Казах на съпруга ми да покани майка си на вечеря. Дори не подозирах, че същата нощ ще напусна дома си.
Никога не съм била жена, която вдига скандали.
Дори когато ми се искаше да викам, преглъщах. Когато ме болеше, се усмихвах. Дори когато усещах, че нещо не е наред, си мислех спокойно, не си струва караницата, нека да мине.
Е, тази вечер не мина.
И истината е, че ако не бях чула една-единствена реплика, изречена ей така между другото, щях още години да живея в същата заблуда.
Всичко тръгна от едно обикновено предложение да приготвя вечеря.
Нищо специално нито празник, нито повод, нито грандиозно събитие. Просто маса, домашно ядене, опит да съберем семейството. Без напрежение. Да поговорим. Да се засмеем. Да бъде нормално.
Още отдавна усещах, че между мен и майка му има нещо като опъната струна.
Никога не ми казваше направо: не те харесвам.
Беше по-елегантна. По-хитра. По-хлъзгава.
Обичаше да казва:
Ех, ти си от по-особените момичета.
Аз не мога да разбера тези съвременни жени.
Вие младите много умеете.
И винаги с усмивка. Онази усмивка която не те поздравява, а те режe.
Но си казвах, че ако се старая повече, ако бъда по-добра, по-мила, по-търпелива може да се наредят нещата.
Прибра се от работа изморен, остави ключовете, започна да се преоблича още от антрето.
Как беше денят? попитах.
Същото. Пълен хаос.
Гласът му беше монотонен, в последно време все така.
Мислих си дали да не поканим майка ти в събота на вечеря.
Спря. Погледна ме странно, сякаш не очакваше това от мен.
Защо?
За да не сме винаги на разстояние. Нека опитаме. Все пак ти е майка.
Засмя се не приятелски. Онзи смях, който означава, че си наивна.
Ти си луда.
Не съм. Просто искам да е нормално.
Не може да е нормално.
Поне да се опитаме.
Въздъхна, както правят хората, на които им натежаваш още повече.
Добре. Покани я. Само без излишни драми.
Това ме ужили.
Аз никога не съм правила драми. Всичко съм потискала.
Но замълчах.
Дойде събота. Готвих като за изпит. Нарочно се спрях на ястия, които знаех, че харесва. Подредих масата с особено старание. Запалих свещи, които пазех за по-специален случай. Облякох се елегантно, но внимателно да е уважително, но не преувеличено.
Той беше нервен цял ден обикаляше апартамента, поглеждаше часовника, ровеше в хладилника.
Спокойно казах. Не е погребение, а просто вечеря.
Погледна ме така, сякаш казвам нещо безумно.
Не разбираш.
Тя дойде точно навреме. Нито минута рано, нито минута късно.
Щом чу звънеца, мъжът ми се изправи изведнъж, приглади тениската, погледна ме мимолетно.
Отворих.
Тя беше с дълго палто и онази самоувереност, типична за българските майки, които смятат, че всичко им е длъжно. Огледа ме цялата и се усмихна не с уста, а с очите.
Здравей, Даниела каза.
Заповядайте, г-жо Христова. Радвам се, че дойдохте отвърнах.
Влезе като ревизор.
Разгледа антрето, после хола, после кухнята и после пак мен.
Уютен е, за апартамент каза.
Престорих се, че не разбирам коментара.
Седнахме. Налях домашно червено вино. Сложих салатата. Опитвах да водя разговор, питах как се чувства, какво ново отговорите й кратки, остри.
После започна.
Много си слаба забеляза, гледайки ме. Това не е добре за една жена.
Такава съм си усмихнах се.
Не, не. Това са нерви. Жените, когато са нервни, или напълняват, или отслабват. А нервната жена у дома не води към добро.
Мъжът ми не реагира.
Гледах го, очаквайки да каже нещо. Нищо.
Яж, Даниела. Не се прави на фея продължи майка му.
Сложих още една вилица в чинията си.
Мамо, стига измърмори той апатично.
Но това беше стига по задължение, не истинска защита.
Сервирах главното пиле с ориз. Тя опита и кимна леко.
Става. Не е като моето, ама става.
Засмях се тихо, за да не стане неприятно.
Щом ви харесва, и аз съм доволна.
Тя отпи от виното, вторачи се в мен.
А ти вярваш ли, че любовта стига?
Въпросът беше толкова изненадващ, че замръзнах.
Моля?
Любовта вярваш ли, че е достатъчна, за да има семейство?
Мъжът ми се размърда на стола.
Мамо
Питам я. Любовта е хубаво нещо, но има и разум. И интерес. И равновесие.
Усетих как въздухът в стаята натежава.
Разбирам отвърнах. Обичаме се и се справяме.
Тя се усмихна леко.
Така ли?
Обръща се към него:
Кажи ѝ, че се справяте.
Той се задави с храната си. Изкашля се.
Справяме се каза тихо.
Но гласът му звучеше като чужд. Все едно повтаря чужди думи.
Вгледах се в него.
Има ли нещо, което не ми казваш? попитах внимателно.
Той махна с ръка.
Нищо. Яж.
Тя се подсмихна и каза:
Не съм против теб. Не си лоша. Но има жени за любов и жени за семейството.
Тогава разбрах това не е вечеря, а разпит. Конкурс Заслужаваш ли?. Само че аз не знаех, че играя.
Каква жена съм аз според вас? попитах.
Тя се наведе напред.
Ти си жената, която е удобна, докато е тиха.
Погледнах я.
А ако не съм тиха?
Тогава си проблем.
Мълчание. Свещите трепкаха. Той гледаше в чинията си, все едно там е спасението.
Това ли мислиш? обърнах се към него. Че съм проблем?
Въздъхна.
Моля те, не започвай сега.
Не започвай шамар.
Не започвам. Питам.
Изнерви се.
Какво искаш да кажа?
Истината.
Тя отново се усмихна.
Истината не винаги се казва на масата.
Не казах. Точно тук й е мястото. Всичко излиза тук.
Гледах го в очите.
Ти искаш ли това семейство?
Замълча. И това мълчание беше отговор.
Усетих как нещо в мен се разплита, като въже, което се е държало прекалено дълго.
Майка му се обади с гласа на човек, който е загрижен.
Чуй, аз не ви разделям. Но мъжът трябва да има покой. Домът трябва да е пристан. А не арена за нерви.
Нерви? повторих. Какви нерви?
Вдигна рамене.
Ами ти. Ти излъчваш напрежение. Вечно говориш. Вечно разпитваш. То убива.
Ти ли й каза това? обърнах се пак към него.
Изчерви се.
Просто споделих пред нея. Майка ми е единственият, с когото говоря.
Чух най-болезненото.
Не че е говорил.
А че ме е изкарал проблема.
Преглътнах.
Значи ти си нещастникът, а аз съм напрежението.
Не го обръщай така каза той.
Тя настоя по-остро:
Съпругът ми навремето каза мъдрата жена знае кога да отстъпи.
Да отстъпи повторих.
Точно тогава тя изпусна думите, които ме замразиха:
Е, нищо. Апартаментът си е негов, нали?
Погледнах я.
После него.
Времето спря.
Какво казахте? попитах тихо.
Усмихна се дружелюбно все едно говори за времето през юни.
Ами апартаментът. Той го плати, така че си е негов. Това е важно, Даниела.
Дишането ми стана трудно.
Ти казал ли си й, че апартаментът е само твой?
Той се стегна.
Не съм казал така.
А как?
Започна да се изнервя.
Няма значение.
Има.
Защо?
Аз живея тук, аз вложих тук, аз се грижа за този дом. А ти го представяш на майка си сякаш аз съм гост.
Тя се облегна самодоволно.
Не се сърди, така е. На мъжът трябва да му се пази. Жените идват и си отиват.
Този момент престанах да бъда просто жена на вечеря.
Станах човек, който вижда ясно.
Така ли ме виждаш? Като жена, която всеки момент може да си тръгне?
Той поклати глава.
Недей, не драмирай.
Това не е драма. Това е факт.
Той стана.
Достатъчно! От всяко дребно нещо правиш проблем.
Дребно? засмях се през зъби. Майка ти ми каза, че съм временна. А ти мълчиш.
Тя се изправи с престорено възмущение.
Аз не съм казала това.
Казахте го. С вашия тон. С вашата усмивка.
Той погледна ту майка си, ту мен.
Просто се успокой
Успокой се.
Винаги това.
Когато ме унижаваха успокой се. Когато ме обезценяваха успокой се. Когато усещах, че съм сама пак успокой се.
Станах. Гласът ми беше спокоен, но твърд.
Добре. Ще се успокоя.
Влязох в спалнята, затворих вратата. Седнах на леглото, заслушах се в тишината. Чувах заглушени гласове, усетих триумфа й.
После я чух да казва:
Ето, виждаш ли. Тя е невротична. Няма да създаде семейство.
Той мълчеше.
В този момент нещо в мен се разби не в сърцето.
А в надеждата.
Станах. Отворих гардероба. Взех една пътна чанта и започнах да събирам най-необходимото. Ръцете ми леко трепереха, но движенията бяха точни.
Когато излязох в хола, настана гробна тишина.
Гледаше ме като човек, който не разбира нищо.
Какво правиш?
Тръгвам си.
Къде отиваш?
Там, където няма да съм напрежение.
Тя се усмихна.
Щом така си решила
Погледнах я и за първи път не ме беше страх.
Не се радвайте прекалено. Не напускам, защото губя. Напускам, защото отказвам да участвам.
Той пристъпи към мен.
Спри, стига
Недей ме докосва. Не сега.
Гласът ми беше като лед.
Утре ще говорим.
Не. Говорихме тук, на масата. Ти избра.
Побледня.
Аз не съм избрал.
Избра, като замълча.
Отворих вратата. Тогава каза:
Това е моят дом!
Обърнах се.
Точно това е проблемът. Че го използваш като оръжие.
Замълча.
Излязох.
Вън е студено, но дишам по-леко, отколкото някога.
Слизам по стълбите и знам:
Не всеки дом е дом.
Понякога е само място, където си търпял прекалено дълго.
И тогава осъзнавам
най-голямата победа на една жена не е да я изберат.
А да избере самата себе си.
Какво бихте направили на мое място бихте ли останали и продължили тази битка за семейство, или бихте си тръгнали още същата вечер?
