейния шеф? – каза татко доста гласовито. – Не знам… Може да е шеф, носи на мама цветя – признах аз. Татко се замисли – явно решаваше нещо важно. Знаех, че мъжете се нуждаят от малко побутване… и кой да ги подсети, ако не любимата им дъщеря? Накрая, с глас като на Отело към Дездемона, каза: – Хайде, мила, да тръгваме… Ще поговоря с мама тази вечер. Разбрах, че това е важно и бързо доядох сладоледа, облизах мустаците от крема и сериозно казах: „Готова съм. Да вървим…“ Татко тръгна почти на бегом, държеше ме за ръка – бях като знаме до него. Когато стигнахме блока, тича нагоре по стълбите, гушна ме и зазвъня на вратата. Мама отвори, а той веднага каза: „Не можеш просто така да постъпиш! Какъв Сергей? Аз те обичам. Имаме си Оля…“ Прегърна и мен, и мама, а аз ги обвих и двамата за врата си – затворих очи, защото възрастните се целуваха… Понякога именно едно малко дете може да помири двама заблудени възрастни, които се обичат, но пазят гордостта и обидите си… Споделете в коментарите: какво мислите за тази история? Харесайте, ако ви е трогнала!

Тате, повече недей идва тук! Всеки път, когато си тръгнеш, мама започва да плаче. И плаче, та чак до сутринта.

Аз заспя, събудя се, пак заспя, пак се събудя а тя си плаче и плаче. Казвам: Мамо, защо плачеш? Заради татко ли?..

А тя все казва, че не плаче, а просто кашля, понеже е настинала. А пък аз съм вече голяма, знам, че такава настинка няма, дето гласът ти да е сълзлив.

Татко на Росица седеше с нея на маса в някакво кафе с покривка на червени карета, бъркаше кафето си в мъничка бяла чашка, която беше вече студена.

А Росица дори не беше докоснала своето сладоледче, макар че пред нея стоеше цяла композиция: разноцветни топки, покрити с ментов лист и българска череша, обляти с шоколад.

Всяко шестгодишно момиче би се изкушило, но Росица беше решила още миналия петък, май че с татко трябва сериозно да говорят.

Дълго мълчеше татко, после прошепна:

Какво ще правим, дъще? Да не се виждаме ли вече? Как ще живея така?..

Росица смръщи носле, ей такова сладко, като картофче, както на мама беше. Помисли, после каза:

Не, татко. И аз не мога без теб. Ето какво да направим. Ще звъниш на мама и ще казваш, че всеки петък ще ме взимаш от градината.

Ще се разхождаме; ако ти се иска кафе или сладолед, може и в кафенето да поседим. Пък аз ще ти разказвам всичко как е у нас, как сте с мама

Помисли пак, поседя минутка, и добави:

А ако ти домъчнее за мама, всяка седмица ще я снимам с телефона и ще ти показвам снимките. Става ли?

Татко не гледаше Росица в очите, кимна и се усмихна:

Добре, така ще живеем, дъще

Росица с леко облекчение въздъхна и посегна към сладоледа. Но разговорът не беше завършен. Трябваше да каже най-важното. Когато от разноцветните топки се оформиха мустаци върху горната й устна, ги облизва с език, после погледна сериозно, почти като възрастна.

Почти жена. На която ѝ се пада да се грижи за мъжа си. Макар че този мъж бе стар миналата седмица тати имаше рожден ден. Росица му нарисува картичка в детската, оцвети грижливо голямото число 28.

Лицето й пак бе сериозно, веждите сбърчени:

Мисля, че трябва да се ожениш

Състрадателно излъга:

Не си много стар, още

Тате разбра “жеста”, усмихна се:

Ха, не много

Росица с ентусиазъм:

Не много, не! Виж го чичо Станчо дето два пъти вече идва при мама, той дори е малко плешив, ей тук

Погали връхчето си, после разбра, че татко я гледа напрегнато издаде майчината тайна.

Притисна длани към устата, ококори се ужас и смущение.

Чичо Станчо ли? Какъв чичо Станчо идва у вас? Шефът на мама ли?.. гръмна почти на все кафе татко.

Ами, татко, не знам Може да е шеф. Носи ми бонбони, и торта на всички. И, Росица се колебаеше дали да каже, на мама цветя.

Татко сплете пръсти и ги гледа из дълбоко. Росица разбра точно сега татко взема важно решение.

Така малката жена чакаше, не бързаше. Знаеше (или поне усещаше), че мъжете са мудни, трябва жената, особено най-скъпата им, да ги побутва.

Значи тя.

Татко събра смелост, въздъхна шумно, вдигна глава… Ако Росица беше малко по-голяма, щеше да познае тона на Отело към Дездемона от трагедиите.

Но Росица не знаеше за Отело, Дездемони, нито за другите големи влюбени. Тя учеше живота как хората се радват и се мъчат за дреболии.

Татко рече:

Хайде, дъще. Късно е, ще те заведа у дома. Имам да говоря с мама.

Росица не попита за какво, но разбра, че е важно и бързо започна да яде сладоледа. После осъзна, че татковото решение е по-важно и от най-вкусния сладолед, забърза, хвърли лъжичката, слезе от стола, избърса си устата с ръка, посръбна с нос и каза:

Готова съм. Хайде

Не вървяха, а тичаха почти. Всъщност тати тичаше, държеше Росица за ръка, тя се носеше като флаг.

Когато стигнаха входа, вратата на асансьора бавно се затвори, отнасяйки някакви съседи. Татко погледна Росица объркано. Тя на свой ред го погледна отдолу-нагоре:

Е, какво чакаме? Само седми етаж е

Татко я вдигна и затича нагоре по стълбите.

Когато мама, след нервни звънци, отвори вратата, татко започна с главното:

Не може така! Какъв е тоя Станчо? Аз те обичам. Имаме си Росица

Прегръщаше дъщеря си, а после и мама. Росица ги прегърна за вратовете, затвори очи. Защото възрастните се целуваха

Та така двама объркани възрастни утеши едно малко момиче, което обичаше и двамата, а те нея и един друг, но пазеха своите огорчения

Кажете, как мислите? Хареса ли ви?

Rate article
– Татко, по-добре недей да идваш у дома повече! Защото щом си тръгваш, мама все плаче до сутринта. Аз заспивам, събуждам се, пак заспивам, пак се будя, а мама пак плаче… Питам я: „Мамо, да не би заради тати?“ А тя казва, че не плаче, а само си шмърка носа – била настинала. Но аз съм голяма вече и знам, че от настинка не може толкова много да плаче… Татко и аз седяхме в едно софийско кафене, той разбъркваше студеното си горчиво кафе, а аз не докосвах моето шарено сладоледено изкушение с черешка отгоре – макар всяко шестгодишно момиче да би се зарадвало на такова чудо. Но аз бях решила да говоря сериозно с татко, още от миналия петък… – Сега какво ще правим, мила ми дъще? Съвсем ли да не се виждаме? Как ще живея без теб? – каза татко, след дълго мълчание. Подумах: нослето ми е хубаво като на мама – леко картофче… но после реших какво ще направя: – Не, татко, и аз без теб не мога. Хайде да се разберем: обади се на мама, че всеки петък ще ме взимаш от детската градина, ще ходим в парка или пак на кафе – ако искаш, ще ти разказвам за нас с мама. Ще снимам мама с телефона и ще ти показвам нови снимки всяка седмица – да я виждаш… Татко се усмихна и кимна: „Добре, нека така да живеем, мило мое момиче…“ Усетих облекчение и взех да ям сладоледа. Но не бях приключила – най-важното трябваше да кажа. Олицето ми стана сериозно: – Мисля, че трябва да се ожениш пак… Все още не си толкова стар! – излъгах великодушно, а татко се засмя: „Не много, казваш…“ Аз настоях: „Не много, наистина! Даже дядо Сержи, който вече два пъти е идвал при мама (и донесе бонбони и торта), е леко плешив.“ Татко се напрегна, а аз се разтревожих, че съм издала мамината тайна. – Дядо Сержи…? Кой е той, дето така често идва у вас? Да не е нейния шеф? – каза татко доста гласовито. – Не знам… Може да е шеф, носи на мама цветя – признах аз. Татко се замисли – явно решаваше нещо важно. Знаех, че мъжете се нуждаят от малко побутване… и кой да ги подсети, ако не любимата им дъщеря? Накрая, с глас като на Отело към Дездемона, каза: – Хайде, мила, да тръгваме… Ще поговоря с мама тази вечер. Разбрах, че това е важно и бързо доядох сладоледа, облизах мустаците от крема и сериозно казах: „Готова съм. Да вървим…“ Татко тръгна почти на бегом, държеше ме за ръка – бях като знаме до него. Когато стигнахме блока, тича нагоре по стълбите, гушна ме и зазвъня на вратата. Мама отвори, а той веднага каза: „Не можеш просто така да постъпиш! Какъв Сергей? Аз те обичам. Имаме си Оля…“ Прегърна и мен, и мама, а аз ги обвих и двамата за врата си – затворих очи, защото възрастните се целуваха… Понякога именно едно малко дете може да помири двама заблудени възрастни, които се обичат, но пазят гордостта и обидите си… Споделете в коментарите: какво мислите за тази история? Харесайте, ако ви е трогнала!