– „Не ми трябва парализирана…“ – каза снахата и си тръгна… Но изобщо не подозираше какво може да се случи нататък… В едно българско селце живееше обикновен старец — бай Дечо, който през уикендите обичаше да си сипе малко ракия. Имаше си мечта — да си вземе куче, но не какво да е, а баш чистокръвен каракачанец. Готов беше дори да стигне до Родопите, за да си го купи и да го доведе у дома. Дечо — така го наричаха всички, не се знаеше дали по име или по прякор, но никой не го поправяше. Седеше си бай Дечо, след работа по градината, на пейката пред къщата и си спомняше миналите години. Често около него се събираше и младежта, да чуят как се е живяло някога на село. Жена му, баба Клавдия, си бе отишла отдавна — имаше болно сърце. Лекарите й бяха забранили да ражда, но тя много искаше дете. Родила му момче, ама след това съвсем се влошила. Бай Дечо я обичаше лудо, правеше всичко вкъщи вместо нея, даже не й позволяваше да носи пакет мляко от магазина: „Недей, лекари ти забраниха!“ Сам гледаше момчето, сам готвеше. Баба Клавдия се тюхкаше: „Ама ти ме излагаш! Виж, жените ще ми се смеят! Нищо не правя в къщата! Всичко върху тебе!“ А жените не се смееха — завиждаха: „Ех, Клавке, дай ни бай Дечо поне за ден, да поживеем като тебе!“ Клавдия само се усмихваше… Така и си отиде — с усмивка. Бай Дечо я намери сутринта студена. Плака като малко дете, три дни, а после се захвана с момчето. Тъкмо тогава момчето беше в най-трудната възраст — 14. След армията се ожени рано, остана да живее там, където служеше. Така бай Дечо остана сам, но не тъгуваше — обичаше да общува с младежите на пейката пред къщата. Момчето му роди дъщеря — внучка, която Дечо чакаше да види, но все не идваха. Работа, нямат време, едно-друго… Внучката бе виждал само на снимки. Изведнъж селяните забелязаха, че бай Дечо ходи като черен облак, сякаш с вода залят. Не се усмихва, не разказва шеги, не стои на пейката. Започнаха да го питат какво се случва и се оказа – получил телеграма от снахата, че семейството попаднало в катастрофа. Внучката е в болницата, в тежко състояние, а синът на Дечо загинал. „Ох, нещастие! Ох, горкият байчо!“ — съчувстваха всички от селото, но как да му помогнеш в такова страдание!… Бай Дечо приемаше съболезнования, но не му ставаше по-леко. Силно му беше мъчно за сина — той няма да се върне. А още повече за внучката — в болницата, в кома, млада, 15-годишна. Душата на Дечо се късаше от болка. А най-лошото — от снахата ни вест, ни кост. Писма не пише, на телеграми не отговаря, телефона не вдига. Как да разбере как е внучката? Бай Дечо не я бе виждал, но я обичаше като Клавдия млада, както я виждаше на снимките. Дечо вече се готвеше да пътува до града, когато внезапно, в навечерието на тръгването, пред дома му спря кола. Оттам изнесоха носилки. В къщата почти без да почукат влезе една дама. Старецът не веднага позна, че това е жена на загиналия си син — снахата. След нея внесоха носилки с внучката — просто хвърлиха момичето на дивана и си тръгнаха. — Тя е парализирана от главата до петите. На мен такава дъщеря не ми трябва! Още мога да се омъжа и да родя здраво дете! — извика снахата. — Ама аз не съм лекар! — успя да промълви бай Дечо. — Лекар не е нужен. Те не могат да й помогнат. Трябва й гледачка. Не искате да се занимавате — заровете я жива, аз няма да си съсипя живота! Аз няма да съм й гледачка! — удари жената вратата и си тръгна. — Ти и майка не си й, изглежда! — викна след нея Дечо. Сега разбра защо синът не идва редовно в селото — с такава жена само по пазара за скандали, не за гости. Как се е забъркал синът с такава хала? Но него вече няма… Ако знаеше, че жената ще се отрече от дъщеря си, ех, и в гроба щеше да се обърне… Така останаха сами — Дечо и внучката. Момичето наистина беше напълно парализирано, но бай Дечо бе свикнал да върши всичко вкъщи. А сега имаше смисъл за живот! Основната му цел — да излекува внучката си. Лекарите се отказаха от детето, изписаха я от болницата, не разбираха как е оцеляла. Само народната медицина бе останала — билки и баячки. Най-близката баячка беше далеч и не идваше по домовете. Дечо всяка седмица пътуваше, носеше билки за внучката, лекуваше я с отвари. Мина година, момичето ни ръка, ни крак можеше да помръдне, лежеше като дървена кукла под одеялото, дори не говореше — само нечленоразделно мърмореше. Понякога старецът забелязваше как по бузата й се стича сълза. И тогава сърцето му се късаше. Мислеше си, че тя скучае по майка и баща. Баща й говореше, четеше книжки, но тя не можеше да отговори. И двамата бяха в беда. И една вечер се случи неочаквано — когато Дечо седеше по навик край леглото на болната, в дома влезе шумна компания пияна младеж. Дечо бе забравил да заключи врата. Младежите се връщаха от дискотека, видяха светлина. Знаеха, че е парализирана девойка там. Някой предложи да влязат за забава — уж тя само ще се радва, няма да се съпротивлява… — Я, дядка, махай одеялото, разкрачи й краката! Ще хвърлим жребий кой първи… — изкомандва най-пияният. — Милост! Тя е дете, само на 15 е! — възрази старецът. — Ей, чакай, първо ще си измием зъбите! — каза бай Дечо, а сам хукна към кухнята, отвори избата и викна — „Хвани!“ Оттам изскочи огромният каракачанец Байко. Захвана да хапе дръзките по гащите… На най-големия почти откъсна интимните части. На другите скъса панталоните по задниците. Те тичаха с голи задници из селото, хора до смях се смяха, а Байко ги гони чак до края на селото. Бай Дечо се връща в стаята, а внучката седи на леглото и крещи през прозореца: — Байко! Байко! Дръж го, дядо, да не избяга!… Тогава дядото се разплака. Оттогава внучката започна да се оправя, скоро и проходи. Дали баячката помогна, дали кучето я стресна, момичето вече не млъкваше. Намълча се за толкова време. А кучето откъде се появи?… Байко бе у сина на Дечо, но като стана трагедията, нехайната снаха го разкара — както и дъщеря си. Кучето тя докара заедно с момичето, но нищо не каза на стареца. Когато си тръгна, Дечо отиде да затвори портата — там седеше кучето, съсипано, с тъжни очи като болна крава и истински сълзи. Старецът не знаеше, че синът му имал пес. Не можа да го остави навън — прибра го. Песът служеше вярно и когато нападнаха, просто бе в избата, защото беше голяма жега. За да не страда от горещината, дядо Дечо го държеше там и пускаше вечер. Онази вечер още не бе го пуснал, иначе никой нямаше да влезе. Внучката после разказа на дядо си — когато е плакала, е тъгувала не за майка и баща, а за кучето. Дядото не го пускаше в къщата. Тя не можеше да го каже. Байко прогони пияниците, върна се и радостно облиза лицето на малката си стопанка. И той беше много тъжен. Така започнаха да живеят тримата: Дечо, внучката и Байко. За майка й повече нищо не чуха…

Не ми трябва парализирана каза младата жена и излезе
Но дори не подозираше какво може да се случи след това

В едно българско село, недалеч от Велико Търново, живее обикновен старец. Всяка събота си позволява малко ракия, ей така да осмисли деня. Най-голямата му мечта е да има куче, но не какво да е, а чистокръвен каракачанец. Готов е дори до Родопите да потегли, само за да си намери подходящ другар и да го доведе у дома.

Из селото всички го знаят като Бай Денко. Името му е Денко Чолаков, но хората го наричат просто Бай Денко, а той никога не поправя никого. След работа на двора сяда на пейката пред къщата и си спомня младостта. Случва се и по-младите да седнат край него, слушат истории за селото от старо време.

Жената на Бай Денко баба Цветанка е починала отдавна. Имаше проблеми със сърцето, лекарите й забраниха да ражда, но тя мечтаеше за дете. Родила му син, а после съвсем се разболяла. Бай Денко страшно обичаше Цветанка. Не й даваше и кафе да носи от магазина: Не, Цвети казва докторите не разрешават!

Гледаше сам детето, готвеше, въртеше цялата къща. Цветанка го кори:
Ще ме опозориш пред жените! Те ще ме подиграят че нищо не върша. Всичко ти правиш

Другите жени не я подиграваха, а завиждаха:
Ех, Цвети Дай ни Бай Денко под наем поне ден да поживеем с твоя живот!
Цветанка им се усмихваше кротко, така си и замина с усмивка. Денко я намери една сутрин вече студена. Рева три дни като пуяк, после се захвана с отглеждането на сина.

Тъкмо в трудните години бе момчето стана на 14. След казармата се ожени рано и остана да живее в града, където служеше. Така Бай Денко остана сам самичък. Не се предава обича да разговаря с младите на пейката.

Синът му имаше дъщеря. Бай Денко все чака него и семейството на гости, но те не идват. Все работа, все няма време. Внучката я вижда само на снимки.

Изведнъж хората в селото забелязват, че Бай Денко се затвори в себе си, мрачен като бурен облак. Не се усмихва, не шегува, не седи на пейката. Започнаха да разпитват какво става оказа се: получил телеграма, че са катастрофирали. Внучката му е в болница, в тежко състояние, а синът загинал.

Голямо нещастие! Голямо гореще съчувстват му всички, но кои думи могат да помогнат в такова горе?.. Бай Денко приема съболезнования, но по-леко не му става. Болно му е за сина, ала още повече за внучката. Лежи в болница, в кома, младо момиче на 15. Душата му се къса.

Най-лошото никаква вест от снахата. Не пише, не отговаря, не вдига телефона. Как да научи какво става с внучката? Дори да не я е виждал на живо, я обича като своя. По снимките прилича на баба си Цветанка от млади години.

Бай Денко се кани да пътува до града, където живее синът, но точно преди тръгване пред къщата му спира кола. Изнасят носилка. Без много приказки влетява жена снахата. След нея вкарват носилката с внучката, директно я тръшват на дивана и излизат.

Тя е напълно парализирана. На мен такова дете не ми трябва! Ще се омъжа пак, ще си родя здраво! казва снахата.
Ама аз не съм лекар! успява само да каже Бай Денко.
Не ти трябва лекар! Не могат да й помогнат. Трябва й гледачка. Ако не искаш да се занимаваш закопай я жива, аз не смятам да си съсипвам живота с нея! тръсва вратата и си тръгва.
Не си й майка явно! вика след нея Бай Денко.

Сега разбира защо синът никога не идвал за гости със семейството. С такава жена само по пазарите да скандализираш, не да ходиш по роднините. Как е попаднал синът му на такава жена, не може да проумее Само че вече няма кого да пита. Ако знаеше, че тя ще се откаже от дъщеря си сигурно и в гроба би се обърнал.

Останаха двамата Бай Денко и внучката.

Момичето наистина бе напълно парализирано. Но Бай Денко е свикнал да се грижи за дома. Сега има смисъл целта е да я излекува!

Лекарите се отказали и я изписали. Не разбират как е оцеляла. Травмите й са почти несъвместими с живота. Остават само народната медицина и баячки. Баячка няма в селото, а най-близката е далеч. Няма как да закара парализирано дете, а и тя по домовете не ходи стара е. И какво да прави, неумело

Бай Денко всяка седмица ходи при баячката, тя му дава билки, отвари. С тях лекува внучката. Минал повече от година момичето не може да помръдне нито ръка, нито крак. Лежи, като цепеница под юргана. Дори не може да говори, мърмори неясно.

Понякога Бай Денко вижда сълза по бузата й. Тогава сърцето му се разкъсва. Мисли, че тъжи за майка си и баща си. Дълго й говори, чете книги, но тя не може да отговори. Тежко и на двамата.

Една вечер става неочаквано. Докато Бай Денко е до леглото й, в къщата нахлува пияна компания младежи. Отворил е входната врата, има светлина забравил да я затвори. Те знаят, че у дома има парализирана тийнейджърка. Някой предлага да се позабавляват нали е парализирана, няма да се съпротивлява Бутнаха вратата и тя се отвори.

Я дядо! Махай одеялото от внучката и разкрачи краката! Кой ще почне първи командва най-пияният.
Помилвайте! Тя е само на 15! протестира старецът.
Момент, само да си измия зъбите! казва Бай Денко, а сам бяга в кухнята, отваря мазата и вика: Хвани ги!

Изпод дървената врата на мазата за миг изскача огромен каракачанец. Яко се захваща за панталоните на първия, после на другите, така ги изпрати по селото с разкъсани гащи, а най-нахалния едва не кастрира! Хукнаха по улицата, хората се смеят на голите им задници, а кучето ги гонеше до края на селото!

Старецът се връща в стаята, а на леглото внучката седи и вика към прозореца:
Байко! Байко! Дръж го, дядо, да не избяга!…

Тогава Бай Денко се разплаква от радост. От този ден момичето започна да се оправя. Скоро и проходи. Дали отвари на баячката помогнаха, дали стресът от случката но момичето започна да говори без умора. Намълча се за толкова време! А откъде се появи кучето?… Просто. Байко така се казва каракачанецът живееше при сина на Бай Денко, но когато стана трагедията и синът почина, нехайната снаха се отърва и от дъщеря си, и от кучето.

Тя го докара заедно с момичето, но не каза и дума на стареца. Когато си тръгна, Бай Денко отиде да затвори портата и вижда до оградата седи куче: слабо, измъчено, тъжни очи като на болна крава, а сълзи текат от тях. Бай Денко дори не знае, че синът му е имал пес. Не можа да го изгони взе го у дома.

Песът служи вярно на стареца, а когато дошли онези просто е бил в мазата защото лятото бе много горещо. За да не мъчи от жегата, Бай Денко държи Байко на сянка през деня, а вечер го пуска. Тази вечер просто не успя навреме.

Внучката разказала по-късно, че когато плачела, сълзите били за кучето. Дядо й държал Байко само на двора, никога в стаята. Момичето скучала, но не могла да каже.

Байко изгони пияните, върна се у дома и ближe лицето на малката си стопанка радостен. За нея също му беше домъчняло. Така останаха трима Бай Денко, внучката и Байко. За майката никога повече не чуха нищо.

Rate article
– „Не ми трябва парализирана…“ – каза снахата и си тръгна… Но изобщо не подозираше какво може да се случи нататък… В едно българско селце живееше обикновен старец — бай Дечо, който през уикендите обичаше да си сипе малко ракия. Имаше си мечта — да си вземе куче, но не какво да е, а баш чистокръвен каракачанец. Готов беше дори да стигне до Родопите, за да си го купи и да го доведе у дома. Дечо — така го наричаха всички, не се знаеше дали по име или по прякор, но никой не го поправяше. Седеше си бай Дечо, след работа по градината, на пейката пред къщата и си спомняше миналите години. Често около него се събираше и младежта, да чуят как се е живяло някога на село. Жена му, баба Клавдия, си бе отишла отдавна — имаше болно сърце. Лекарите й бяха забранили да ражда, но тя много искаше дете. Родила му момче, ама след това съвсем се влошила. Бай Дечо я обичаше лудо, правеше всичко вкъщи вместо нея, даже не й позволяваше да носи пакет мляко от магазина: „Недей, лекари ти забраниха!“ Сам гледаше момчето, сам готвеше. Баба Клавдия се тюхкаше: „Ама ти ме излагаш! Виж, жените ще ми се смеят! Нищо не правя в къщата! Всичко върху тебе!“ А жените не се смееха — завиждаха: „Ех, Клавке, дай ни бай Дечо поне за ден, да поживеем като тебе!“ Клавдия само се усмихваше… Така и си отиде — с усмивка. Бай Дечо я намери сутринта студена. Плака като малко дете, три дни, а после се захвана с момчето. Тъкмо тогава момчето беше в най-трудната възраст — 14. След армията се ожени рано, остана да живее там, където служеше. Така бай Дечо остана сам, но не тъгуваше — обичаше да общува с младежите на пейката пред къщата. Момчето му роди дъщеря — внучка, която Дечо чакаше да види, но все не идваха. Работа, нямат време, едно-друго… Внучката бе виждал само на снимки. Изведнъж селяните забелязаха, че бай Дечо ходи като черен облак, сякаш с вода залят. Не се усмихва, не разказва шеги, не стои на пейката. Започнаха да го питат какво се случва и се оказа – получил телеграма от снахата, че семейството попаднало в катастрофа. Внучката е в болницата, в тежко състояние, а синът на Дечо загинал. „Ох, нещастие! Ох, горкият байчо!“ — съчувстваха всички от селото, но как да му помогнеш в такова страдание!… Бай Дечо приемаше съболезнования, но не му ставаше по-леко. Силно му беше мъчно за сина — той няма да се върне. А още повече за внучката — в болницата, в кома, млада, 15-годишна. Душата на Дечо се късаше от болка. А най-лошото — от снахата ни вест, ни кост. Писма не пише, на телеграми не отговаря, телефона не вдига. Как да разбере как е внучката? Бай Дечо не я бе виждал, но я обичаше като Клавдия млада, както я виждаше на снимките. Дечо вече се готвеше да пътува до града, когато внезапно, в навечерието на тръгването, пред дома му спря кола. Оттам изнесоха носилки. В къщата почти без да почукат влезе една дама. Старецът не веднага позна, че това е жена на загиналия си син — снахата. След нея внесоха носилки с внучката — просто хвърлиха момичето на дивана и си тръгнаха. — Тя е парализирана от главата до петите. На мен такава дъщеря не ми трябва! Още мога да се омъжа и да родя здраво дете! — извика снахата. — Ама аз не съм лекар! — успя да промълви бай Дечо. — Лекар не е нужен. Те не могат да й помогнат. Трябва й гледачка. Не искате да се занимавате — заровете я жива, аз няма да си съсипя живота! Аз няма да съм й гледачка! — удари жената вратата и си тръгна. — Ти и майка не си й, изглежда! — викна след нея Дечо. Сега разбра защо синът не идва редовно в селото — с такава жена само по пазара за скандали, не за гости. Как се е забъркал синът с такава хала? Но него вече няма… Ако знаеше, че жената ще се отрече от дъщеря си, ех, и в гроба щеше да се обърне… Така останаха сами — Дечо и внучката. Момичето наистина беше напълно парализирано, но бай Дечо бе свикнал да върши всичко вкъщи. А сега имаше смисъл за живот! Основната му цел — да излекува внучката си. Лекарите се отказаха от детето, изписаха я от болницата, не разбираха как е оцеляла. Само народната медицина бе останала — билки и баячки. Най-близката баячка беше далеч и не идваше по домовете. Дечо всяка седмица пътуваше, носеше билки за внучката, лекуваше я с отвари. Мина година, момичето ни ръка, ни крак можеше да помръдне, лежеше като дървена кукла под одеялото, дори не говореше — само нечленоразделно мърмореше. Понякога старецът забелязваше как по бузата й се стича сълза. И тогава сърцето му се късаше. Мислеше си, че тя скучае по майка и баща. Баща й говореше, четеше книжки, но тя не можеше да отговори. И двамата бяха в беда. И една вечер се случи неочаквано — когато Дечо седеше по навик край леглото на болната, в дома влезе шумна компания пияна младеж. Дечо бе забравил да заключи врата. Младежите се връщаха от дискотека, видяха светлина. Знаеха, че е парализирана девойка там. Някой предложи да влязат за забава — уж тя само ще се радва, няма да се съпротивлява… — Я, дядка, махай одеялото, разкрачи й краката! Ще хвърлим жребий кой първи… — изкомандва най-пияният. — Милост! Тя е дете, само на 15 е! — възрази старецът. — Ей, чакай, първо ще си измием зъбите! — каза бай Дечо, а сам хукна към кухнята, отвори избата и викна — „Хвани!“ Оттам изскочи огромният каракачанец Байко. Захвана да хапе дръзките по гащите… На най-големия почти откъсна интимните части. На другите скъса панталоните по задниците. Те тичаха с голи задници из селото, хора до смях се смяха, а Байко ги гони чак до края на селото. Бай Дечо се връща в стаята, а внучката седи на леглото и крещи през прозореца: — Байко! Байко! Дръж го, дядо, да не избяга!… Тогава дядото се разплака. Оттогава внучката започна да се оправя, скоро и проходи. Дали баячката помогна, дали кучето я стресна, момичето вече не млъкваше. Намълча се за толкова време. А кучето откъде се появи?… Байко бе у сина на Дечо, но като стана трагедията, нехайната снаха го разкара — както и дъщеря си. Кучето тя докара заедно с момичето, но нищо не каза на стареца. Когато си тръгна, Дечо отиде да затвори портата — там седеше кучето, съсипано, с тъжни очи като болна крава и истински сълзи. Старецът не знаеше, че синът му имал пес. Не можа да го остави навън — прибра го. Песът служеше вярно и когато нападнаха, просто бе в избата, защото беше голяма жега. За да не страда от горещината, дядо Дечо го държеше там и пускаше вечер. Онази вечер още не бе го пуснал, иначе никой нямаше да влезе. Внучката после разказа на дядо си — когато е плакала, е тъгувала не за майка и баща, а за кучето. Дядото не го пускаше в къщата. Тя не можеше да го каже. Байко прогони пияниците, върна се и радостно облиза лицето на малката си стопанка. И той беше много тъжен. Така започнаха да живеят тримата: Дечо, внучката и Байко. За майка й повече нищо не чуха…