Зелените очи от миналото: Загадка, която не спира да преследва

**Погледът на зелените очи от миналото**

Бойко се събуди преди зора и си помисли:

Аха, отдавна не бях спал толкова добре, а пък къде в полето, в купа сено, без никакви удобства и топло одеяло. Макар че какво му е на него лято е, топло, а сеното е ароматно и меко.

Стана и разрови сеното. Главата му работеше ясно, не го мъчеха мисли за раздялата със съпругата, не беше тъжен. Неужели така и не я обича истински? Замисли се.

Значи всичките тези десет години, прекарани с нея, бяха само привидение за семейство? А пък живееха наред, само че дете не родиха. Вера имаше дъщеря, но, както сама казваше, не знае кой е бащата. Родила я за себе си.

Бойко винаги усещаше нещо изкуствено във връзката им, често се караха. След всяка такава среща в съзнанието му изплуваха зеленикавите очи и усмивката на сестричката Мария, която се навеждаше над него в болницата, правеше му инжекции и капелници. Тогава беше ранен, по време на войната на Кавказ.

Седейки в сеното, той се усмихна, припомняйки си Мария успокояващия й глас, очите като два смарагда, гъстите кафяви коси. Такива очи не бе срещал никога. Винаги мислеше, че именно тя му помогна да преодолее болката и страданията.

В деня, когато го изписаха и трябваше да си тръгва, Бойко набра букет полски цветя и отиде при нея. Решил да й предложи да заминат заедно за неговия дом, макар и да знаеше, че не е лесно.

Мария я няма, преместиха я в друг полеви лазарет, отговори медицинската сестра, до която се обърна, не намирайки Мария.

А къде, няма ли да ми кажете?

Не знам, а и никой няма да ви каже, разбирате къде сме…

Бойко беше разочарован, но реши да я търси. Но как да намериш някого, когото познаваш само по име и очи? Трябваше да се прибере след раняването, комисуваха го. Вкъщи всичко беше по старо му бащата пиеше, майка му работеше и се канеше на мъжа си.

Един ден обаче го посети другарят му от фронта Иван, с когото бяха преживели толкова.

Здрасти, Бойко, прегърна го Иван. Как си? Оздравя ли от раната?

Нищо, добре, отвърна той с мъка.

Ела при нас в селото, тук няма работа, а при нас винаги има, предложи Иван. Или те държи нещо тук? Или някой? допита се с усмивка.

Не, засега нямам никого. Не мога да забравя Мария.

Ех, братко, здраво те хванала. Но трябва да търсиш, да пишеш, да не се предаваш.

Бойко замина с другаря си, с когото бяха близки като братя. Времето отмина. Купи си стар

Rate article
Зелените очи от миналото: Загадка, която не спира да преследва