Трябва да се предупреждава! Аз нищо не съм готвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости? крещеше свекървата ми, Пенка Иванова.
Аз съм обикновена снаха, работеща без никакви претенции. С мъжа ми живеем в собствен апартамент в София, за който сами се борим ипотека, сметки, работа от ранни зори до късно вечер.
Свекървата живее в едно село до Пазарджик, там живее и зълва ми. Всичко щеше да бъде наред, ако двете не бяха решили, че нашият апартамент е все едно курорт за уикенда. Отначало звучеше мило:
Ще ви навестим тази събота.
Само за малко.
Нали сме роднини.
Да, за малко означаваше и преспиване, а навестим с торби, празни тенджери и очи, пълни с очакване за пир. Всеки уикенд едно и също аз след работа притичвам по магазините, готвя, чистя, нареждам масата, усмихвам се по принуда, после до полунощ мия чинии и прибирам. Пенка Иванова сяда и започва:
Защо салатата няма царевица?
Аз обичам бобена чорба по-гъста.
В нашето село така не я правим.
А зълва ми добавя:
Ох, така се уморих от пътя.
А десерт няма ли?
Не съм чула нито веднъж: Благодаря, Може ли да помогнем?
В един момент не издържах и казах на мъжа си:
Не съм домашна прислужница и не желая всеки уикенд да обслужвам семейството ти.
Може би е време да направим нещо отвърна ми той уморено.
И тогава ми просветна.
Следващия път свекървата ми звъни:
В събота ще дойдем при вас.
О, ние имаме планове за уикенда казах спокойно.
Какви планове?
Наши си, билието.
И знаете ли какво? Наистина отидохме, но не по нашите планове а направо при Пенка Иванова. В събота сутринта с мъжа ми стоим на двора ѝ. Тя отваря врата и замръзва.
Какво става тук?
Дойдохме ви на гости. Само за кратко.
Трябваше да предупредите! Аз нищо не съм готвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости?
Гледам я спокойно и казвам:
Виждате ли, аз така живея всеки уикенд.
Значи ме възпитаваш?! Наглост!
Крясъците бяха такива, че целият съседен двор се обърна да гледа, и ние тръгнахме обратно към София.
И знаете ли кое е най-интересното? Оттогава нямаше нито едно посещение без покана. Никой не намекваше за уикенд в моята кухня. Понякога, за да те чуят, трябва просто да покажеш на хората как се чувстваш на твоето място.
Как мислите, постъпих ли правилно? Какво бихте направили в такава ситуация?






