Ще порасна, ще щеки поизгута, но за този хубавец никога няма да се омъжа! Да, той е прекрасен момък всякак, но не е моят… „Пак майка ми доведе приятеля си и някакъв друг мъж. Вече са подпийнали.“ — Ирина се сгуши в ъгълчето до шкафа. „Няма къде да се скрия, а навън вече е натрупал сняг. Омръзна ми всичко. Лятото ще завърша девети клас и ще замина в града. Ще кандидатствам в педагогическия колеж и ще стана учителка. Градът е само на десет километра, но ще живея в общежитие.“ Майка й и гостите се настаниха в кухнята. Чу се шум от пълнене на чаши, заухаха на салам. Момичето невольно преглътна. „Чакай малко!“ — извика майка й. „Защо се дърпаш?“ „Вие сте двама…“ „Да не е за първи път с двама?“ — изсмя се Мишо, приятелят на майката. Чу се трясък на счупен съд. Шум, задъхване. Ирина се сгуши още повече. Внезапно всичко утихна. „Виж, Никито, тя заспа“, казва Мишо. „Каза, хубава мома, ама нещо ме тегли към нея…“ „Виж, тя си има дъщеря…“ „Каква дъщеря?“ „Иринка, вече е голяма. Сигурно се е покрила в стаята.“ „Доведи я тук!“ — възкликна радостно Никито. „Иринка, къдеси?“ — Мишо влезе и се подсмихна зловещо като видя момичето. „Ела, седни с нас!“ „Тук ми е добре.“ „Що се срамуваш?“ — Мишо се опита да я прегърне. Ирина хвана вазата и я стовари върху главата му. Стъкло се разхвърча. Момичето се измъкна и се затича към входната врата — по чорапи, със стари шорти и тениска, изхвърча навън. След нея хукнаха мъжете. Улицата беше пуста, снежна. Къде да тича нощем по снега? Някой куче залая, някой извика по животното от голяма къща. Ирина удари на вратата. Отвори й мъж около четиридесетте. „Помогнете“, прошепна момичето, поглеждайки го молещо. „Влизай!“ — хвана я за ръката и затвори. „О, Олег, кой е?“ — на прага излезе жена. „Тая мома“, кимна той към Ирина. „Някакви типове я преследват.“ „Бързо у дома!“ — жената хвана момичето. „Разкажи какво стана!“ „Иринка, излез!“, чу се навън. „Олег, не се закачай! Влизай вътре!“ Чу се кучешки лай, крясъци отвън. „Трябва да звъним в полицията“, каза жената със своя телефон. „Поли, нека не бързаме. Ще говоря сам, те са местни изглежда.“ „Как ще говориш с тях?“ „Мирно. Успокой момичето.“ Олег извади плик, сложи бутилка и парче салам. С кучето излезе навън. Мишо се развика: „Дай Ирина!“ „Ето, взимай!“ — подаде му плика. „Да видим!“ — Никито отвори, усмихна се, кимна към Мишо. „Хайде, да вървим!“ *** „Да, казвам се Поли Сергеевна“, жената сложи чайника. „Сядай, разказвай кой си и какво ти се случи.“ „Ирина — живея в края на улица…“ „Дъщерята на Кира ли?“ „Да.“ „Новички сме тук, но за майка ти вече знаем…“ Ирина наведе глава и заплака. „Стига де, не плачи!“ — Поли я прегърна мило. Ирина се хвърли през нея, заплака още повече. „Ще пием чай. Всичко мина.“ Олег влезе: „Пратих ги да си ходят.“ „А какво да правим с тази хубавица?“ — засмя се Поли. „За това ще мислим утре! Сега ще я изкъпаем.“ Поли сложи чай и храна. Даде й да яде. Заведе я във ваната: „Изкъпи се, облечи този халат.“ *** Ирина мечтаеше само да не я изгонят тази нощ. Толкова хубаво да лежиш на топло, а навън такъв студ. Но трябва да излиза, домакините чакат. Излезе. Мъжът и жена му седяха на дивана, Ирина се усмихна виновно: „Благодаря!“ „Ирина, май никой не те търси. Не искаш да се връщаш у вас.“ Ирина сведе глава. „Утре рано отиваме…“ „Разбирам“, едва прошепна момичето. „Ще останеш сама. На никого не отваряй! Джек не пуска никого в двора. Ясно ли?“ „Даа!“ — викна Ирина, развълнувана. „Може и борш да приготвиш, ако умееш“, намигна Олег Романович. „Мога, много добре готвя! Мога и да чистя!“ „Изчисти долу, ако не ти е тежко“, добави Поли. *** Сутринта се събуди с тях. Страхуваше се все още да не я изгонят. В двора заминаха домакините. На масата — чайник, хляб, салам, сирене, ребра. Закуси, изчисти. Взе прахосмукачката и почна да чисти коридора. Изведнъж зад нея прозвуча глас: „Какво означава всичко това?“ Обърна се стреснато — висок, хубав момък, около осемнайсет, с интерес в погледа. „Чистя… А ти кой си?“ „Ясно…“, измънка той и извади телефона. „Мамо, прибрах се. А тук кое е това момиче?“ „Сине, нека поживее момичето при нас.“ „Няма грижа.“ Сложи телефона в джоба, огледа Ирина и отиде в кухнята. „Да ти сложа чай?“ — попита го момичето. „Сам ще се оправя.“ *** По едно време момъкът се появи на прозореца: „Я дай още една бутилка!“ — викнаха някакви отвън. „Не им отваряй!“ — изплашено каза Ирина. Погледна я с усмивка и излезе навън: съжителят с другия го причакаха, но… паднаха в снега и после тръгнаха към тяхната си къща. Върна се момъкът — погледна Ирина, която трепереше. Приближи се: „Изплаши ли се?“ Тя се притисна в гърдите му и заплака. „Как ти е името?“ — попита той. „Ирина.“ „Аз съм Руслан. Спокойно, няма да дойдат повече.“ *** Руслан се прибра горе. Ирина сготви борш. Пропита се с мисли. Да остане тук, но знае, че е неудобно. Домакините се върнаха — Поли се учуди на чистотата, Олег похвали борша. „Май ще си тръгвам… Благодаря за всичко!“ „Ирина, още поживей при нас!“ „Благодаря, Поли Сергеевна, но ще се прибера.“ Държеше да се прибере, но беше с чужд халат и пантофи. „Ела!“ — Поли я заведе в гардероба, извади дънки, пуловер, яке. „Обличай! Почти сме еднакъв ръст.“ „Не е нужно…“ „Не можеш да си тръгнеш гола! Обличай!“ Облече ги. В коридора сложиха шапка и ботуши. „Ирина, носи ги със здраве.“ „Благодаря ви, Поли Сергеевна!“ *** Животът пое в познатата си посока. Майката започна работа във фермата, приятелят изчезна. Дойде пролет. Някой чукна — Руслан стоеше отпред. Усмихна се: „Привет!“ „Здрасти! Мама те търси.“ *** Пак влезе в щастливия дом. „Ирина, добре дошла!“ — Поли я прегърна. „Добър ден!“ „За теб имам молба — летим за месец в Турция. Синът ми рядко е вкъщи. Може ли да гледаш къщата? Джек и котето да храниш, цветята да поливаш.“ „Разбира се!“ „Чудесно!“ — подаде й пари. „Двайсет хиляди.“ „Защо?“ „Вземи, няма да обеднеем! Хайде, ще ти покажа!“ Поли й показа всичко из къщата. Извика сина: „Руслан, запознай Ирина с Джек!“ „Да вървим.“ — Руслан я хвана за рамото. Излязоха с Джек на разходка. Руслан разказва за института, карате, семейния бизнес. А Ирина си мисли: между нея и Руслан има пропаст, както между нейната майка и семейството на Руслан. Добри хора, но това не е приказка за Пепеляшка — това е живот. „След два месеца ще държа изпити в колежа и ще успея. Ще уча, ще работя, ще се боря и ще стана човек. Ще се омъжа, но никога за този красавец. Да, прекрасен във всичко. Но не е моят! Благодарна съм на Поли Сергеевна за дрехите и тези пари. Поне ще преживея първото време в града.“ С вътрешно усещане момичето разбра, че трудното й детство свърши. Настъпва възрастният живот — също труден, но всичко ще зависи само от нея. Достигнаха къщата. Ирина погали Джек по врата, усмихна се на Руслан и тръгна към дома си. Утре я чака работа — само работа, нищо повече!

Ще се омъжа, но не за този хубавец. Да, страхотен момък е отвсякъде. Но не е мой.

Пак майка ми дойде със своя приятел, а и с още един мъж. И вече са почнали да пият. Йоана се сви в ъгъла зад скрина.

И няма къде да се скрия, вън вече има сняг. Омръзна ми всичко. Ще завърша девети клас това лято и ще замина в София. Ще кандидатствам в педагогическия колеж, ще стана учителка. Градът е само на десет километра, но ще живея в общежитието.

Майка ѝ и гостите се разположиха в кухнята. Чу се бълбукане, докато сипваха алкохола, разнесе се аромат на наденица. Йоана преглътна неволно.

Чакай малко! обади се майка ѝ.

Защо се дърпаш? попита другият мъж.

Та вас сте двама

Няма да е за първи път с двама! засмя се Георги, приятелят на майка ѝ.

Издрънча паднало чиния. Чу се шум, тежко дишане. Йоана се притисна по-силно към ъгъла. Изведнъж всичко утихна.

Чуй, Милене, спи! каза Георги.

Хубаво момиче, ама нещо не ме кефи

А тя си има дъщеря

Каква дъщеря?

Йоанка, вече е голяма. Сигурно се е скрила в стаята.

Извикай я тук! развика се радостно Милен.

Йоанке, къде си? Георги влезе в стаята, видя момичето и се ухили неприятно: Ела, поседи с нас!

Добре ми е тук, благодаря.

Какво се срамуваш? опита се Георги да я прегърне.

Йоана грабна вазата от шкафа и я стовари върху главата му.
Издрънча счупено стъкло. Момичето се измъкна и изтича навън.

Хвани я! изкрещя Георги.

Но тя вече беше до входната врата. Време за обуване нямаше, така че излезе навън по чорапи, със стари къси панталони и тениска.

Мъжете я последваха. Улицата на селото беше пуста. Къде да бяга вечер през снега? Зад нея се чуваха гласове. От голяма къща, покрай която минаваше, се разлая куче. Някой извика по животното.

Йоана се втурна към портата и започна да блъска. Вратата отвори мъж на около четиридесет години.

Помогнете ми! прошепна тя отчаяно.

Влизай! той я хвана за ръка и затвори.

Боян, кой е това? на прага излезе жената му.

Ето я, кимна домакинът към момичето, някакви типове я гонят.

Бързо вътре! жената хвана Йоана за ръката. После ще разказваш.

Йоанке, излизай доброволно! гласът на Георги прозвуча отвън.

Бояне, не се занимавай! кресна жената. Влизай вътре!

Гласове се чуваха от улицата, в двора кучето пак се разлая.

Трябва да се обадим в полицията жената извади телефона.

Ралица, не е нужно. Ще се оправя. Те са местни, сигурно.

Как ще се оправиш с тях?

По човешки. Успокой момичето!

Боян напълни чанта с бутилка и малко наденица от хладилника.

На двора погали кучето, после двамата излязоха пред къщата. Георги се хвърли към него:

Давай Йоанка!

Вземете това и се разкарайте!

Милен отвори чантата, усмихна се и кимна на другаря си: Хайде, тръгваме!

***
Аз съм Ралица Димитрова жената слага чайника на котлона. Сядай, разказвай кой си, какво става.

Йоана се казвам започна момичето, треперейки. Живея на тази улица, но накрая.

Дъщерята на Кристина?

Да.

Ние тук сме нови, но майка ти я знае цялото село

Йоана наведе глава и заплака.

Хайде, недей да плачеш.

Ралица я притисна нежно към гърдите си. За Йоана този жест бе напълно нов. Прегърна жената и се разрида неутешимо.

Добре, добре… Сега ще пием чай.

Домакинът се върна:

Свърших работа, изгоних ги.

А с тази красавица какво правим? усмихна се Ралица.

Ще решим утре! Сега чай, а после баня.

Гладна ли си? Ралица тури чаша чай пред момичето. Усмихна се пак. Вижда ми се гладна.

На масата внезапно се появиха сандвичи. Имаше и остатъци от торта.

Хапни, хапни! засмя се Боян, наблюдавайки я.

Никой повече не я разпитваше. Дори се стараеха да не издават притеснение, за да не я смущават.

След вечерята Ралица я заведе до банята:

Изкъпи се, облечи този халат!

***
Йоана иска само едно да не я изгонят тази нощ. Как е топло във ваната, а какъв студ е навън. Но трябва да излезе, домакините я чакат.

Излезе. Боян и Ралица седяха на дивана в хола. Йоана се усмихна притеснено:

Благодаря!

Виж, Йоана започна Ралица. Явно никой не те търси особено. Не искаш да се връщаш вкъщи, нали?

Момичето наведе глава.

Утре рано си тръгваме

Разбирам Йоана съвсем наведе глава.

Ще останеш сама. Никой не пускай в къщата! В двора ни Джеки (кучето) няма да пропусне никого. Ясно ли ти е?

Да! извика Йоана.

Ако искаш утре може да сготвиш борш смигна Боян. Можеш ли?

Мога! бързо заговори Йоана, все още притеснена да не я прогонят. Готвя добре. И мога да подреждам.

Почисти, ако искаш, долу съгласи се Ралица.

***
Събуди се с домакините. Лежеше тихо, все още уплашена да не я изгонят. Видя, че колата се разшумя на двора. После настана тишина.

Стана. Изми се. В кухнята топъл чайник, хляб, наденица, сирене. На плота свински ребра.

Закуси. Подреди масата. Избърса всичко, изми пода.

В коридора забеляза прахосмукачка. Пусна я и започна да чисти.

Тъкмо я изключи
Какво означава това? глас отзад.

Обърна се рязко. Висок, хубав момък на осемнадесет, в кафяви очи любопитство.

Чистя промълви Йоана. А вие кой сте?

Хм той поклати глава и извади телефон.

Мамо, вкъщи съм. А това момиче?

Сине, нека поживее малко тук.

Мен не ме притеснява скрои телефона в джоба си, огледа Йоана любопитно и отиде в кухнята.

Да ви направя чай? опита се тя.

Сам ще си направя.

***
Йоана прибра прахосмукачката. Започна да забърсва праха, слушайки всеки шум от кухнята.

Момъкът закуси, отиде до банята.
Върна се обръснат, ухаещ на одеколон.

Ей, Бояне, дай още една бутилка! глас от улицата.

Какво е това пак? погледна момъкът през прозореца.

Недей да им отваряш! изплаши се Йоана.

Той я погледна любопитно, странно усмихнат, и излезе навън.

Йоана се втурна до прозореца. До оградата Георги и неговият другар шумяха. Йоана се разтрепери от страх.

Синът на домакините се появи. Двамата тръгнаха към него и паднаха в снега едновременно. Той им каза нещо. Те се изправиха, отпуснати, и потеглиха към дома на майка ѝ.

***
Момъкът се върна. Погледът му спря върху заскреженото момиче.

Уплаши ли се?

Без да се контролира, Йоана го обгърна, ридаейки.

Как се казваш? попита той.

Йоана.

Аз съм Калоян. Спокойно, няма повече да се появяват.

***
Калоян се качи в стаята си и до вечерта не излезе. Йоана сготви борш. Седна на стола в кухнята, забила поглед.

Да, иска ѝ се да остане тук с добрите хора, но разбира, че е прекрачила всички граници.

Върнаха се домакините. Ралица Димитрова удивено огледа реда, Боян Димитров оцени борша по достойнство.

Може би е време да си ходя произнесе Йоана. Благодаря ви за всичко!

Йоана, поживей още няколко дни у нас!

Благодаря, Ралица Димитрова! Ще си ходя повтори момичето.

Тръгна към вратата, замря. От вчера вървеше с чужд халат и чехли.

Ела! Ралица я поведе към дневната.

Отвори гардероба, после дълго избира. Извади дънки, пуловер, топло яке.

Облечи ги! Почти еднакъв ръст сме.

Не е нужно, честно

Не вървиш гола към вкъщи! Обувай ги! Аз няма да обеднея.

Облече се. Погледна се тайно в огледалото. Такива хубави дрехи никога не е имала.

В коридора Ралица я накара да си вземе шапка и зимни ботуши.

Йоана, носи със здраве!

Благодаря ви, Ралица Димитрова!

***
Животът си потече пак. Не съвсем както преди. Майка ѝ започна работа в една ферма. Приятелят ѝ изчезна заедно с другаря си.

Дойде пролет. Йоана беше вкъщи, учеше. Някой похлопа на портата. Тя се обърна към прозореца и не повярва до оградата стоеше Калоян. Като я видя, кимна: излизай.

Не излезе излетя.

Здравей! усмихна се той.

Здрасти!

Мама те търсеше.

***
И пак влезе в къщата, където бе преживяла един щастлив ден.

Здравей, Йоана! посрещна я Ралица, гушна момичето.

Здравейте, Ралица Димитрова!

Влизай! Ще пием чай!

Домакинята я настани, сипа чай. Седна и тя на масата:

Имам предложение. С мъжа ми летим за месец в Турция в очите ѝ блесна мечтателна усмивка. Синът рядко си е у дома. Ще можеш ли да гледаш къщата? Джеки ще го храниш, котката също, цветята ще поливаш. Много са.

Разбира се, Ралица Димитрова!

Чудесно хвана портфейла. Ето, две хиляди лева.

Защо, Ралица Димитрова?

Вземи ги! Ние няма да обеднеем. Хайде, да ти покажа всичко!

Йоана внимателно се стараеше да запомни къде са всички вази и саксии, къде е храната за котката и месото за Джеки. След това тя извика:

Калояне! момъкът излезе веднага. Запознай Йоана с Джеки!

Ела заглади ръката ѝ леко.

Излязоха в двора, откачиха кучето и започнаха разходка.

Калоян разказваше за института, за карате, за бизнеса им със баща му.

А Йоана мислеше за своето. Знаеше добре, че между нея и Калоян има пропаст, както между нейната майка и родителите на Калоян. Те са добри хора, но това не е приказка за Пепеляшка, а реалният живот.

След два месеца имам изпити в колежа, задължително ще ги взема. Ще уча, ще работя, ще се боря ще стана човек. Ще се омъжа, но не за този хубавец. Да, той е прекрасен, но не е мой!

Благодарна съм на Ралица Димитрова за дрехите и тези две хиляди лева. Поне ще се оправя първите дни в София.

Йоана усеща, че точно сега приключва трудното ѝ детство. Започва самостоятелният, тежък живот, в който всичко ще зависи от нея.

Стигнаха до къщата. Йоана погали Джеки, усмихна се на Калоян и пое към дома си. Утре започва работа в този дом. Само работа нищо повече.

Rate article
Ще порасна, ще щеки поизгута, но за този хубавец никога няма да се омъжа! Да, той е прекрасен момък всякак, но не е моят… „Пак майка ми доведе приятеля си и някакъв друг мъж. Вече са подпийнали.“ — Ирина се сгуши в ъгълчето до шкафа. „Няма къде да се скрия, а навън вече е натрупал сняг. Омръзна ми всичко. Лятото ще завърша девети клас и ще замина в града. Ще кандидатствам в педагогическия колеж и ще стана учителка. Градът е само на десет километра, но ще живея в общежитие.“ Майка й и гостите се настаниха в кухнята. Чу се шум от пълнене на чаши, заухаха на салам. Момичето невольно преглътна. „Чакай малко!“ — извика майка й. „Защо се дърпаш?“ „Вие сте двама…“ „Да не е за първи път с двама?“ — изсмя се Мишо, приятелят на майката. Чу се трясък на счупен съд. Шум, задъхване. Ирина се сгуши още повече. Внезапно всичко утихна. „Виж, Никито, тя заспа“, казва Мишо. „Каза, хубава мома, ама нещо ме тегли към нея…“ „Виж, тя си има дъщеря…“ „Каква дъщеря?“ „Иринка, вече е голяма. Сигурно се е покрила в стаята.“ „Доведи я тук!“ — възкликна радостно Никито. „Иринка, къдеси?“ — Мишо влезе и се подсмихна зловещо като видя момичето. „Ела, седни с нас!“ „Тук ми е добре.“ „Що се срамуваш?“ — Мишо се опита да я прегърне. Ирина хвана вазата и я стовари върху главата му. Стъкло се разхвърча. Момичето се измъкна и се затича към входната врата — по чорапи, със стари шорти и тениска, изхвърча навън. След нея хукнаха мъжете. Улицата беше пуста, снежна. Къде да тича нощем по снега? Някой куче залая, някой извика по животното от голяма къща. Ирина удари на вратата. Отвори й мъж около четиридесетте. „Помогнете“, прошепна момичето, поглеждайки го молещо. „Влизай!“ — хвана я за ръката и затвори. „О, Олег, кой е?“ — на прага излезе жена. „Тая мома“, кимна той към Ирина. „Някакви типове я преследват.“ „Бързо у дома!“ — жената хвана момичето. „Разкажи какво стана!“ „Иринка, излез!“, чу се навън. „Олег, не се закачай! Влизай вътре!“ Чу се кучешки лай, крясъци отвън. „Трябва да звъним в полицията“, каза жената със своя телефон. „Поли, нека не бързаме. Ще говоря сам, те са местни изглежда.“ „Как ще говориш с тях?“ „Мирно. Успокой момичето.“ Олег извади плик, сложи бутилка и парче салам. С кучето излезе навън. Мишо се развика: „Дай Ирина!“ „Ето, взимай!“ — подаде му плика. „Да видим!“ — Никито отвори, усмихна се, кимна към Мишо. „Хайде, да вървим!“ *** „Да, казвам се Поли Сергеевна“, жената сложи чайника. „Сядай, разказвай кой си и какво ти се случи.“ „Ирина — живея в края на улица…“ „Дъщерята на Кира ли?“ „Да.“ „Новички сме тук, но за майка ти вече знаем…“ Ирина наведе глава и заплака. „Стига де, не плачи!“ — Поли я прегърна мило. Ирина се хвърли през нея, заплака още повече. „Ще пием чай. Всичко мина.“ Олег влезе: „Пратих ги да си ходят.“ „А какво да правим с тази хубавица?“ — засмя се Поли. „За това ще мислим утре! Сега ще я изкъпаем.“ Поли сложи чай и храна. Даде й да яде. Заведе я във ваната: „Изкъпи се, облечи този халат.“ *** Ирина мечтаеше само да не я изгонят тази нощ. Толкова хубаво да лежиш на топло, а навън такъв студ. Но трябва да излиза, домакините чакат. Излезе. Мъжът и жена му седяха на дивана, Ирина се усмихна виновно: „Благодаря!“ „Ирина, май никой не те търси. Не искаш да се връщаш у вас.“ Ирина сведе глава. „Утре рано отиваме…“ „Разбирам“, едва прошепна момичето. „Ще останеш сама. На никого не отваряй! Джек не пуска никого в двора. Ясно ли?“ „Даа!“ — викна Ирина, развълнувана. „Може и борш да приготвиш, ако умееш“, намигна Олег Романович. „Мога, много добре готвя! Мога и да чистя!“ „Изчисти долу, ако не ти е тежко“, добави Поли. *** Сутринта се събуди с тях. Страхуваше се все още да не я изгонят. В двора заминаха домакините. На масата — чайник, хляб, салам, сирене, ребра. Закуси, изчисти. Взе прахосмукачката и почна да чисти коридора. Изведнъж зад нея прозвуча глас: „Какво означава всичко това?“ Обърна се стреснато — висок, хубав момък, около осемнайсет, с интерес в погледа. „Чистя… А ти кой си?“ „Ясно…“, измънка той и извади телефона. „Мамо, прибрах се. А тук кое е това момиче?“ „Сине, нека поживее момичето при нас.“ „Няма грижа.“ Сложи телефона в джоба, огледа Ирина и отиде в кухнята. „Да ти сложа чай?“ — попита го момичето. „Сам ще се оправя.“ *** По едно време момъкът се появи на прозореца: „Я дай още една бутилка!“ — викнаха някакви отвън. „Не им отваряй!“ — изплашено каза Ирина. Погледна я с усмивка и излезе навън: съжителят с другия го причакаха, но… паднаха в снега и после тръгнаха към тяхната си къща. Върна се момъкът — погледна Ирина, която трепереше. Приближи се: „Изплаши ли се?“ Тя се притисна в гърдите му и заплака. „Как ти е името?“ — попита той. „Ирина.“ „Аз съм Руслан. Спокойно, няма да дойдат повече.“ *** Руслан се прибра горе. Ирина сготви борш. Пропита се с мисли. Да остане тук, но знае, че е неудобно. Домакините се върнаха — Поли се учуди на чистотата, Олег похвали борша. „Май ще си тръгвам… Благодаря за всичко!“ „Ирина, още поживей при нас!“ „Благодаря, Поли Сергеевна, но ще се прибера.“ Държеше да се прибере, но беше с чужд халат и пантофи. „Ела!“ — Поли я заведе в гардероба, извади дънки, пуловер, яке. „Обличай! Почти сме еднакъв ръст.“ „Не е нужно…“ „Не можеш да си тръгнеш гола! Обличай!“ Облече ги. В коридора сложиха шапка и ботуши. „Ирина, носи ги със здраве.“ „Благодаря ви, Поли Сергеевна!“ *** Животът пое в познатата си посока. Майката започна работа във фермата, приятелят изчезна. Дойде пролет. Някой чукна — Руслан стоеше отпред. Усмихна се: „Привет!“ „Здрасти! Мама те търси.“ *** Пак влезе в щастливия дом. „Ирина, добре дошла!“ — Поли я прегърна. „Добър ден!“ „За теб имам молба — летим за месец в Турция. Синът ми рядко е вкъщи. Може ли да гледаш къщата? Джек и котето да храниш, цветята да поливаш.“ „Разбира се!“ „Чудесно!“ — подаде й пари. „Двайсет хиляди.“ „Защо?“ „Вземи, няма да обеднеем! Хайде, ще ти покажа!“ Поли й показа всичко из къщата. Извика сина: „Руслан, запознай Ирина с Джек!“ „Да вървим.“ — Руслан я хвана за рамото. Излязоха с Джек на разходка. Руслан разказва за института, карате, семейния бизнес. А Ирина си мисли: между нея и Руслан има пропаст, както между нейната майка и семейството на Руслан. Добри хора, но това не е приказка за Пепеляшка — това е живот. „След два месеца ще държа изпити в колежа и ще успея. Ще уча, ще работя, ще се боря и ще стана човек. Ще се омъжа, но никога за този красавец. Да, прекрасен във всичко. Но не е моят! Благодарна съм на Поли Сергеевна за дрехите и тези пари. Поне ще преживея първото време в града.“ С вътрешно усещане момичето разбра, че трудното й детство свърши. Настъпва възрастният живот — също труден, но всичко ще зависи само от нея. Достигнаха къщата. Ирина погали Джек по врата, усмихна се на Руслан и тръгна към дома си. Утре я чака работа — само работа, нищо повече!