Ще ще откриеш своята съдба – не бързай, за всяко нещо си има време Полина имаше странна, стародавна традиция – всяка година преди Нова година посещаваше врачка. В големия град нова врачка винаги се намираше лесно. Но Полина беше самотна – каквото и да правеше, все не срещаше мечтания благороден млад мъж. Всички свестни момчета вече били „разграбени“… – Тази година ще откриеш своята съдба! – пророкува тържествено чернооката врачка, гледайки в блещукащия кристал. – Къде? Къде ще го срещна? – нетърпеливо настоя Полина. – Всяка година ми казват едно и също. Годините минават, а аз все нямам късмет… Полина изискваше точен отговор – „Иначе такава антиреклама ще ви направя…“ Врачката пое дълбоко дъх. Разбра, че с Полина няма лесно да се отърве – ако не измисли нещо веднага, момичето щеше да държи опашката до вечерта. – На влака ще го срещнеш! – каза тя със затворени очи. – Виждам го ясно… висок рус красавец, истински приказен принц… – Уау! – зарадва се Полина. – А в кой влак и кога? – Преди Нова година! – продължи врачката. – Отиди на Централна гара – сърцето ти ще ти подскаже в коя посока… Развълнувана, Полина хукна с такси към гарата. На гишето за билети вече се чудеше къде да купи билет.… – Хайде, казвайте! – раздразнено подкани касиерката. – За Пловдив… на тридесети декември. Купе. Тя си представяше как седи уютно в купето, пие чай, и когато вратата се отвори, влиза нейният жених… Вкъщи набързо събра вещи за път – влакът потегля късно вечерта. Не мислеше за последствията – после ще се оправи… Единствено искаше предсказанието да се сбъдне. Самотата болеше най-много в празничните дни – всички купуват за семейната трапеза, всички се радват и подаряват, а тя… След няколко часа Полина беше в купето с чай в ръка – всичко по лекарската заръка. Оставаше да дочака „принца“. – Добър вечер! – поздрави възрастна жена, внасяйки огромния си куфар. – Къде е второто легло? – Тука… – каза Полина, показвайки. – Не се ли объркахте – това ли е вашият вагон? – Не, миличка – правилно съм, – усмихна се бабата и се намести. – Моля, бихте ли се размърдали, искам да сляза – реши Полина, разбирайки, че е направила глупост. – Предомислих, не пътувам! – Изчакай да прибера багажа, – ведро отвърна бабата, не разбирайки причината. – Е, потеглихме вече… – въздъхна момичето. – Защо реши да слизаш? Забрави нещо? – попита жената. Полина се обърна към прозореца, пренебрегна въпроса. Бабата извади домашни топли банички и почерпи. – Отиваш на гости? – заприказва бабата, – аз бях при дъщерята, а сега се връщам – синът и годеницата ще идват, заедно ще празнуваме Нова година. – Завидях… Аз сигурно ще празнувам новата година на гарата… – прошепна Полина. Разприказваха се, и Полина разказа цялата истина за приключението си. – Глупачето ми! Защо ходиш при тия шарлатани? – засмя се бабата. – Ще срещнеш своята съдба, не бързай – за всичко има време… На сутринта, на перона в непознат град, помогна на бабата да слезе. Не знаеше какво да прави. – Благодаря ти, Полина! Весела нова година! – благодари жената. – И на вас… – тъжно се усмихна Полина. Бабата я покани у тях – „Ще украсим елхата, ще подготвим празничната трапеза…“ – А на гарата не е неудобно ли? – засмя се бабата. – Идвай, не се обсъжда! Полина прие. Бабата се оказа права – вън вече се вихреше виелица. – Сашо и Лиза вече са вкъщи – усмихна се жената. Сашо, висок рус красавец, чакаше майка си. Бабата се представи – „Това е дъщерята на моята стара приятелка – Полина.“ – Добре дошла! – поздрави с усмивка Сашо. Полина погледна към него – точно такъв си го беше представяла в купето… дали все пак съдбата не си знае работата? Бабата заговори за Лиза… – Мамо, Лиза няма да я има повече – нека не говорим за това… Вечерта празнуваха заедно, изпращаха старата година. – Полина, ще останеш ли още малко? – предложи Сашо. – Имаме хубава пързалка, утре можем да идем. Не бързай така… – Убедихте ме! Оставам с радост! – усмихна се Полина. Следващата Нова година я посрещнаха вече четирима – Св. Александровна, Сашо, Полина и малкия Артем… А вярвате ли в новогодишни чудеса?

Ще намериш щастието си. Няма нужда да бързаш. Всичко става, когато му дойде времето.

При Калина имаше една стара, малко чудата традиция. Всяка година, точно преди Нова година, момичето отиваше при врачка. Понеже живееше в големия град София, да намери нова врачка никога не беше сложно.

Истината е, че Калина беше самотна. Каквото и да правеше, за да срещне достоен младеж, все не се получаваше. Оказваше се, че всички свястни момчета отдавна са заети…

Тази година ще срещнеш съдбата си! тържествено съобщи тъмнооката врачка, докато гледаше през лъскавия си кристал.

Къде? Къде ще го срещна? нетърпеливо попита Калина. Всяка година ми казвате едно и също. Годините минават, а аз още нямам късмет.

Препоръчаха ми вас уж най-силната врачка. Настоявам да ми кажете точно къде! Иначе такова анти-реклама ще ви направя… заплаши момичето.

Врачката въздъхна тежко. Осъзнаваше, че се е сблъскала с много упорита клиентка и лесно няма да се отърве. Знаеше, че ако не измисли нещо веднага, Калина ще седи до вечерта и ще спре цялата върволица чакащи да научат съдбата си.

Във влака ще го срещнеш! изрече с притворени очи. Виждам го… висок, светлокос и красив. Като от приказките

Еха! зарадва се момичето. А в кой влак, и кога точно?

Преди Нова година! засмя се врачката. Отиди на Централна гара. Сърцето ти само ще подскаже в коя посока да вземеш билет…

Благодаря ви! усмихна се щастливо Калина.

Калина излезе от входа на врачката, хвана такси и се запъти към гарата. Пред гишето за билети ентусиазмът ѝ започна да намалява. Смущаващо гледаше разписанието, без да има представа накъде да си купи билет…

Казвайте! ядосаният глас на касиерката я стресна.

Пловдив… За тридесети декември. Купе-вагон, измънка Калина.

Вече си представяше как седи уютно в купето, отпива чай, а внезапно вратата се отваря и влиза той нейният избраник…

Прибирайки се у дома, момичето започна бързо да събира най-необходимите вещи за път влакът ѝ тръгваше късно вечерта…

Не мислеше какви ще са последствията на това пътуване, нито какво ще прави на Нова година в чужд град. Искаше само едно предсказанието на врачката да се сбъдне най-сетне.

Тежко е да се чувстваш ненужен, особено по празниците. Тогава особено силно усещаш самотата, докато семействата пазаруват за празничната трапеза и си обменят подаръци. Всички само не тя

След няколко часа Калина вече седеше с чаша чай в купето точно както си го беше представяла. Оставаше само да чака, да се отвори вратата и да влезе нейният “принц”.

Здраве да е! поздрави баба, вкарвайки огромен куфар в купето. Къде е второто място?

Ето… смутено премигна Калина и посочи багажника отсреща. Сигурна ли сте, че това е вашият вагон?

Да, мило дете, не съм сбъркала, усмихна се бабата и се настани на свободната кушетка.

Извинете, позволете да мина… промърмори Калина. В този момент разбра, че прави огромна глупост. Позволете ми да сляза! Предомислих се!

Почакай, нека сложа багажа, отвърна жената, не разбирайки какво се случва.

Е, потеглихме… въздъхна Калина тежко. И сега?

Какво те прихвана така? Нещо ли забрави? попита бабата.

Калина се обърна към прозореца, игнорирайки въпроса. Разбираше, че бабата не е виновна, тя сама си навлече това приключение.

Тъкмо тогава баба Елена извади топли домашни питки от чантата си и почна да черпи Калина.

До дъщеря си бях на гости обясни. Сега се връщам, синът и снаха ми ще идват заедно да празнуваме.

Късметлийка сте… А аз май ще празнувам Нова година на гарата мрачно отбеляза Калина.

Дума по дума, Калина най-накрая се престраши да излее пред бабата цялата истина за своите чудати премеждия.

Ах ти, лудичка! Защо ходиш при тези измамници? смъмри я бабата. Ще намериш щастието си. Не бързай. Всичко си има време…

На следващия ден Калина слезе на перона в град, който виждаше за първи път. Доброжелателно помогна на бабата с багажа и спря, изгубена не знаеше какво да прави.

Благодарности, Калина! С наближаващата Нова година! благодари баба Елена.

И на вас! тъжно се усмихна Калина.

Бабата се замисли как да подкрепи бедната девойка. Знаеше, че не е много желано да прекараш Нова година на гарата.

Калина, ела у нас! неочаквано предложи. Ще украсим елхата, ще сложим празнична трапеза

Ох, неудобно ми е да ви притеснявам, смути се Калина.

А удобно ли е да стоиш на гарата? засмя се бабата. Хайде, не се спори!

В крайна сметка Калина прие поканата на баба Елена. Тя беше права навън бе люта виелица, нямаше смисъл да мръзне на гарата.

Мартин и Габи вече са си у дома, усмихна се домакинята.

Мартин видя майка си през прозореца, когато пристигна с такси. Момчето беше вече на входа, побърза да вземе тежката чанта.

Мартине, скъпи, здравей. А не съм сама водя гостенка. Това е дъщерята на моя стара приятелка Калинка, намигна баба Елена закачливо на Калина.

Чудесно! каза момчето. Заповядай, Калина.

Калина се вгледа във високия красив светлокос мъж и поруменя. Именно такъв си го бе представяла по време на пътуването. Но съдбата пак си прави шеги

А къде е Габи? попита майката.

Мамо, Габи си тръгна и повече няма да се върне. Не искам да говорим за това. Става ли? начумери се Мартин.

Добре… обърка се бабата.

Вечерта всички седнаха на трапезата и изпратиха старата година.

Калина, за колко време си у нас? усмихна се Мартин, сипвайки ѝ салата.

Не за дълго. Сутринта заминавам, промълви тъжно момичето.

Не ѝ се искаше толкова бързо да напусне уютния дом. Струваше ѝ се, че цял живот познава Елена и Мартин.

Но къде ти се спеши така? възмути се бабата. Калина, остани още малко.

Наистина, Калина, остани. Имаме страхотна ледена пързалка, утре вечер можем да отидем. Не си тръгвай веднага, помоли Мартин.

Преборихте ме, усмихна се Калина. С радост ще остана.

Следващата Нова година вече празнувахме четирима: баба Елена, Мартин, Калина и малкото им момче Александър

Накрая разбрах чудесата се случват, когато сърцето е отворено. Ако вярваш на себе си, съдбата ще те награди тогава, когато си най-готов и в това се крие истинската сила на всяка нова година.

Rate article
Ще ще откриеш своята съдба – не бързай, за всяко нещо си има време Полина имаше странна, стародавна традиция – всяка година преди Нова година посещаваше врачка. В големия град нова врачка винаги се намираше лесно. Но Полина беше самотна – каквото и да правеше, все не срещаше мечтания благороден млад мъж. Всички свестни момчета вече били „разграбени“… – Тази година ще откриеш своята съдба! – пророкува тържествено чернооката врачка, гледайки в блещукащия кристал. – Къде? Къде ще го срещна? – нетърпеливо настоя Полина. – Всяка година ми казват едно и също. Годините минават, а аз все нямам късмет… Полина изискваше точен отговор – „Иначе такава антиреклама ще ви направя…“ Врачката пое дълбоко дъх. Разбра, че с Полина няма лесно да се отърве – ако не измисли нещо веднага, момичето щеше да държи опашката до вечерта. – На влака ще го срещнеш! – каза тя със затворени очи. – Виждам го ясно… висок рус красавец, истински приказен принц… – Уау! – зарадва се Полина. – А в кой влак и кога? – Преди Нова година! – продължи врачката. – Отиди на Централна гара – сърцето ти ще ти подскаже в коя посока… Развълнувана, Полина хукна с такси към гарата. На гишето за билети вече се чудеше къде да купи билет.… – Хайде, казвайте! – раздразнено подкани касиерката. – За Пловдив… на тридесети декември. Купе. Тя си представяше как седи уютно в купето, пие чай, и когато вратата се отвори, влиза нейният жених… Вкъщи набързо събра вещи за път – влакът потегля късно вечерта. Не мислеше за последствията – после ще се оправи… Единствено искаше предсказанието да се сбъдне. Самотата болеше най-много в празничните дни – всички купуват за семейната трапеза, всички се радват и подаряват, а тя… След няколко часа Полина беше в купето с чай в ръка – всичко по лекарската заръка. Оставаше да дочака „принца“. – Добър вечер! – поздрави възрастна жена, внасяйки огромния си куфар. – Къде е второто легло? – Тука… – каза Полина, показвайки. – Не се ли объркахте – това ли е вашият вагон? – Не, миличка – правилно съм, – усмихна се бабата и се намести. – Моля, бихте ли се размърдали, искам да сляза – реши Полина, разбирайки, че е направила глупост. – Предомислих, не пътувам! – Изчакай да прибера багажа, – ведро отвърна бабата, не разбирайки причината. – Е, потеглихме вече… – въздъхна момичето. – Защо реши да слизаш? Забрави нещо? – попита жената. Полина се обърна към прозореца, пренебрегна въпроса. Бабата извади домашни топли банички и почерпи. – Отиваш на гости? – заприказва бабата, – аз бях при дъщерята, а сега се връщам – синът и годеницата ще идват, заедно ще празнуваме Нова година. – Завидях… Аз сигурно ще празнувам новата година на гарата… – прошепна Полина. Разприказваха се, и Полина разказа цялата истина за приключението си. – Глупачето ми! Защо ходиш при тия шарлатани? – засмя се бабата. – Ще срещнеш своята съдба, не бързай – за всичко има време… На сутринта, на перона в непознат град, помогна на бабата да слезе. Не знаеше какво да прави. – Благодаря ти, Полина! Весела нова година! – благодари жената. – И на вас… – тъжно се усмихна Полина. Бабата я покани у тях – „Ще украсим елхата, ще подготвим празничната трапеза…“ – А на гарата не е неудобно ли? – засмя се бабата. – Идвай, не се обсъжда! Полина прие. Бабата се оказа права – вън вече се вихреше виелица. – Сашо и Лиза вече са вкъщи – усмихна се жената. Сашо, висок рус красавец, чакаше майка си. Бабата се представи – „Това е дъщерята на моята стара приятелка – Полина.“ – Добре дошла! – поздрави с усмивка Сашо. Полина погледна към него – точно такъв си го беше представяла в купето… дали все пак съдбата не си знае работата? Бабата заговори за Лиза… – Мамо, Лиза няма да я има повече – нека не говорим за това… Вечерта празнуваха заедно, изпращаха старата година. – Полина, ще останеш ли още малко? – предложи Сашо. – Имаме хубава пързалка, утре можем да идем. Не бързай така… – Убедихте ме! Оставам с радост! – усмихна се Полина. Следващата Нова година я посрещнаха вече четирима – Св. Александровна, Сашо, Полина и малкия Артем… А вярвате ли в новогодишни чудеса?