Ще ще срещнеш своята съдба. Не бързай – всичко става когато му дойде времето Полина имаше една стара и малко странна традиция – всяка година, малко преди Нова година, тя ходеше при някоя гадателка. Благодарение на живота си в големия град, беше лесно да намери нова гадателка. Истината била, че Поля се чувстваше самотна. Колкото и да се опитваше да се запознае с някой достоен млад мъж, все не й се получаваше. Оказа се, че всички свестни момчета отдавна са „разграбени“… – Тази година ще срещнеш съдбата си! – тържествено обяви чернооката гадателка, взирайки се в блестящия кристал. – А къде? Къде ще го срещна? – нетърпеливо попита Поля. – Всяка година ми казват едно и също. Годините си минават, а съдбата ми все не идва. Препоръчаха ми вас като най-силната гадателка. Искам да ми кажете точното място! Иначе ще ви направя антиреклама… – закани се момичето. Гадателката превъртя очи. Разбра, че си има работа с труден клиент, който няма лесно да се отърве. Ако не й излъже нещо сега, девойката ще стои до вечерта и ще задържа опашката от желаещи да научат съдбата си. – Във влака ще го срещнеш! – произнесе с притворени очи. – Виждам го… висок рус младеж, много красив! Наистина като приказен принц… – Уау! – зарадва се Поля. – А в кой влак, и кога точно? – Преди Нова година! – продължи весело гадателката. – Отиди на гарата. Сърцето ще ти подскаже в коя посока да вземеш билет… – Благодаря! – усмихна се щастлива Поля. Полина излезе от входа при гадателката и хванала такси, хукна към гарата. Пред билета обаче ентусиазмът й се поразсипа. Тя гледаше разписанията и изобщо не знаеше накъде да купи билет… – Казвайте! – нетърпеливият глас на касиерката я извади от унеса. – Русе… За тридесети декември. Купе, – промърмори Поля. Въображението й вече рисуваше как седи в уютното купе, пие чай и внезапно се отваря вратата и влиза той – нейният принц… Като се върна у дома, Полина бързо започна да събира най-необходимите неща за път – все пак нейният влак тръгваше късно вечерта… Изобщо не мислеше за последствията. Какво ще прави в новогодишната нощ в непознат град. Единственото, което искаше, беше предсказанието да се сбъдне час по-скоро. Беше й тежко да се чувства ненужна, особено по празниците. Всички пазаруваха за нова година, купуваха подаръци, радваха се на семейството си. Всички – освен нея… След няколко часа Полина вече седеше в купето с чаша чай. Всичко беше точно както си го представяше. Оставаше само да дочака момента, когато през полуотворената врата ще влезе приказният принц… – Добър вечер, – поздрави баба, мъкнейки огромен куфар в купето. – Къде е второто място? – Ето, – смутено мигна Полина, посочвайки полицата отсреща. – Сигурна ли сте, че не бъркате вагона? – Не, мило дете, не се бъркам, – усмихна се бабата и седна на свободната полица. – Извинете, да мина… – промълви Полина. Тя най-накрая разбра, че прави голяма глупост. – Пуснете ме да изляза! Размислих се! – Чакай, да прибера куфара, – каза бабата, без да разбира какво се случва. – Ох… Влакът вече тръгна, – тежко въздъхна Полина. – Какво сега? – Защо пък изведнъж искаш да слезеш? Нещо забрави ли? – попита жената. Полина предпочете да си замълчи и обърна поглед към прозореца, осъзнавайки, че сама се е поставила в тази ситуация. Междувременно Светлана Александровна (да речем баба Станка) извади топли домашни мекици от чантата и покани съседката си в купето да вкуси. – При дъщеря ходих на гости, – поясни бабата. – Сега се прибирам у дома, синът ми и приятелката му пристигат за празника. Заедно ще посрещнем новата година. – Поне на вас ви върви… Аз сигурно ще прекарам Нова година на гарата, – с тъга сподели Поля. Дума по дума, и момичето най-накрая се осмели да разкаже на бабата цялата истина за своите премеждия. – Я, ти си чудно дете! Защо ходиш по тези врачки? – сгълча я бабата. – Ще срещнеш съдбата си – не бързай, всичко си има време… На следващия ден Полина слезе на перона на град, който виждаше за пръв път. Помогна на бабата да слезе с багажите, но после се замисли какво да прави нататък… – Благодаря ти, Полина! С наступващата Нова година! – благодари баба Станка! – И на вас! – усмихна се тъжно Полина. Бабата погледна момичето, чуди се как да я разведри. Разбра, че да прекараш Нова година на гарата – не е най-доброто начало на годината… – Полина, хайде у дома! – внезапно предложи бабата. – Ще украсим елхата, ще сготвим празнична вечеря… – Много се притеснявам… – объркано каза момичето. – По удобно ли ти е да седиш на гарата? – усмихна се бабата. – Хайде, това се реши! Полина прие поканата. Баба Станка беше права – навън пък валеше сняг и нямаше никакъв смисъл да стои на гарата… – Сашко и Лиза вече са у дома, – застъпи бабата. Сашко видя от прозореца как майка му пристигна с такси. Момчето се спусна към асансьора и помогна с тежката чанта. – Сашко, здравей, миличък! А аз не съм сама, имам гостенка – това е дъщерята на моята стара приятелка, Полина, – намигна бабата на момичето. – Чудесно! – усмихна се Сашко. – Заповядай, Полина. Очите на момичето паднаха върху висок, красив рус младеж и тя поруменя. Точно него си беше представяла във влака… Дали съдбата пак си прави шеги? – А Лиза къде е? – запита майка му. – Мамо, Лиза си отиде и няма повече да я има. Не искам да говоря за това, добре? – намръщи се Сашко. – Добре… – сбърка бабата. Вечерта всички се събраха на масата да изпратят старата година. – Полина, ще останеш ли по-дълго при нас? – усмихна се Сашко, като сложи салата в чинията й. – Не, сутринта си тръгвам, – с тъга продума момичето. Наистина не искаше да напуска този уютен дом. Полина чувстваше, че познава баба Станка и Сашко цял живот… – Не разбирам защо да бързаш? – възмути се бабата. – Полина, остани още малко. – Наистина, остани, Полина, – добави Сашко. – Имаме чудесна пързалка в парка, вечерта можем да се разходим. Не си тръгвай толкова скоро… – Убедихте ме! – усмихна се Полина. – С радост ще остана. Следващата Нова година я посрещнаха вече четирима: баба Станка, Сашко, Полина и малкия Артем… А вие вярвате ли в новогодишни чудеса?

Ще не е дошло времето. Всичко с времето си

В моя живот, както казва майка ми, винаги съм следвал традициите. Има една особена, леко странна традиция, която всяка година поддържа сестра ми Милена. В навечерието на Нова година, тя непременно посещава гадателка такъв човек винаги се намира в София, стига да потърсиш достатъчно упорито.

Истината е, че Милена често се чувстваше самотна. Колкото и да се опитваше да се запознае с някой достоен млад човек, резултатът винаги бе един и същ всички свестни мъже вече са заети

Тази година ще намериш своята съдба! тържествено провъзгласи тъмнооката гадателка, гледайки шарения си кристал.

Но къде? Къде точно ще го срещна? нетърпеливо настояваше Милена. Всяка година ми казват едно и също. Годините отминават, а аз още не съм срещнала съдбата си!

Препоръчаха ми вас като най-силната в София. Настоявам да ми кажете мястото! Не ми се слушат общи приказки! заплаши я сестра ми малко грубовато.

Гадателката въздъхна. Видя, че няма да се отърве лесно от това упорито момиче, затова реши да излъже иначе щеше да седи тук до вечерта и да задържа другите клиенти.

Във влака ще го срещнеш! каза с затворени очи. Виждам го ясно висок, рус и много красив. Като герой от приказките

Уау! засия лицето на Милена. А в кой влак и кога точно?

В навечерието на Нова година! усмихна се загадъчно жената. Отиди на Централна гара. Сърцето ти ще ти каже накъде да вземеш билет

Благодаря! отвърна щастлива Милена.

Почти изхвърча от апартамента на гадателката и веднага се качи на такси към гарата. Пред гишето обаче ентусиазмът ѝ започна да угасва. Гледаше разписанието и не знаеше накъде да тръгне

Казвайте! изръмжа касиерът.

Пловдив За тридесети декември. Купе, моля смотолеви тя.

Вече си представяше как седи на удобно място, отпива чай, а изведнъж влиза онзи, нейният избраник

Вкъщи бързо напълни раницата с най-необходимото влакът ѝ беше късно вечерта. Не мислеше за последствията, нито какво ще прави сама на Нова година в чужд град. Искаше само едно да се сбъдне предсказанието на гадателката.

Тежко беше да се чувстваш ненужен. Особено болезнено ставаше това по празниците, когато всички купуват подаръци и се готвят за трапезата в семеен кръг. Всички освен Милена

След няколко часа вече седеше в купето с чаша чай, както си беше мечтала. Оставаше да изчака само появата на принца.

Здравейте! поздрави възрастна жена, вкарвайки огромен куфар вътре. Къде е второто място?

Ето смутено махна с ръка Милена. Вие ли сте наистина тук? Да не сте в грешния вагон?

Не, скъпа, не греша засмя се жената и се настани.

Извинете, може ли да изляза прошепна Милена и осъзна, че прави голяма глупост. Моля ви, пуснете ме, няма да пътувам!

Изчакай малко да прибера багажа отвърна жената.

Е, потеглихме въздъхна Милена. Сега какво?

Защо реши изведнъж да слезеш? Нещо да забрави? усмихна се пътничката.

Милена замълча, гледайки през прозореца. Знаеше, че сама си е виновна.

Междувременно баба Кина извади още топли домашни мекици и покани Милена да опита.

До дъщерята отивах, сега бързам към дома, синът ми и бъдещата му ще идват за празника. обясни тя.

Късмет Аз май ще посрещна Нова година на гарата промълви Милена отчаяно.

Преодолявайки срама, разказа всичко на баба Кина за гадателката, за надеждите си.

Глупачке си, мило момиче! смя се жената. Защо търчиш подир шарлатани? Съдбата сама ще те намери. Не бързай, всяко нещо с времето си

На другия ден Милена слезе на перона в Пловдив, за първи път виждаше този град. Почтително помогна на жената с куфара, после замря неуверено.

Благодаря ти, Милена! Честита да ти е Новата година! усмихна се баба Кина.

И на вас! отвърна тя тъжно.

Жената се поколеба, както да зарадва обърканото момиче. Знаеше, че няма по-лошо начало от празнуването на гарата.

Милена, да дойде у дома! предложи неочаквано тя. Ще украсим елхата, ще сготвим празнично!

Не е удобно запротестира Милена.

А на гарата да стоиш е по-удобно? усмихна се Кина. Още питаш!

Все пак прие поканата знаете, в Пловдив зимата не прощава, а навън бушуваше снежна буря.

Ивайло с Елица вече са вкъщи каза баба Кина.

Ивайло тъкмо видя през прозореца, че майка му идва с такси. Побърза да ѝ вземе тежкия куфар от ръцете.

Ивайло, мила, здравей, а аз съм с гостенка днес. Това е дъщерята на моята приятелка, Милена намигна Кина.

Супер! Заповядай, Милена! усмихна се Ивайло.

Милена погледна високия рус мъж и се изчерви точно такъв си е представяла. Дали съдбата отново се пошегува?

А Елица къде е? попита Кина.

Мамо, Елица си тръгна, няма да се върне, не искам да говорим за това, добре? умърлушено отвърна Ивайло.

Добре примири се жената.

Вечерта всички седнаха на трапезата, изпращаха старата година.

Милена, за по-дълго ли остана? усмихна се Ивайло, сипвайки салата в чинията ѝ.

Не, утре си тръгвам промълви тя с малко тъга.

Не ѝ се искаше да напусне топлия дом. Милена чувстваше, че познава баба Кина и Ивайло цял живот.

Защо така бързаш? възмути се Кина. Милена, остани още малко!

Наистина, Милена, остани. Имаме хубава пързалка, утре вечер можем да отидем, не си тръгвай веднага включи се Ивайло.

Добре, убеди ме усмихна се Милена. Ще остана с радост.

Следващата Нова година вече посрещнахме всички заедно: баба Кина, Ивайло, Милена и малкия Мартин

А вие вярвате ли в новогодишните чудеса?

Тази история ми напомни, че не е нужно да пришпорваш съдбата. Всичко си идва когато му е време може би понякога най-голямото чудо е да откриеш топлина и дом там, където въобще не си очаквал. Мечтите невинаги се сбъдват по начина, който желаем но често получаваме нещо по-истинско, по-смислено. Милена осъзна, че щастието не идва от кристалното предсказание или от вълшебната среща, а от простите жестове чаша горещ чай, топли мекици, смях край празничната маса, делена с хора, които те приемат без условия.

А докато камбаните биеха, Милена погледна Ивайло, усмихна се на баба Кина, прегърна малкия Мартин и си пожела сама на себе си едно: да вярва не на знаци, а на добротата и шанса да се озовеш на точното място в точното време.

И когато на следващата сутрин прозорците заблестяха от зимното слънце, тя вече знаеше със сигурност най-голямото предсказание е връзката между хората.

Може би не влакът, а самата храброст да се качиш на него променя живота. И всяка нова година крие обещание стига да посрещнеш чудото не със страх, а с отворено сърце.

Rate article
Ще ще срещнеш своята съдба. Не бързай – всичко става когато му дойде времето Полина имаше една стара и малко странна традиция – всяка година, малко преди Нова година, тя ходеше при някоя гадателка. Благодарение на живота си в големия град, беше лесно да намери нова гадателка. Истината била, че Поля се чувстваше самотна. Колкото и да се опитваше да се запознае с някой достоен млад мъж, все не й се получаваше. Оказа се, че всички свестни момчета отдавна са „разграбени“… – Тази година ще срещнеш съдбата си! – тържествено обяви чернооката гадателка, взирайки се в блестящия кристал. – А къде? Къде ще го срещна? – нетърпеливо попита Поля. – Всяка година ми казват едно и също. Годините си минават, а съдбата ми все не идва. Препоръчаха ми вас като най-силната гадателка. Искам да ми кажете точното място! Иначе ще ви направя антиреклама… – закани се момичето. Гадателката превъртя очи. Разбра, че си има работа с труден клиент, който няма лесно да се отърве. Ако не й излъже нещо сега, девойката ще стои до вечерта и ще задържа опашката от желаещи да научат съдбата си. – Във влака ще го срещнеш! – произнесе с притворени очи. – Виждам го… висок рус младеж, много красив! Наистина като приказен принц… – Уау! – зарадва се Поля. – А в кой влак, и кога точно? – Преди Нова година! – продължи весело гадателката. – Отиди на гарата. Сърцето ще ти подскаже в коя посока да вземеш билет… – Благодаря! – усмихна се щастлива Поля. Полина излезе от входа при гадателката и хванала такси, хукна към гарата. Пред билета обаче ентусиазмът й се поразсипа. Тя гледаше разписанията и изобщо не знаеше накъде да купи билет… – Казвайте! – нетърпеливият глас на касиерката я извади от унеса. – Русе… За тридесети декември. Купе, – промърмори Поля. Въображението й вече рисуваше как седи в уютното купе, пие чай и внезапно се отваря вратата и влиза той – нейният принц… Като се върна у дома, Полина бързо започна да събира най-необходимите неща за път – все пак нейният влак тръгваше късно вечерта… Изобщо не мислеше за последствията. Какво ще прави в новогодишната нощ в непознат град. Единственото, което искаше, беше предсказанието да се сбъдне час по-скоро. Беше й тежко да се чувства ненужна, особено по празниците. Всички пазаруваха за нова година, купуваха подаръци, радваха се на семейството си. Всички – освен нея… След няколко часа Полина вече седеше в купето с чаша чай. Всичко беше точно както си го представяше. Оставаше само да дочака момента, когато през полуотворената врата ще влезе приказният принц… – Добър вечер, – поздрави баба, мъкнейки огромен куфар в купето. – Къде е второто място? – Ето, – смутено мигна Полина, посочвайки полицата отсреща. – Сигурна ли сте, че не бъркате вагона? – Не, мило дете, не се бъркам, – усмихна се бабата и седна на свободната полица. – Извинете, да мина… – промълви Полина. Тя най-накрая разбра, че прави голяма глупост. – Пуснете ме да изляза! Размислих се! – Чакай, да прибера куфара, – каза бабата, без да разбира какво се случва. – Ох… Влакът вече тръгна, – тежко въздъхна Полина. – Какво сега? – Защо пък изведнъж искаш да слезеш? Нещо забрави ли? – попита жената. Полина предпочете да си замълчи и обърна поглед към прозореца, осъзнавайки, че сама се е поставила в тази ситуация. Междувременно Светлана Александровна (да речем баба Станка) извади топли домашни мекици от чантата и покани съседката си в купето да вкуси. – При дъщеря ходих на гости, – поясни бабата. – Сега се прибирам у дома, синът ми и приятелката му пристигат за празника. Заедно ще посрещнем новата година. – Поне на вас ви върви… Аз сигурно ще прекарам Нова година на гарата, – с тъга сподели Поля. Дума по дума, и момичето най-накрая се осмели да разкаже на бабата цялата истина за своите премеждия. – Я, ти си чудно дете! Защо ходиш по тези врачки? – сгълча я бабата. – Ще срещнеш съдбата си – не бързай, всичко си има време… На следващия ден Полина слезе на перона на град, който виждаше за пръв път. Помогна на бабата да слезе с багажите, но после се замисли какво да прави нататък… – Благодаря ти, Полина! С наступващата Нова година! – благодари баба Станка! – И на вас! – усмихна се тъжно Полина. Бабата погледна момичето, чуди се как да я разведри. Разбра, че да прекараш Нова година на гарата – не е най-доброто начало на годината… – Полина, хайде у дома! – внезапно предложи бабата. – Ще украсим елхата, ще сготвим празнична вечеря… – Много се притеснявам… – объркано каза момичето. – По удобно ли ти е да седиш на гарата? – усмихна се бабата. – Хайде, това се реши! Полина прие поканата. Баба Станка беше права – навън пък валеше сняг и нямаше никакъв смисъл да стои на гарата… – Сашко и Лиза вече са у дома, – застъпи бабата. Сашко видя от прозореца как майка му пристигна с такси. Момчето се спусна към асансьора и помогна с тежката чанта. – Сашко, здравей, миличък! А аз не съм сама, имам гостенка – това е дъщерята на моята стара приятелка, Полина, – намигна бабата на момичето. – Чудесно! – усмихна се Сашко. – Заповядай, Полина. Очите на момичето паднаха върху висок, красив рус младеж и тя поруменя. Точно него си беше представяла във влака… Дали съдбата пак си прави шеги? – А Лиза къде е? – запита майка му. – Мамо, Лиза си отиде и няма повече да я има. Не искам да говоря за това, добре? – намръщи се Сашко. – Добре… – сбърка бабата. Вечерта всички се събраха на масата да изпратят старата година. – Полина, ще останеш ли по-дълго при нас? – усмихна се Сашко, като сложи салата в чинията й. – Не, сутринта си тръгвам, – с тъга продума момичето. Наистина не искаше да напуска този уютен дом. Полина чувстваше, че познава баба Станка и Сашко цял живот… – Не разбирам защо да бързаш? – възмути се бабата. – Полина, остани още малко. – Наистина, остани, Полина, – добави Сашко. – Имаме чудесна пързалка в парка, вечерта можем да се разходим. Не си тръгвай толкова скоро… – Убедихте ме! – усмихна се Полина. – С радост ще остана. Следващата Нова година я посрещнаха вече четирима: баба Станка, Сашко, Полина и малкия Артем… А вие вярвате ли в новогодишни чудеса?