Когато слязох от трамвая, видях майка си седеше на плочките пред пазара и просеше. Беше странно, все едно навън времето не съществува всичко се люшкаше като вятър, а гълъбите шепнеха нещо на непознат език. Аз и съпругът ми Стоян застинахме като препарирани. Никой не знаеше за това.
Аз съм на 43 години, а майка ми, Марика, е на 67. Живеем в един и същи град София, но все едно сме на края на различни светове: тя, зад Люлин, аз край Слатина. Както много възрастни хора, майка ми има нужда от непрестанен надзор, но отказва да дойде при мен само по една объркана причина в апартамента ѝ живеят четири котки и три кучета. Храни и всички улични песове наоколо. Всичките пенсии и левчета, които ѝ давам, изчезват по лекарства и животинска храна без остатък.
Аз самата ѝ нося всичко хляб, мляко, сирене, витамини. Знам, че стотинка няма да даде за себе си, ако има негледан гълъб наоколо или гладно коте. Последните дни, аз и Стоян отидохме на гости у приятели. Оставихме колата при тях и хванахме трамвая обратно. Сякаш светът се разтвори, щом излязохме на спирката и видях майка си, кръстосала крака по земята, просеща стотинки. Стоях, все едно съм насън не знаех къде съм. Стоян беше също като скован знаеше, че отделям от нашата заплата всеки месец за майка.
В ума му заигра съвсем логичен въпрос: на какво харча тия пари? Излезе, че майка ми събира левове за своите кучета и котки за гранули, салами, за ваксини да им бие.
Всичко това изглежда като театър на абсурда, но как би се почувствал човек, ако сънува майка си в такава сцена? Какво ще си кажат родата, познатите, комшийките сигурно биха си помислили, че аз такава безполезна дъщеря съм я забравила и изоставила. От онзи ден вървя като лунатик по софийските улици и търся майка си знам, че дори след виковете ми тя не е спряла. Просто сега се укрива по-умело из сенките, където никой не я намира, освен старите улични котки.






