Аз знам по-добре – Какво е това пак?! – Димитър уморено приклекна пред дъщеря си, наблюдавайки розовите петна по бузките ѝ. – Пак… Четиригодишната Соня стоеше в средата на стаята – търпелива и някак странно сериозна за възрастта си. Вече беше свикнала с тези прегледи, загрижените лица на родителите си, безкрайните мазила и таблетки. Мария се приближи и седна до мъжа си. Пръстите ѝ нежно отметнаха кичур коса от лицето на Соня. – Тези лекарства не действат. Изобщо. Все едно с вода я лекуваме. А докторите в поликлиниката… не доктори, ами не знам какви. Трети път й сменят схемата, а резултат – никакъв. Димитър се изправи и разтри носа си. Отвън се здрачаваше и денят обещаваше да е също толкова сив като предишните. Събраха се набързо – увиха Соня в топло яке и след половин час вече седяха в апартамента на майка му. Оля въздишаше, клатеше глава и галеше внучката си по гърба. – Толкова малка, а вече толкова лекарства. Това е страшно натоварване за организма, – сложи Соня в скута си, а момичето прилепна към баба си, както си знаеше. – Жал ми е да я гледам. – И ние не бихме ѝ ги давали, – Мария седеше на ръба на дивана, с преплетени пръсти. – Но алергията не отстъпва. Вече всичко сме премахнали. Абсолютно всичко. Яде само най-основните продукти – а обривът пак е тук. – И какво казват докторите? – Нищо конкретно. Не могат да локализират проблема. Правим изследвания, проби, а резултатът… – Мария махна с ръка. – Ето го резултата – по бузите ѝ. Оля въздъхна и оправи яката на Соня. – Дано го надрасне. На децата понякога минава, като поотраснат. Но за сега нищо утешително. Димитър гледаше дъщеря си. Малка, слабичка. Очите големи, внимателни. Погали я по главата и ненадейно му изплуваха спомени от детството – как е крадял баници от кухнята, които майка му е пекла в събота, как е молел за бонбони, как е обожавал домашното сладко с лъжицата директно от буркана. А неговата дъщеря… Варени зеленчуци. Варено месо. Вода. Без плодове, без сладкиши, без истинска детска храна. На четири години – на по-строга диета от диабетик. – Вече не знаем какво още да махнем, – каза тихо. – Менюто ѝ почти не остана. На връщане мълчаха. Соня задряма на задната седалка, а Димитър я наблюдаваше в огледалото, доволен, че поне не се чеше. – Мама звъня, – каза Мария. – Иска да вземем Соня другия уикенд. Има билети за кукления театър, иска да я заведе. – В театъра? – Димитър превключи скоростта. – Добре, нека се поразсее. – И аз така помислих. Добре ще е да се отвлече малко. …В събота Димитър паркира пред къщата на тъща си, извади Соня от столчето. Дъщеря му премигваше сънливо, търкаше очи – бяха я събудили рано, не доспала. Взе я на ръце и тя веднага притисна носа си в неговата шия – топла, лека като врабче. Татяна Михайловна излезе на прага по шарен халат, размаха ръце все едно видя не внучка, а корабокрушенец. – Ех, милото ми, слънчице, – прегърна Соня до себе си, прижена към огромната си гръд. – Каква бледичка си, каква слаба… Бузите са паднали. С тези диети детето сте съсипали. Димитър пъхна ръце в джобовете, сдържайки раздразнението си. Всяка среща – едно и също. – За доброто ѝ го правим. Не по желание, сами виждаш. – Какво добро, – тъщата стисна устни и прегледа внучката си, сякаш идваше от лагер след война. – Кожа и кости. Детето трябва да расте, а вие я държите гладна. Занесе Соня вътре без да се обърне, а вратата се затвори леко. Димитър остана на прага, със смътно усещане и догадка, която се изплъзна от ума му. Потърка чело, постоя минута при портата, заслушан в тишината, после махна с ръка и тръгна към колата. Уикенди без детето – странно, почти забравено усещане. В събота с Мария отидоха до хипермаркета, напълниха количка. Дома Димитър три часа се бореше с капещ кран в банята, Мария изхвърли стари дрехи. Битов ежедневие, но без детски смях апартаментът изглеждаше празен. Вечерта си поръчаха пица – онази, с моцарела и босилек, която на Соня беше забранена. Отвориха бутилка червено вино, говореха за работа, отпуск, ремонти, както не бяха отдавна. – Какъв кеф, – Мария се спря, прехапа устна. – Тоест… ти ме разбра. Просто тихо. Спокойно. – Разбрах, – Димитър сложи ръка върху нейната. – Липсва ми, но и почивката ни беше нужна. В неделя тръгна да взема дъщеря си привечер. Привечерното слънце обливаше улицата в златно-оранжево. Къщата на тъща му скрита зад стари ябълки, изглеждаше уютна. Димитър излезе от колата, натисна портата – скърцане – и се вкамени. На прага седеше дъщеря му. До нея – Татяна Михайловна с израз на пълно щастие по лицето. В ръцете й – голяма, лъскава, маслена пирожка, която Соня ядеше със щастие на лицето, препачкано с трохи и пълно с усмивка, каквато не беше виждал отдавна. Димитър стоя секунди, после нещо горещо и ядно избухна в гърдите му. Скочи, изтръгна пирожката от ръцете на тъща си. – Какво правите?! Татяна Михайловна се стресна, отдръпна се, лицето й порозовя. – Малко, съвсем малко! Нищо няма, само пирожка… Димитър не слушаше. Взе Соня в ръце – тя се сви, стегна се – и я занесе до колата. Сложи я обратно в столчето, закопча коланите с треперещи от гняв пръсти. Соня го гледаше с големи очи, устните ѝ трепереха. – Спокойно, зайче, – погали я по главата, стараейки се да звучи спокойно. – Почакай малко, тате ще се върне. Затвори врата и се върна към къщата. Татяна Михайловна стискаше халата си, лицето петнасто. – Димчо, не разбираш… – Не разбирам?! – изсъска той. – Половин година! Не можехме да открием какво става с дъщеря си! Прегледи, тестове, алергични проби — представяш ли си колко струваше всичко? Нощи без сън! Тъщата се дръпна към врата. – Исках най-доброто… – Най-доброто?! – Димитър се приближи. – Само на вода и варено пиле я държахме! Всичко сме спрели. А ти тайно ѝ пържиш пирожки?! – Имунитет й изграждах! – възстанови равновесие тъщата, вирна глава. – По малко да давам, да свиква организма. Скоро щеше всичко да мине, благодарение на мен! Знам какво правя – трима съм отгледала! Димитър гледаше и не вярваше. Жената, която търпеше заради жена си – беше тровила детето му съзнателно. – Трима ли? – тихо повтори, а Татяна Михайловна пребледня. – Всеки е различен. Соня не е твоя, а моя дъщеря. И повече няма да я видиш. – Какво?! – вкопчи се в перилата. – Нямаш право! – Имам. Обърна се и тръгна към колата. Зад гърба се чуха крясъци, но не се обърна. Качи се, стартира. В огледалото Татяна Михайловна махаше отчаяно. Натисна газта. Вкъщи Мария ги посрещна и щом видя сълзи по лицето на Соня, всичко разбра. – Какво стана? Димитър разказа кратко и сухо. Мария слушаше мълчаливо, лицето ѝ ставаше все по-каменно. После грабна телефона. – Мамо. Да, знам всичко. Как можа! Димитър заведе Соня да измие от лицето трохите и сълзите. През вратата се чуваше строги думи. Накрая – ясно: „Докато не решим алергията – Соня няма да видиш.“ Минаха два месеца… Неделният обяд при Оля вече беше традиция. Днес на масата – бял бисквитен торта с крем и ягоди. И Соня яде. С голяма лъжица се омаца цялата. По бузите – нито едно петънце. – Кой да знае – Оля поклати глава. – Слънчогледовото олио! Такава рядка алергия… – Докторът каза – един от хиляда, – Мария си намаза хляб с краве масло. – Като го махнахме изцяло и преминахме на зехтин, обривът отмина за две седмици. Димитър гледаше дъщеря си и не можеше да се нагледа. Розови бузи, блестящи очи, крем по носа. Щастливо дете, което пак може да яде нормална храна – торти, бисквити, всичко без слънчогледово олио. Оказа се, че има много такива продукти. С тъщата останаха на хладно. Татяна Михайловна звънеше, извиняваше се, плачеше. Мария говореше кратко и твърдо. Димитър – изобщо не говореше. Соня пак посегна към тортата, Оля ѝ бутна чинията. – Яж, малка моя, яж за здраве. Димитър се отпусна на стола. Навън валеше, но вътре беше топло и ухаеше на печива. Дъщеря му се оправи. Останалото нямаше вече значение.

Ех, какво пак е това Димитър утихна на колене пред дъщеря си, вглеждайки се в розовите петна по бузките ѝ. Отново…

Четиригодишната Марина стоеше мълчаливо в средата на стаята, търпелива и необичайно сериозна за възрастта си. Беше вече свикнала с тези прегледи, тревожните лица на родителите, безкрайните мазила и хапчета.

Надежда пристъпи, приклекна до мъжа си. Притихнала ръка внимателно отмести кичур коса от лицето на Марина.

Тези лекарства не вършат никаква работа. Сякаш я поим само с вода. А и докторите в районната не доктори, а недоразумения. Трети път схемата сменят, а резултат няма.

Димитър се изправи и потърка носа си. Навън денят беше мрачен и отново сив, също като предишните. Бързо се събраха увиха Марина в топло яке, и след половин час вече седяха в апартамента на майка му.

Стоянка въздъхваше, клатейки глава, милваше внучката по гърба.

Малка душица, а вече толкова хапчета. Каква тежест за детския организъм сложи Марина на колене и момиченцето се притисна до баба си. Мъчно ми е да я гледам така.
И ние не искаме да ѝ даваме нищо Надежда седеше напрегната на ръба на дивана, ръцете ѝ стискаха здраво пръстите. Но алергията не отстъпва. Всичко изхвърлихме. Марина яде само най-основното и пак обрив.
А лекарите какво казват?
Нищо определено. Не могат да установят причина. Даваме проби, правим изследвания и… Надежда махна с ръка. Ето го, резултатът пак по бузите.

Стоянка въздъхна, оправи яката на внучката.

Дано го израсте. Има деца минава им. Но сега нищо утешително не мога да кажа.

Димитър мълчаливо гледаше детето си. Толкова дребничка, слабичка. Големи, будни очи. Погали я по главата и в ума му веднага изплуваха спомени от своето детство как крадеше баница от кухнята, когато майка му я правеше в събота, как молеше за локум, как обичаше сладко от смокини право от буркана с лъжица. А неговата дъщеря… Варени зеленчуци. Варено месо. Вода. Никакви плодове, никакви сладки, никаква истинска детска храна. Четири години а диетата ѝ е по-строга от повечето по-възрастни болни.

Вече не знаем какво да премахнем промълви тихо. В менюто почти нищо не остана.

Обратно поеха към дома в мълчание. Марина задряма в колата, а Димитър я наблюдаваше през огледалото. Спеше спокойно. Поне сега не се чеше.

Мама се обади обади се Надежда. Иска Марина да я заведем другата събота. Купила билети за кукления театър, иска да я заведе.
В театър? Димитър смени предавката. Чудно, нека се поразсее.
И аз така реших. Ще ѝ се отрази добре.

…В събота Димитър паркира пред двора на тъща си, извади Марина от столчето. Дъщеря му примигваше, търкаше очи събудили я рано, не се беше наспала. Гушна я на ръце, а тя веднага се притисна до шията му, топла и лека като врабче.

Калина Иванова излезе на прага в шарена престилка, размаха ръце, сякаш видя не внучка си, а някой бедстващ корабокрушенец.

Ех, мила моя, слънчице грабна Марина и я притисна до огромната си гръд. Толкова побледняла, отслабнала. Бузките хлътнали. Затрили сте я с тия диети, направо сте я съсипали.

Димитър пъхна ръце в джобовете си, сдържайки раздразнението. Вечната песен.

За нейно добро всичко е не от хубаво, сама знаеш.
Какво добро, тъщата стегна устни, оглеждайки внучката, сякаш е оцеляла от катастрофа. Кожа и кости. Детето трябва да расте, а вие я морите с глад.

Занесе Марина вътре, без да се обърне, и вратата се хлопна тихо зад тях. Димитър остана насред двора. Нещо го дращеше отвътре, някакво подозрение се мъчеше да се оформя, но се разсейваше, като утринна мъгла. Потърка челото си, постоя минута до портата, заслушан в тишината на чуждия двор. После махна с ръка и тръгна към колата.

Уикенд без дете странно забравено усещане. В събота с Надежда отидоха в големия магазин, бутаха количка между рафтовете, купуваха продукти за седмицата.

Вкъщи три часа се занимава с чешмата в банята, която капеше вече месец. Надежда разчистваше шкафове, изваждаше стари неща, подреждаше ги за изхвърляне. Обикновено домакинство, но без детския глас апартаментът изглеждаше празен, неестествено тих.

Вечерта поръчаха пица онази, с моцарела и босилек, която Марина не можеше да опита. Отвориха бутилка червено вино и седяха в кухнята, говореха си за нищо значително както не бяха правили отдавна. За работа, за лятната почивка, за ремонта, който все оставаше недовършен.

Добре ни е каза Надежда, но веднага се поправи, захапа устната. Всъщност разбираш ме. Просто е тихо. Спокойно.
Разбирам Димитър сложи ръка върху нейната. И аз копнея за нея. Но почивката ни е нужна.

В неделя привечер тръгнаха за дъщеря си. Слънцето залязваше, заливайки улиците в медно-оранжева светлина. Къщата на тъщата беше дълбоко в двора зад стари ябълки, изглеждаше уютно под златното сияние.

Димитър слезе от колата, отвори портата пантите скърцаха и застина на прага.

На стъпалата пред входа седеше Марина. До нея Калина Иванова, наведена към внучката си, сияеше от щастие. В ръката ѝ огромна, румена баничка, проблеснала от масло, а Марина я ядеше с апетит. Лицето ѝ боядисано с трошички, бузите усмихнати, очите светеха така, както баща ѝ не бе виждал от месеци.

Димитър стоеше втренчено няколко секунди. После някаква гореща, ядосана вълна го събори отвътре.

Стръмно се приближи, за три крачки беше до тях и изтръгна баничката от ръката на Калина.

Това пък какво е?!

Калина Иванова се сепна, отмести се, лицето ѝ се обля с червенина.

Тя размахваше ръце, опитвайки се да го разубеди.

Това е само маничко малко парченце! Нищо няма да ѝ стане, баничка е…

Димитър не слушаше. Грабна Марина на ръце детето се притисна уплашено, впи се в якето му. Закрепи я в колата, сложи колана, ръцете му трепереха от гняв. Марина гледаше с големи очи, устничката ѝ потреперваше.

Всичко е наред, зайче, погали я по главата, стараейки се гласът му да остава спокоен. Почакай тук, татко сега се връща.

Затвори вратата и се върна обратно. Калина Иванова още стоеше на стълбите, стискаше края на престилката, лицето ѝ петна.

Димитре, ти не разбираш…
Не разбирам?! спря на две крачки от нея, избухна. Половин година! Половин година не можехме да разберем какво става с нашето дете! Прегледи, изследвания, тестове за алергии представяш ли си колко струваше това? Колко нерви, колко безсънни нощи?!

Калина Иванова се отдръпна към вратата.

Аз исках само най-доброто…
Най-доброто?! Димитър се приближи. Държахме я само на вода и варено пилешко! Премахнахме всичко възможно! А ти тайно ѝ даваш пържени банички?!
Иммунитет градила съм! тъщата изведнъж се престраши, повдигна брадичка. Малко по малко ѝ давах така тялото се учи. Още малко и щеше да е здрава, благодарение на мен! Тройка деца съм отгледала знам какво правя!

Димитър я гледаше и не можеше да я познае. Години я е търпял заради Надежда, заради мира. А тя трови детето му. Със съзнание, че знае по-добре от лекарите.

Три деца повтори тихо, а Калина Иванова побледня. Но всяко дете е различно. А Марина е моя, не твоя. И няма повече да я виждаш.
Какво?! хвана се за парапета. Нямаш право!
Имам.

Димитър се обърна и тръгна към колата. Отзад се чуха крясъци, но не се обърна. Седна зад волана, запали двигателя. В огледалото се появи Калина, размахваше ръце на портата. Димитър натисна педала.

Вкъщи Надежда ги чакаше на прага. Видя лицето на съпруга си, разплаканото дете и не попита повече.

Какво се случи?

Димитър ѝ разказа кратко, без емоция тях ги бе изпуснал вече. Надежда слушаше, лицето ѝ се втвърдяваше. После извади телефона.

Мамо. Да, той ми каза. Как можа?!

Димитър заведе Марина в банята да измие остатъците от баничката и сълзите. Зад вратата гласът на Надежда звучеше остро, непознато. Караше се на майка си така, както никога преди. Накрая ясно се чу: Докато не разберем алергията няма да виждаш Марина.

Минаха два месеца…

Неделният обяд при Стоянка вече си беше ритуал. Днес на масата имаше торта бисквитена, с крем и ягоди. Марина я ядеше сама, с голяма лъжица, цялата изцапана до ушите. По бузите ѝ нито едно петънце.

Кой би предположил Стоянка поклати глава. Слънчогледово олио. Такава рядка алергия.
Лекарят каза веднъж на хиляда отбеляза Надежда, мажейки си филия с масло. Като напълно го изключихме и започнахме с зехтин за две седмици всичко изчезна.

Димитър гледаше дъщеря си и не можеше да се нагледа. Розови бузи, блестящи очи, крем по носа. Щастливо дете, което отново може да яде истинска храна. Торти, бисквитки, всичко, което се приготвя без слънчогледово олио а това се оказа много.

Отношенията с тъщата останаха хладни. Калина Иванова звънеше, извиняваше се, плачеше по телефона. Надежда разговаряше сухо и кратко. Димитър никак.

Марина отново посегна към тортата, а Стоянка ѝ приближи чинийката.

Хапвай, момиче мое. Да ти е сладко.

Димитър се облегна назад. Навън валеше, но в дома беше топло и миришеше на печиво. Дъщеря му оздравя. Това беше най-важното.

Rate article
Аз знам по-добре – Какво е това пак?! – Димитър уморено приклекна пред дъщеря си, наблюдавайки розовите петна по бузките ѝ. – Пак… Четиригодишната Соня стоеше в средата на стаята – търпелива и някак странно сериозна за възрастта си. Вече беше свикнала с тези прегледи, загрижените лица на родителите си, безкрайните мазила и таблетки. Мария се приближи и седна до мъжа си. Пръстите ѝ нежно отметнаха кичур коса от лицето на Соня. – Тези лекарства не действат. Изобщо. Все едно с вода я лекуваме. А докторите в поликлиниката… не доктори, ами не знам какви. Трети път й сменят схемата, а резултат – никакъв. Димитър се изправи и разтри носа си. Отвън се здрачаваше и денят обещаваше да е също толкова сив като предишните. Събраха се набързо – увиха Соня в топло яке и след половин час вече седяха в апартамента на майка му. Оля въздишаше, клатеше глава и галеше внучката си по гърба. – Толкова малка, а вече толкова лекарства. Това е страшно натоварване за организма, – сложи Соня в скута си, а момичето прилепна към баба си, както си знаеше. – Жал ми е да я гледам. – И ние не бихме ѝ ги давали, – Мария седеше на ръба на дивана, с преплетени пръсти. – Но алергията не отстъпва. Вече всичко сме премахнали. Абсолютно всичко. Яде само най-основните продукти – а обривът пак е тук. – И какво казват докторите? – Нищо конкретно. Не могат да локализират проблема. Правим изследвания, проби, а резултатът… – Мария махна с ръка. – Ето го резултата – по бузите ѝ. Оля въздъхна и оправи яката на Соня. – Дано го надрасне. На децата понякога минава, като поотраснат. Но за сега нищо утешително. Димитър гледаше дъщеря си. Малка, слабичка. Очите големи, внимателни. Погали я по главата и ненадейно му изплуваха спомени от детството – как е крадял баници от кухнята, които майка му е пекла в събота, как е молел за бонбони, как е обожавал домашното сладко с лъжицата директно от буркана. А неговата дъщеря… Варени зеленчуци. Варено месо. Вода. Без плодове, без сладкиши, без истинска детска храна. На четири години – на по-строга диета от диабетик. – Вече не знаем какво още да махнем, – каза тихо. – Менюто ѝ почти не остана. На връщане мълчаха. Соня задряма на задната седалка, а Димитър я наблюдаваше в огледалото, доволен, че поне не се чеше. – Мама звъня, – каза Мария. – Иска да вземем Соня другия уикенд. Има билети за кукления театър, иска да я заведе. – В театъра? – Димитър превключи скоростта. – Добре, нека се поразсее. – И аз така помислих. Добре ще е да се отвлече малко. …В събота Димитър паркира пред къщата на тъща си, извади Соня от столчето. Дъщеря му премигваше сънливо, търкаше очи – бяха я събудили рано, не доспала. Взе я на ръце и тя веднага притисна носа си в неговата шия – топла, лека като врабче. Татяна Михайловна излезе на прага по шарен халат, размаха ръце все едно видя не внучка, а корабокрушенец. – Ех, милото ми, слънчице, – прегърна Соня до себе си, прижена към огромната си гръд. – Каква бледичка си, каква слаба… Бузите са паднали. С тези диети детето сте съсипали. Димитър пъхна ръце в джобовете, сдържайки раздразнението си. Всяка среща – едно и също. – За доброто ѝ го правим. Не по желание, сами виждаш. – Какво добро, – тъщата стисна устни и прегледа внучката си, сякаш идваше от лагер след война. – Кожа и кости. Детето трябва да расте, а вие я държите гладна. Занесе Соня вътре без да се обърне, а вратата се затвори леко. Димитър остана на прага, със смътно усещане и догадка, която се изплъзна от ума му. Потърка чело, постоя минута при портата, заслушан в тишината, после махна с ръка и тръгна към колата. Уикенди без детето – странно, почти забравено усещане. В събота с Мария отидоха до хипермаркета, напълниха количка. Дома Димитър три часа се бореше с капещ кран в банята, Мария изхвърли стари дрехи. Битов ежедневие, но без детски смях апартаментът изглеждаше празен. Вечерта си поръчаха пица – онази, с моцарела и босилек, която на Соня беше забранена. Отвориха бутилка червено вино, говореха за работа, отпуск, ремонти, както не бяха отдавна. – Какъв кеф, – Мария се спря, прехапа устна. – Тоест… ти ме разбра. Просто тихо. Спокойно. – Разбрах, – Димитър сложи ръка върху нейната. – Липсва ми, но и почивката ни беше нужна. В неделя тръгна да взема дъщеря си привечер. Привечерното слънце обливаше улицата в златно-оранжево. Къщата на тъща му скрита зад стари ябълки, изглеждаше уютна. Димитър излезе от колата, натисна портата – скърцане – и се вкамени. На прага седеше дъщеря му. До нея – Татяна Михайловна с израз на пълно щастие по лицето. В ръцете й – голяма, лъскава, маслена пирожка, която Соня ядеше със щастие на лицето, препачкано с трохи и пълно с усмивка, каквато не беше виждал отдавна. Димитър стоя секунди, после нещо горещо и ядно избухна в гърдите му. Скочи, изтръгна пирожката от ръцете на тъща си. – Какво правите?! Татяна Михайловна се стресна, отдръпна се, лицето й порозовя. – Малко, съвсем малко! Нищо няма, само пирожка… Димитър не слушаше. Взе Соня в ръце – тя се сви, стегна се – и я занесе до колата. Сложи я обратно в столчето, закопча коланите с треперещи от гняв пръсти. Соня го гледаше с големи очи, устните ѝ трепереха. – Спокойно, зайче, – погали я по главата, стараейки се да звучи спокойно. – Почакай малко, тате ще се върне. Затвори врата и се върна към къщата. Татяна Михайловна стискаше халата си, лицето петнасто. – Димчо, не разбираш… – Не разбирам?! – изсъска той. – Половин година! Не можехме да открием какво става с дъщеря си! Прегледи, тестове, алергични проби — представяш ли си колко струваше всичко? Нощи без сън! Тъщата се дръпна към врата. – Исках най-доброто… – Най-доброто?! – Димитър се приближи. – Само на вода и варено пиле я държахме! Всичко сме спрели. А ти тайно ѝ пържиш пирожки?! – Имунитет й изграждах! – възстанови равновесие тъщата, вирна глава. – По малко да давам, да свиква организма. Скоро щеше всичко да мине, благодарение на мен! Знам какво правя – трима съм отгледала! Димитър гледаше и не вярваше. Жената, която търпеше заради жена си – беше тровила детето му съзнателно. – Трима ли? – тихо повтори, а Татяна Михайловна пребледня. – Всеки е различен. Соня не е твоя, а моя дъщеря. И повече няма да я видиш. – Какво?! – вкопчи се в перилата. – Нямаш право! – Имам. Обърна се и тръгна към колата. Зад гърба се чуха крясъци, но не се обърна. Качи се, стартира. В огледалото Татяна Михайловна махаше отчаяно. Натисна газта. Вкъщи Мария ги посрещна и щом видя сълзи по лицето на Соня, всичко разбра. – Какво стана? Димитър разказа кратко и сухо. Мария слушаше мълчаливо, лицето ѝ ставаше все по-каменно. После грабна телефона. – Мамо. Да, знам всичко. Как можа! Димитър заведе Соня да измие от лицето трохите и сълзите. През вратата се чуваше строги думи. Накрая – ясно: „Докато не решим алергията – Соня няма да видиш.“ Минаха два месеца… Неделният обяд при Оля вече беше традиция. Днес на масата – бял бисквитен торта с крем и ягоди. И Соня яде. С голяма лъжица се омаца цялата. По бузите – нито едно петънце. – Кой да знае – Оля поклати глава. – Слънчогледовото олио! Такава рядка алергия… – Докторът каза – един от хиляда, – Мария си намаза хляб с краве масло. – Като го махнахме изцяло и преминахме на зехтин, обривът отмина за две седмици. Димитър гледаше дъщеря си и не можеше да се нагледа. Розови бузи, блестящи очи, крем по носа. Щастливо дете, което пак може да яде нормална храна – торти, бисквити, всичко без слънчогледово олио. Оказа се, че има много такива продукти. С тъщата останаха на хладно. Татяна Михайловна звънеше, извиняваше се, плачеше. Мария говореше кратко и твърдо. Димитър – изобщо не говореше. Соня пак посегна към тортата, Оля ѝ бутна чинията. – Яж, малка моя, яж за здраве. Димитър се отпусна на стола. Навън валеше, но вътре беше топло и ухаеше на печива. Дъщеря му се оправи. Останалото нямаше вече значение.