Чуждата рокля Тогава на нашата улица, точно три къщи от здравната служба, живееше Надежда — с обикновена фамилия Белова, скромна и незабележима като сянката на бреза на обед. Надя работеше в селската библиотека, а заплата не им даваха с месеци – а когато имаше, беше със стари обувки, ракия или просо, в което вече се бяха въдили червеи. Мъжът ѝ бе заминал на „север“ за по-добра заплата, когато дъщеря им Людмила още плачеше в пелени – и никой не знаеше дали си е намерил друга жена, или се е изгубил в тайгата. Надя възпитаваше Люда сама, късаше си жилите, по нощите шиеше на машина – истинска майсторка, само и само дъщеря ѝ да носи хубави чорапогащи и панделки в косите като другите момичета. А Люда растеше – хубавица, огън момиче, със сини очи като метличина, пшенична плитка и гордост като никоя друга. Срамуваше се от бедността им, обидно ѝ беше. Младост – искаше ѝ се да блести, да ходи по дискотеки, а обувките ѝ бяха трета година лепени и прелепвани. Дойде онази пролет – абитуриентският бал, време, когато момичешки сърца трепетно градят мечти. Надя един ден дойде у мен да си премери кръвното – беше началото на май, когато люлякът първо разцъфтя. Седеше на кушетката, слаба – раменете ѝ остри под износената блуза. – Семенова – каза тихо, нервно преплитайки пръсти, – беда имам. Людочка не иска да ходи на бала, тръшка се и плаче. – Защо? – питам, стягайки маншета на ръцете ѝ. – Казва: „Няма да се излагам.“ Ленка Зотова, дъщерята на председателя, си докарала престижна рокля от града, а аз… – Надя въздъхна тежко, чак на мен ми се сви сърцето. – Нямам пари дори за плат, Семенова. Всички запаси ги изядохме зимата. – И какво ще правиш? – питам. – Измислих – очите ѝ засветиха. – Помниш ли шортите в раклата на майка ми? Атлас, здрав, красив цвят… Ще скъса старото дантело от яката, ще нашие мъниста. Няма да е рокля, ще е картина! Аз поклатих глава – знаех каква е Люда: не обича картини, а „скъпо и модерно“, с етикет от чужбина. Но премълчах – майчината надежда е свята. През целия май виждах светлина у Белови до късно през нощта – старата машина тракаше като картечница, Надя майстореше. Спеше по три часа, очите ѝ червени, ръцете убодени, но ходеше щастлива. Бедата дойде три седмици преди бала – бях занесла мехлем за болки в гърба, Надя се жалваше от кръста. Влизам и виждам: на масата не рокля, а мечта! Атласът блести благородно – сиво-розов, като вечерно небе пред буря. Всяка шевица, всяко мънисто – с любов пришито, свети вътрешно. – Как е? – пита Надя, усмихната като дете, ръцете ѝ треперят, пръстите в лепенки. – Царица си – казах честно. – Надя, златни ръце имаш. Люда видя ли? – Не още, в училище е. Сюрприз правя. В този момент влиза Люда, ядосана, без дъх, хвърля чантата в ъгъла. – Лена пак се фука! Лакирани обувки, нови! А аз пак с пробити маратонки ли?! Надя отива, взема роклята, показва ѝ: – Дъще, виж – готова е. Люда спря. Очите ѝ се разшириха, гледа роклята. Чаках да се зарадва, а тя се възпламени. – Това какво е?! – изстуди глас. – Това са бабини шорти! Знам ги – стояха в раклата с нафталин! Издевателстваш ли?! – Люда, атлас е истински, погледни… – Надя гласът ѝ затрепера. – Шорти! – викна Люда така, че стъклата иззвъняха. – На сцената ли да изляза облечена с пердета?! Да ме сочат, „бедната Белова с перде се завила“?! Не ще да облека – по-добре гола или да се удавя, отколкото това унижение! Грабна роклята от Надя, захвърли я на земята и я стъпка – по мънистата, по труда и любовта на майка си. – Мразя! Мразя тази бедност! Мразя и тебе! На всички другите майките им всичко намират, а ти си… парцал, не майка! В стаята настъпи страшна тишина… Надя пребледня като вар от печката. Не извика, не заплака – бавно се наведе, вдигна роклята, изтупа я и я притисна към гърди. – Семенова – прошепна, без да гледа дъщеря си, – иди, моля те. Трябва да говорим сами. Аз излязох. Искаше ми се да се нахвърля с ремъка върху глупавото момиче… На сутринта Надя беше изчезнала. Люда дотича при мен на обяд – пребледняла, цялата трепереща. – Лельо Валя, Семенова… няма я мама. – Как така? – Няма я и в библиотеката, не е спала у дома. И… – гласът ѝ секна. – И няма икона. – Коя икона? – изтървах химикалката. – Свети Николай Чудотворец – тази в червения ъгъл, сребърна рамка. Бабата казваше, че ни пази от войните. Мама винаги казваше: „Това е последният ни хляб, Люда, за най-черен ден“. Изтръпнах – разбрах Надя какво е замислила. В онзи години старинните икони продаваха много скъпо – и често излъгваха, а с простодушна жена като Надя може и да злоупотребят. Ясно беше – заминала в града да продава иконата, за да купи „модерна“ рокля на капризната си дъщеря. Три дни живяхме като в ада. Люда остана да нощува у мен – страх я беше сама в празен дом. Скърцаше на кревата, не ядеше, само вода пиеше. Седеше на двора, гледаше пътя и чакаше. А при всеки шум на мотор се хвърляше на вратата – но все чужди хора. – Аз съм виновна – шепнеше нощем, свита като топка. – Аз я убих с думите си, лельо Валентина. Ако се върне, ще падна на колене – само да се върне… На четвъртия ден в медпункта прозвъня телефонът. Рязко, настоятелно. – Ало! Медицински пункт! – Валентина Семенова? – мъжки, служебен, изморен глас. – От районната болница, реанимация. Рухнах на стола. – Какво има? – Поступи при нас жена – без документи, намерена на гарата, сърдечен удар. Откри се за малко – посочи вашето село и вашето име. Белова Надежда. Знаете ли я? – Жива ли е?! – викнах. – Засега – но състоянието е критично. Идвайте бързо. Как стигнахме до районния център е отделна история. Автобусът си беше тръгнал, молих председателя да ни даде старата „Лада“ с шофьор. Люда мълчеше цял път, вкопчена в дръжката на врата – устните шепненат, сигурно за първи път искрено се молеше. Болницата миришеше на беда – хлор и лекарства, тишина като пред буря. Докторът – млад, недоспал, ни пусна само за минута. „Без сълзи! На Надя не й трябва вълнение.“ Влязохме. Апарати пищят, тръбички като змии. Надя легнала – посивяла, с черни сенки, като дете под болничен чаршаф. Люда – разтреперена, падна на колене до леглото, стиска ръка – без глас, без звук. Надя отвори очи – мътни, лутащи се. Разпозна. Прокара ръка, синя от иглите, по Людата глава. – Людочка – прошепна, като сух лист. – Намерих те… – Мамо, прости – хлипа Люда, целува тази студена ръка. – Парите… – Надя посочи чантата. – Продадох… Вземи, купи рокля… С блясък, както искаше… – Не ми трябва рокля, мамо! Нищо не ми трябва! Защо така, мамо? – Да си красива… – Надя се усмихна слабо. – Да не си по-лоша от другите… Стоя до вратата – дишането ми секна. Гледам ги и мисля: ето я майчината любов – не разсъждава, не мери. Просто дава до последната капка кръв и сърце, дори детето да заболи. Докторът ни изведе след пет минути. – Достатъчно – тя няма сили. Криза мина, но ще лежи дълго. Минаха дълги дни – Надя бе месец в болница. Люда всеки ден при нея – сутрин на изпити, а после на стоп в града. Носеше й супа, ябълки, сама вареше. Промени се девойката – неузнаваема, смирена, разбрала какво значи майка. Къщата спретната, градина прополена. Вечер идваше при мен да разказва за мама, очите й – вече възрастни. – Знаете ли, лельо Валентинa – каза веднъж. – След думите си… После мерих роклята – тайно. Нежна е, пахне на майчините ръце. Глупачка съм била, мислех, че скъпа рокля значи уважение. Сега знам – ако няма мама, ни едно богатство не ми трябва… Надя започна да се оправя – бавно, трудно, но излезе. Изписаха я точно преди бала. Слаба е, ходи трудно, но искаше у дома. Дойде вечерта. Цялото село бе пред училището – музика, „Ласковый май“ от колоните. Момичетата във всякакви рокли, Ленка Зотова с кринолин като сватбена торта, върти нос, отказва кавалери. И изведнъж тълпата се разтвори, настана тишина. Върви Люда, води Надя под ръка. Надя – бледа, опира на дъщеря си, но се усмихва. А Люда – такава красота не съм видяла! Беше с онази рокля – от шорти. На залез този цвят „пепел от рози“ сгря с неземен блясък. Атласът обгръща снага й, дантелата и бисерът проблясват. Но най-важна не беше роклята – Люда вървеше като кралица. Държеше майка си като кристална ваза, сякаш казваше: „Това е моята майка и аз се гордея“. Местният шегаджия Кольо искаше да се подиграе: – Я, с пердета тръгна! Люда се спря, бавно се обърна, изгледа го твърдо – без злоба, с жал. – Да – каза високо – мамините ръце я шиха. За мен тя струва повече от всичко. Кольо, ти си глупак, щом не видиш истинска красота. Кольо почервеня и млъкна. А Ленка Зотова с новата рокля някак избледня, загуби блясък. Щото не парцали правят човека… Танцува Люда малко – повече беше с майка си. Покриваше я с шал, носеше вода, държеше я за ръка. Толкова нежност, че ми се насълзиха очите. Надя гледаше дъщеря си с благодарност – знаеше, всичко е било извървяно не напразно. И чудотворната икона спаси не с пари, а с душа. Години минаха – Люда замина в града, стана лекар-кардиолог, спасява хора. Надя прибра при себе си, пази я като очите си. Живеят в разбирателство. А иконата – казват, Люда я намери, плати скъпо, върна я у дома. Седи на почетно място, със запалена лампада пред нея… Понякога гледам днешната младеж и се чудя – колко нараняваме близките си заради чужди мнения, изисквания, капризи. А животът – къс, като летна нощ. Майка си имаме една – докато е жива, сме деца и сме защитени. Щом си отиде – сме на вятър. Пазете майките си. Позвънете им. Ако ги няма – спомнете с добро. Те чуват, там горе… Ако историята ви е харесала – абонирайте се за канала, да споделяме и преживяваме съкровени български истории. Вашият абонамент за мен е като чаша топъл чай в студена зимна вечер. Очаквам ви!

Чужда рокля

В моята улица, точно три къщи след здравната служба, живееше Йорданка. Фамилията ѝ беше обикновена Петрова. Беше жена тиха, незабележима, като сянка от чинар през юнския следобед. Работеше Йорданка в читалищната библиотека, макар че заплата не ѝ даваха с месеци, а когато все пак получаваше нещичко, беше в леща, гнили фазани или с чифт стари галоши.

Мъжът ѝ го нямаше. Замина някога за София, да пребори съдбата и да донесе пари, но когато дъщеря им още бе в пелени, изчезна. Никой не знаеше може ново семейство направил, може в строежите се загубил.

Издържаше Йорданка сама дъщеря си Калинка. Късаше си жилите, шиеше по нощите на старата Лучник машинка, да има Калинка чорапки без дупки и панделки за плитките ѝ, не по-зле от другите момичета.

А Калинка растеше Ох, каква мома! Красива беше сини очи като ранен лен, коса като пшеничен клас, а тънка и права цялата. Но горда и това я болеше най-много. Срамуваше се от бедността. Младост, коя не иска да цъфти и да ходи на танцовата вечер, а трябваше да носи вече трета година лепени ботуши.

Дойде тази пролет. Последен клас годината на трепетните момичешки надежди и мечти.

В началото на май, когато люляците тъкмо разцъфтяваха, Йорданка дойде при мен леля Стефанка да ѝ премеря кръвното. Седна на кушетката, лицето ѝ изострено, кокалчетата изпъкнали през изпраната ѝ блузка.

Стефанке каза тихо, въртейки пръстите си нервно лошо ми е. Калинка не ще да отиде на абитуриентския бал. Истерии вдига.

Защо бе? питам я, затягайки маншета на ръката ѝ.

Казва, че няма да се излага. Стефи от горната къща си купила рокля от Пловдив лъскава, буфана. А за мен Йорданка въздъхна тежко, чак сърцето ми се стегна. Нямам пари дори за плат.

А какво ще правиш? попитах.

Намислила съм. Помниш ли оная сатенена завеса в скрина на мама? Ще я преправя, ще нашия старото дантела, ще бодна малко мъниста Рокля ще направя чудо да е!

Поклатих глава познавах Калинка. Не искаше картинка, искаше модна етикетка, да блести. Но замълчах. Майчината надежда е като светулка сляпа, но свята.

Цял май къщата на Петрови светеше по малките часове. Шумеше Лучникът, все едно кълвеше пулемет: тра-тра-тра Йорданка шиеше три часа сън, ръце надупчени, но щастлива.

Беда се случи три седмици преди бала. Отидох да ѝ занеса мехлем за кръста, от седене вечно я болеше.

Влизам, гледам на масата не рокля, а сбъдната мечта. Платът лъснал, с мътен блясък, цветът е благороден, пепелнорозов като небето пред буря. Всеки бод любовно пришит дрехата сякаш излъчва светлина.

Как ти се вижда? пита Йорданка, усмивка крехка, пръсти в лепенки.

Като царица честно ѝ казах. Калинка вижда ли?

Не още, в училище е. Изненада ѝ готвя.

В миг входната врата трясна. Калинка влетя, червена, гневна, раницата хвърли из ъгъла.

Пак Стефи се фука! Нови лакови обувки коя съм аз, дупести кецове ли да нося?

Йорданка пристъпи, вдигна внимателно роклята:

Ето, дъще, готова е.

Калинка замръзна. Очите тичат по роклята. Аз мислех, ще се зарадва Но изведнъж пламна.

Това ли е? гласът нежестен. Това бабината завеса? Познавам я! Миришеше на нафталин. Подиграваш ли ми се?!

Атлас e, виж как приляга Йорданка загуби гласа си, шепне нещо, приближава дъщерята.

Завеса! изпищя Калинка тъй силно, че прозорците звъннаха. Да изляза на сцената увита в пердета? Всички да сочат Беднячка Петрова, с пердета! Няма! По-добре гола да ходя, по-добре да се удавя!

Взе роклята, шибна я на пода и стъпка бисерите, труда майчин.

Мразя! Мразя тая бедност! Мразя и теб! Навсякъде майки доставят, въртят се, а ти парцал си, не майка!

В стаята легна тишина непоносима, гъста

Йорданка пребледня стана едно с варосания печен камък. Не изкрещя, не заплака. Само се наведе бавно, същинска старица, вдигна роклята, отупа уж някаква прашинка, притисна я до сърце.

Стефанке прошепна тихо, без да гледа дъщеря си. Излез за малко. Трябва да поговорим.

Аз излязох. Сърцето ми бе разбит камък, да взема тоя пояс и да връсна глупавата девойка

Сутринта Йорданка беше изчезнала.

Калинка дойде в здравната служба на обяд бледа, страхът в очите ѝ като на ранена кошута.

Лельо Стефанке Мама я няма.

Как така я няма?

Нито в библиотеката, там е заключено. Нито нощувала в къщи. И пророни подобиродника. И иконата я няма.

Коя икона? едва не седнах от шока.

Свети Николай Чудотворец, старинната, сребърният обков. Бабата казваше, че ни защитава от злини. Мама казваше: Това ни е последният хляб, Калинко, за най-черния ден.

Студ ме проряза. Разбрах замисляното. Тогава антикварите плащаха май цяло имане за стари икони, но и можеха да излъжат, да заравят в гората. Йорданка беше наивна, като дете. Остъргала за град, да продаде и купи модерна рокля на дъщерята си.

Търси ветър в поле измърморих. Калинко, какво си направила

Три дни огън горя в къщата. Калинка спа у мен страх я беше да е сама. Не ядеше, само вода пиеше. Денем на пейката, гледа пътя, чака. Всеки шум тича до вратичката. А там други хора.

Аз съм виновна, повтаряше нощем, свита като коте. С думи я убих. Ако мама се върне… ще лазя в нозете ѝ, само да се върне…

На четвъртия ден привечер звънна телефонът остър, настойчив.

Ало! викнах. Здравна служба!

Стефанка? глас мъжки, дървен, уморен. Обаждат се от областната болница. Реанимация.

Краката ми се подкосиха.

Какво?

Приета е жена, три дни без документи, намерена на гарата, болно сърце. Каза село и вашето име. Петрова Йорданка. Осъзнавате?

Жива ли?!

За сега, но положението е тежко. Елате спешно.

Едно пътуване отделна приказка. Автобусът беше тръгнал, кланях се на председателя, той даде стар уаз с шофьора Пешо.

Калинка мълчеше. Тисна дръжката така, че кокалчета побеляха, устните ѝ се движеха сигурно се молеше, истински, за пръв път.

В болницата миришеше на белота, лекарства и оная особена тишина, където животът се бори със смъртта.

Дойде млад лекар, недоспал, зачервени очи.

До Петрова? За малко само! Без плач! Не я вълнувайте.

Влязохме в стаята Апарати, маркучи, лежи нашата Йорданка.

Като за гроб красива, лице сиво като пепел, черни сенки под очите, а самата ситна под служебното одеяло.

Калинка я зърна, клекна до леглото, притисна лице в чаршафа, раменете ѝ треперят, но звук не издава. Боеше се да изплаче, както докторът нареди.

Йорданка отвори лениво очи, блуждаещи. Позна я едва след миг. Ръката ѝ прободена, посиняла се докосна до главата на Калинка.

Кали прошепна намерих се

Мамо Калинка се задави, целунала студената ѝ ръка. Прости ми

Парите Йорданка посочи с пръст. Продадох, Кали… В чантата Вземи Купи рокля С бродерия като искаше

Калинка вдигна глава, гледа майка си, по бузите реките текат.

Не ми трябва рокля, мамо! Чуваш ли? Нищо не искам! Защо, мамо?! Защо?!

Да си красива усмихна се слабо Йорданка. Да не си по-долу от другите

Стоях край вратата, гърлото ми запушено, не можех да мръдна. Гледах ги и мислех: майчината любов не мери, не брои. Просто дава всичко до последната капка кръв, до последния удар на сърцето.

Докторът ни изгони след пет минути.

Стига каза, няма сили. Кризата мина, но сърцето е слабо. Дълго ще лежи.

Започнаха тежки дни. Почти месец Йорданка беше в болница. Калинка ходеше всекидневно до майка си. Сутрин учеше, следобяд взимаше на стоп до областния град. Каквото можеше бульони, настъргани ябълки.

Промени се Калинка неузнаваемо. Няма го високомерното момиче. Дома чист, градината оправена. Вечер идваше да ми разказва, възрастни очи, сериозни.

Знаете ли, лельо Стефанке сподели веднъж онзи ден, след скандала тайно пробвах роклята. Нежна, ухае на мама Глупава бях. Мислех, луксът носи уважение. А сега знам: ако мама я няма, никоя рокля на света не ми струва.

Йорданка се оправи. Бавно, тежко, но възстанови се. Лекарите казваха чудо. А аз вярвам: Калинкината любов я върна обратно. Изписаха я тъкмо пред бала. Слаба, едва ходеше, но домът настояваше.

Вечерта на бала.

Цялото село на двора на училището се събра. Музика, млечен дъжд от Щурците и момичета във всякакви облекла. Стефи в своята купена рокля буфана, като сватбена торта.

Народът се разтвори. Тишина.

Калинка идваше. Под ръка, трудно, водеше Йорданка. Майка бледа, стъпва внимателно, държи се за дъщерята, но усмихната.

А Калинка… ах, никога не съм виждала такава хубост.

На нея беше онази рокля. Завесата.

На вечерното слънце цветът пепел от рози грееше със свръхестествен блясък. Атласът струеше кротко по фигурата ѝ подчертаваше хубостта. Дантелата и бисерът върху раменете трептяха.

Но най-важното беше не роклята, а как вървеше Калинка. Вървеше като царица. Глава високо, но без миналата превзетост. Очите й кратки, зрели. Майка си водеше грижливо, сякаш носи стъклената си сърцевина.

Местният шегобиец Боби продума:

Гледайте, завесата си върви!

Калинка се спря, обърна му се спокойно, твърдо, без злост, една жалост дори.

Да каза високо. Това е шито от ръцете на мама. За мен тази рокля струва повече от злато. А ти, Боби, си глупак, щом не виждаш истинската красота.

Момъкът почервеня и млъкна. А Стефи в своята лъскава купена рокля сякаш светлината й угасна.

Калинка цяла вечер не танцува седеше до майка си, покриваше я с шал, носеше й вода, държеше я за ръка. Толкова топлина имаше в този допир, че очите ми се насълзиха. Йорданка гледаше дъщеря си, лицето й сияеше. Знаеше всичко си е заслужавало. Иконата, чудотворната, помогна не с пари, а със спасена душа.

Изминаха много години. Калинка замина в София, стана лекар-кардиолог. Добър специалист, спасява хора от ръба. Взе Йорданка при себе си, пази я, както се пази сърце. Живеят в хармония.

А иконата? Калинка я намери. Дълго търси по антикварните магазини, плати цяло имане, върна я. Сега тя стои в апартамента на най-видно място, пред нея лампадка пламти…

Гледам сегашната младеж и мисля колко често нараняваме най-близките, преследвайки чуждото мнение. Но животът е кратък, като лятна нощ. Майка има човек веднъж. Докато е жива имаме стена срещу ветровете на съдбата. Когато я няма и ние сме сами на седем ветра.

Пазете майките си. Обадете им се, ако са живи. А ако не спомнете ги с добро. Те там, горе, непременно ще чуят…

Ако тази приказка ви е допаднала елате пак. Ще си поплачем, ще се смеем на простите радости. Всяка ваша дума за мен е като чаша топъл чай в зимна нощ. Очаквам ви…

Rate article
Чуждата рокля Тогава на нашата улица, точно три къщи от здравната служба, живееше Надежда — с обикновена фамилия Белова, скромна и незабележима като сянката на бреза на обед. Надя работеше в селската библиотека, а заплата не им даваха с месеци – а когато имаше, беше със стари обувки, ракия или просо, в което вече се бяха въдили червеи. Мъжът ѝ бе заминал на „север“ за по-добра заплата, когато дъщеря им Людмила още плачеше в пелени – и никой не знаеше дали си е намерил друга жена, или се е изгубил в тайгата. Надя възпитаваше Люда сама, късаше си жилите, по нощите шиеше на машина – истинска майсторка, само и само дъщеря ѝ да носи хубави чорапогащи и панделки в косите като другите момичета. А Люда растеше – хубавица, огън момиче, със сини очи като метличина, пшенична плитка и гордост като никоя друга. Срамуваше се от бедността им, обидно ѝ беше. Младост – искаше ѝ се да блести, да ходи по дискотеки, а обувките ѝ бяха трета година лепени и прелепвани. Дойде онази пролет – абитуриентският бал, време, когато момичешки сърца трепетно градят мечти. Надя един ден дойде у мен да си премери кръвното – беше началото на май, когато люлякът първо разцъфтя. Седеше на кушетката, слаба – раменете ѝ остри под износената блуза. – Семенова – каза тихо, нервно преплитайки пръсти, – беда имам. Людочка не иска да ходи на бала, тръшка се и плаче. – Защо? – питам, стягайки маншета на ръцете ѝ. – Казва: „Няма да се излагам.“ Ленка Зотова, дъщерята на председателя, си докарала престижна рокля от града, а аз… – Надя въздъхна тежко, чак на мен ми се сви сърцето. – Нямам пари дори за плат, Семенова. Всички запаси ги изядохме зимата. – И какво ще правиш? – питам. – Измислих – очите ѝ засветиха. – Помниш ли шортите в раклата на майка ми? Атлас, здрав, красив цвят… Ще скъса старото дантело от яката, ще нашие мъниста. Няма да е рокля, ще е картина! Аз поклатих глава – знаех каква е Люда: не обича картини, а „скъпо и модерно“, с етикет от чужбина. Но премълчах – майчината надежда е свята. През целия май виждах светлина у Белови до късно през нощта – старата машина тракаше като картечница, Надя майстореше. Спеше по три часа, очите ѝ червени, ръцете убодени, но ходеше щастлива. Бедата дойде три седмици преди бала – бях занесла мехлем за болки в гърба, Надя се жалваше от кръста. Влизам и виждам: на масата не рокля, а мечта! Атласът блести благородно – сиво-розов, като вечерно небе пред буря. Всяка шевица, всяко мънисто – с любов пришито, свети вътрешно. – Как е? – пита Надя, усмихната като дете, ръцете ѝ треперят, пръстите в лепенки. – Царица си – казах честно. – Надя, златни ръце имаш. Люда видя ли? – Не още, в училище е. Сюрприз правя. В този момент влиза Люда, ядосана, без дъх, хвърля чантата в ъгъла. – Лена пак се фука! Лакирани обувки, нови! А аз пак с пробити маратонки ли?! Надя отива, взема роклята, показва ѝ: – Дъще, виж – готова е. Люда спря. Очите ѝ се разшириха, гледа роклята. Чаках да се зарадва, а тя се възпламени. – Това какво е?! – изстуди глас. – Това са бабини шорти! Знам ги – стояха в раклата с нафталин! Издевателстваш ли?! – Люда, атлас е истински, погледни… – Надя гласът ѝ затрепера. – Шорти! – викна Люда така, че стъклата иззвъняха. – На сцената ли да изляза облечена с пердета?! Да ме сочат, „бедната Белова с перде се завила“?! Не ще да облека – по-добре гола или да се удавя, отколкото това унижение! Грабна роклята от Надя, захвърли я на земята и я стъпка – по мънистата, по труда и любовта на майка си. – Мразя! Мразя тази бедност! Мразя и тебе! На всички другите майките им всичко намират, а ти си… парцал, не майка! В стаята настъпи страшна тишина… Надя пребледня като вар от печката. Не извика, не заплака – бавно се наведе, вдигна роклята, изтупа я и я притисна към гърди. – Семенова – прошепна, без да гледа дъщеря си, – иди, моля те. Трябва да говорим сами. Аз излязох. Искаше ми се да се нахвърля с ремъка върху глупавото момиче… На сутринта Надя беше изчезнала. Люда дотича при мен на обяд – пребледняла, цялата трепереща. – Лельо Валя, Семенова… няма я мама. – Как така? – Няма я и в библиотеката, не е спала у дома. И… – гласът ѝ секна. – И няма икона. – Коя икона? – изтървах химикалката. – Свети Николай Чудотворец – тази в червения ъгъл, сребърна рамка. Бабата казваше, че ни пази от войните. Мама винаги казваше: „Това е последният ни хляб, Люда, за най-черен ден“. Изтръпнах – разбрах Надя какво е замислила. В онзи години старинните икони продаваха много скъпо – и често излъгваха, а с простодушна жена като Надя може и да злоупотребят. Ясно беше – заминала в града да продава иконата, за да купи „модерна“ рокля на капризната си дъщеря. Три дни живяхме като в ада. Люда остана да нощува у мен – страх я беше сама в празен дом. Скърцаше на кревата, не ядеше, само вода пиеше. Седеше на двора, гледаше пътя и чакаше. А при всеки шум на мотор се хвърляше на вратата – но все чужди хора. – Аз съм виновна – шепнеше нощем, свита като топка. – Аз я убих с думите си, лельо Валентина. Ако се върне, ще падна на колене – само да се върне… На четвъртия ден в медпункта прозвъня телефонът. Рязко, настоятелно. – Ало! Медицински пункт! – Валентина Семенова? – мъжки, служебен, изморен глас. – От районната болница, реанимация. Рухнах на стола. – Какво има? – Поступи при нас жена – без документи, намерена на гарата, сърдечен удар. Откри се за малко – посочи вашето село и вашето име. Белова Надежда. Знаете ли я? – Жива ли е?! – викнах. – Засега – но състоянието е критично. Идвайте бързо. Как стигнахме до районния център е отделна история. Автобусът си беше тръгнал, молих председателя да ни даде старата „Лада“ с шофьор. Люда мълчеше цял път, вкопчена в дръжката на врата – устните шепненат, сигурно за първи път искрено се молеше. Болницата миришеше на беда – хлор и лекарства, тишина като пред буря. Докторът – млад, недоспал, ни пусна само за минута. „Без сълзи! На Надя не й трябва вълнение.“ Влязохме. Апарати пищят, тръбички като змии. Надя легнала – посивяла, с черни сенки, като дете под болничен чаршаф. Люда – разтреперена, падна на колене до леглото, стиска ръка – без глас, без звук. Надя отвори очи – мътни, лутащи се. Разпозна. Прокара ръка, синя от иглите, по Людата глава. – Людочка – прошепна, като сух лист. – Намерих те… – Мамо, прости – хлипа Люда, целува тази студена ръка. – Парите… – Надя посочи чантата. – Продадох… Вземи, купи рокля… С блясък, както искаше… – Не ми трябва рокля, мамо! Нищо не ми трябва! Защо така, мамо? – Да си красива… – Надя се усмихна слабо. – Да не си по-лоша от другите… Стоя до вратата – дишането ми секна. Гледам ги и мисля: ето я майчината любов – не разсъждава, не мери. Просто дава до последната капка кръв и сърце, дори детето да заболи. Докторът ни изведе след пет минути. – Достатъчно – тя няма сили. Криза мина, но ще лежи дълго. Минаха дълги дни – Надя бе месец в болница. Люда всеки ден при нея – сутрин на изпити, а после на стоп в града. Носеше й супа, ябълки, сама вареше. Промени се девойката – неузнаваема, смирена, разбрала какво значи майка. Къщата спретната, градина прополена. Вечер идваше при мен да разказва за мама, очите й – вече възрастни. – Знаете ли, лельо Валентинa – каза веднъж. – След думите си… После мерих роклята – тайно. Нежна е, пахне на майчините ръце. Глупачка съм била, мислех, че скъпа рокля значи уважение. Сега знам – ако няма мама, ни едно богатство не ми трябва… Надя започна да се оправя – бавно, трудно, но излезе. Изписаха я точно преди бала. Слаба е, ходи трудно, но искаше у дома. Дойде вечерта. Цялото село бе пред училището – музика, „Ласковый май“ от колоните. Момичетата във всякакви рокли, Ленка Зотова с кринолин като сватбена торта, върти нос, отказва кавалери. И изведнъж тълпата се разтвори, настана тишина. Върви Люда, води Надя под ръка. Надя – бледа, опира на дъщеря си, но се усмихва. А Люда – такава красота не съм видяла! Беше с онази рокля – от шорти. На залез този цвят „пепел от рози“ сгря с неземен блясък. Атласът обгръща снага й, дантелата и бисерът проблясват. Но най-важна не беше роклята – Люда вървеше като кралица. Държеше майка си като кристална ваза, сякаш казваше: „Това е моята майка и аз се гордея“. Местният шегаджия Кольо искаше да се подиграе: – Я, с пердета тръгна! Люда се спря, бавно се обърна, изгледа го твърдо – без злоба, с жал. – Да – каза високо – мамините ръце я шиха. За мен тя струва повече от всичко. Кольо, ти си глупак, щом не видиш истинска красота. Кольо почервеня и млъкна. А Ленка Зотова с новата рокля някак избледня, загуби блясък. Щото не парцали правят човека… Танцува Люда малко – повече беше с майка си. Покриваше я с шал, носеше вода, държеше я за ръка. Толкова нежност, че ми се насълзиха очите. Надя гледаше дъщеря си с благодарност – знаеше, всичко е било извървяно не напразно. И чудотворната икона спаси не с пари, а с душа. Години минаха – Люда замина в града, стана лекар-кардиолог, спасява хора. Надя прибра при себе си, пази я като очите си. Живеят в разбирателство. А иконата – казват, Люда я намери, плати скъпо, върна я у дома. Седи на почетно място, със запалена лампада пред нея… Понякога гледам днешната младеж и се чудя – колко нараняваме близките си заради чужди мнения, изисквания, капризи. А животът – къс, като летна нощ. Майка си имаме една – докато е жива, сме деца и сме защитени. Щом си отиде – сме на вятър. Пазете майките си. Позвънете им. Ако ги няма – спомнете с добро. Те чуват, там горе… Ако историята ви е харесала – абонирайте се за канала, да споделяме и преживяваме съкровени български истории. Вашият абонамент за мен е като чаша топъл чай в студена зимна вечер. Очаквам ви!