Слънцето започна да се спуска зад Стара планина, когато Боян се готвеше за вечерната си разходка. Планирал бе тиха и спокойна разходка през гората край село Златуша, само той и шумящите дървета, далеч от ежедневната глъчка и суматоха.
Тогава го чу.
Не беше песен на славей. Нито обичайният шепот на листата или мекото стъпване на горския заек. Призрачният вик хриплив и отчаян наруши тишината по начин, който не принадлежеше на това място. Сърцето на Боян се сви. Той тръгна по посока на звука, прекосявайки къпинака, докато стенанията ставаха все по-силни, разпилени сред сенките на дърветата, сякаш гората беше лабиринт от въздишки.
Боян пропълзя през ниските клони на леската и откри източника: овчарско куче, средно на ръст, затиснато от паднал стар дънер. Единият му заден крак беше странно извъртян, тялото му трепереше от умора. Калта и парченцата сухи листа полепнали по козината, очите му панически, но някак магнетични гледаха Боян. В дъното на тази среща се усещаше обрасла, полузабравена приказка.
Дъхът на Боян се изплъзна като топла мъгла. Направи крачка, после още една, думите му прошепнати, но носещи спешност: Спокойно, момче. Дошъл съм да ти помогна. Ще се оправиш.
Кучето изръмжа тихо, едва чуто и болно, сякаш отдавна беше престанало да вярва, че някой слуша. Не нападаше, само трепереше, страхът му беше като забравена песен, повторена през сън.
Боян се наведе бавно, ръката му протегната към замърсената козина: Виждаш ли, всичко ще бъде наред, аз съм тук. Пръстите му докосваха внимателно, почти магически, процеждайки нежност през калта и тревата.
Дънерът беше силно затиснат в земята, тежък като миналото. Боян измъкна якето си, постави го под дървото и се обгърна с въображаема сила сякаш го беше изпратил някой древен герой от балканските приказки. Обут в подгизнали гуменки, натисна, дървото изпука, а кучето скимтя все по-отчаяно. Потта смесваше се със здрач, докато Боян се бореше с тежестта на вечерта.
И тогава, както в чуден сън, с последно усилие дънерът се търкули.
Кучето се измъкна, разтърсвайки тялото си изтощено като облак след буря, рухна на земята и дълго не помръдна, сякаш самата гора чакаше нещо да се случи. Боян остана там, кротко обикаляше го усещането за време, което не върви. Когато кучето най-накрая повдигна глава, очите му срещнаха погледа на Боян страхът остана, но в него проблесна друга искра: доверие, колкото беззвучна молитва от сутерен в стара църква.
Боян отново се наведе, този път с по-уверена ръка. Кучето потръпна, но не се отдалечи. Вместо това подпря глава на гърдите му, треперенето отстъпи място на тиха благодарност.
Вече си в безопасност, прошепна Боян и милваше козината, изпълнен със странна нежност, като да е намерил изгубено съкровище в стари каменни стени.
Той повдигна кучето внимателно, държейки го като най-крехкото нещо на света, и пое с бавна и ритуална стъпка към старата си Лада. Тежестта му се вписваше в гърдите на Боян, а топлината сякаш изпълваше нощта с надежда, осезаема като аромата на липа. Когато стигна колата, настани кучето на седалката до него, пусна парното и в този миг на топлина и уют, светът изглеждаше притихнал.
Кучето, изтощено от ужасите на деня, се сви и подпря глава върху коленете на Боян. Опашката бавно трепна, едва-едва.
В гърдите на Боян се разля неочаквана радост, както внезапно пукване на кукуряк сред зимен сняг тихо осъзнаване, че с малък жест е подредил хаоса, че понякога един човек може да даде покой дори на най-разкъсаната душа.
По пътя през мъгливите поля край Златуша, дишането на кучето се успокои, изтласквайки страховете в забрава. Боян знаеше, сякаш във фрагмент от сюрреалистичен сън, че тази вечер е спасил не само едно животно а е намерил неочакван приятел в тихата вечерна гора, където реалност и въображение се преплитат, както левът със стъпките към дома.






