— Пак той се ближе! Максим, махни го! Настя гледаше раздразнено към Тошко, който безцелно поскачаше край нейните крака. Как ли пък уцелиха такъв замаян пес? Толкова време обмисляха, избираха породи, съветваха се с кинолози. Съзнаваха колко е отговорно. Решиха да вземат немска овчарка — за верен другар, пазач и защитник. Като шампоан — три в едно. Само че този защитник май сам ще трябва да спасяваме от котките… — Ама той още е бебе. Ще видиш, като порасне! — Да, да. Нямам търпение този грамадан да стане още по-голям. Разбра ли, че яде повече от нас двамата? Как ще го изхраним? И не тропай, смотаняк такъв, ще събудиш малкия! — мърмореше Настя, събирайки разхвърляните от Тошко обувки. Живееха на Княз Борис, на първия етаж в голяма кооперация с ниски прозорци, вкопани почти в асфалта. Мястото — идеално, ако не броим един „малък“ недостатък: прозорците гледаха към тъмен, глух ъгъл на двора, където вечер трептяха сенки, събираха се мъже на раздумка, а понякога ставаха и сбивания. Почти цял ден Настя оставаше сама вкъщи с новородената Кати. Максим сутрин излизаше за работа в Националната художествена галерия, а свободното си време прекарваше по антикварни пазари и книжарници. Опитното око на изкуствоведа — „точно като диамант“, както се шегуваше Настя, умееше да открива сред масата малки произведения на изкуството, редки книги и ценни вещи. Максим беше страстен колекционер. Незабелязано в дома им се натрупа доста добра колекция от картини, а във витрината от шейсетте блестяха порцеланови чинии от Троян, соцреалистични статуетки и сребърна посуда от началото на века… Настя се тревожеше да остава сама с това богатство и бебе на ръце, особено при честите кражби в кооперацията. — Настя, според теб, кога да изведем Тошко? Сега или след обед? — Не знам. Това не е мой кучешки проблем! Щом чу магическото „разходка“, Тошко — като подгонен от дяволи — хукна към коридора, занесе се на завоя, грабна каишката, върна се и подскочи до тавана. Ей, конче, не куче! Всички ги обича, с всички се гушка, носи топка, само гостите пази на врата. Душица открита — момче-злато — но взеха го за пазач! А той и котките във входа не гони. Отива с топката при тях, доволен, мисли, че ще си играят. Е, отнесе няколко лапи по муцуната. Котките им във входа са по-страшни — тях да бяха взели за пазачи… Утре пак цял ден сама. Мъжът ѝ заминава за Правец за Празника на Левитан, а нея какво я чака? Да пази порцела и да разхожда този лопоух герой? Като че ли малко са й грижите… На разсъмване Максим стана тихо, за да не я буди. Да, ама не! Настя чу как съска чайникът в кухнята, как дрънка каишката, как Максим шътка на Тошко да не скимти и тропа. На фона на тези домашни звуци Настя задряма, и след като я събуди дъщеря ѝ, от таткото вече нямаше и следа. Денят започна както винаги. Един обикновен, тих, нормален ден. Не е ли това щастие? Приятелки ѝ ахкаха: „Настя, толкова рано се омъжи, разкъсваш се между дете и мъж, по цял ден си по кухнята, битът те задушава…“ Но, в края на краищата, и в простия бит има красота! Макар нищо да не е съвсем както е мечтала. Мъжът често липсва, все е тясно, парите не стигат, а неговата страст към колекциите изяжда цялата каса… Сега и този лопоух приятел ѝ доведе, а тя да се занимава с него! Но Настя знаеше: любимите хора се обичат с всичките им недостатъци. Никой не е обещавал съвършенство… Примирила се, Настя реши да се радва на това, което има, а не да тъгува за онова, което няма. Седеше в детската, хранеше дъщеря си, която заспиваше по време на кърмене и трябваше да чака да се събуди, за да засуче пак. Звънна се на вратата, но Настя не отвори. Не очакваше никого, а без предупреждение от другия край на София гости не пристигат. Обичаше тихите сутрешни часове! В дома е спокойно, тиктака старият стенен часовник в коридора, от прозореца се чува познатия от детството градски шум: бучене на трамваи, сумтене на автомобили, драскане на метла по асфалта, детски смях… А къде е лопоухият? Отдавна не се е мернал — странна работа. Всъщност, Тошко изобщо не е лопоух, ушите му са си както трябва, стърчат! Само характерът му — тотален лопуш. Живей сега с него, храни го, разхождай го — полза никаква. По-добре бишон да си бяха взели. Настя се загледа в дъщеря си, която, насмукала се като пиявчица, се отпусна от гърдата. Ох, че сладко момиченце се роди! „Златце мое…“, шепнеше Настя, завивайки я. Расти! Какво друго ни трябва? И точно тогава от хола дойде странен шум. Нещо като пращене, нещо като пищене. Настя се заслуша. Пращенето се повтори. Без да диша, изу пантофите и на пръсти се плъзна в хола. Първото, което я притесни — гърбът на Тошко. Стоеше прикрит зад пердето между коридора и хола. Полуклекнал на четири лапи, застинал в напрегната поза и с изплезен език се втренчваше към стаята. Настя проследи погледа — и премря: на прозореца, по-точно, на отворената горна част, стърчеше половин мъж. Типична бандитска глава, ръцете и раменете вътре, напъва се и се мъчи да провре кльощавото си тяло. Настя не можеше да повярва — не може да се случва с нея! Какво да прави? Да вика ли? Мъжът вече беше почти вътре! Още миг и… Изтръпна от внезапен вик. Черна сянка се стрелна към прозореца, едва разбра, че беше Тошко. Като гръм се хвърли на перваза и захапа грабителя за врата! „А-а-а!“, изрева мъжът с пресипнало гърло, очите му щяха да изскочат. Настя хукна на площадката, извика съседите — после вече не беше толкова страшно. Събраха се хора, извикаха полиция. Всички се опитваха да помогнат, макар че със самото си присъствие помагаха най-много. Какво щеше да прави сама? Преборвайки страха, Настя се приближи да не би Тошко да прегризе нечий врат — това още ѝ липсваше. Но Тошко, умник, държеше здраво, но предпазливо — нито капка кръв! Само ако грабителят се дърпаше, Тошко стискаше по-яко. Мъжът мирясваше — и кучето моментално отпускаше челюсти. Откъде знаеше това? Този мърляч с топката действал като истински професионалист. Щом чу шум, отиде да провери, но не залая — макар това да би било най-нормалното. Вместо това, спретна засада зад пердето, остави крадеца да влезе наполовина, та добре да се заклещи, и чак тогава нападна, като го хвана така, че хем да го държи, хем да не го нарани. Както се казва — наше дело е само да задържим, после да действа правосъдието. И най-опитните софийски ченгета не помнеха крадец толкова щастлив да го „арестуват“. Мъжът беше ужасен от Тошковите зъби и с радост се предаде, а песът се поразвихри, та трябваше доста да го уговарят, докато дойде кинологът. Той даде команда — и Тошко отпусна захапката! Пуснал крадеца, седна до прозореца и се загледа в офицера, все едно чака заповед. Само да не му козирува! — Щастливци сте с такова куче! — каза с уважение полицаят и потупа Тошко по врата. — Дано и ние имаме такива в службата… Максим се прибра късно вечерта. Внимателно отвори вратата и замря в изненада. Имаше защо! Първо: Тошко се беше излегнал на дивана, нещо абсолютно забранено и невиждано. Второ: прострян по гръб в най-волна, почти неприлична поза, а Настя го чеше по корема, милва, гали и почти го целува в муцуната, шепнейки: „Радост моя, пиленце, жеравче малко. Расти за радост на мама и тати! И как само бях несправедлива към теб — недей ми се сърди…“ Тази история ми я разказа самият участник — изкуствоведът — на един от Левитановите празници в Правец. Ако Тошко можеше да разкаже, сигурна съм, щеше да опише по-любопитно — как е дебнал, как е залавял, как е предал престъпника на полицаите. Това беше отдавна. Но историята остана да живее — усещах как Тошко чука с лапа на сърцето, и ето — реших да я споделя с вас…

Пак ли се облизва тоя! Мишо, махни го!
Яна гледаше с раздразнение Пешко, който се кълчеше край краката ѝ като сомнамбул. Как така се набутаха с такъв чешит? Избираха, мислиха за порода, консултираха се с треньори. Знаеха, че е голяма отговорност. Накрая решиха да вземат българска овчарка да има хем приятел, хем пазач, хем охрана. Три-в-едно като левче с дупка. Само дето този пазач по-скоро сам трябва да го спасяват от… уличните котки.
То Пешко още е малък. Почакай, ще видиш, като порасне.
Ох, като го гледам, няма да дочакам. Видя ли колко яде това чудовище? Три пъти повече от нас с тебе! Ами ако фалираме?! Айде по-леко с тоя тромав ход, ще събудиш детето! караше се Яна, като търсеше обувките, които Пешко бе пръснал из цялата коридор.

Живееха на бул. Васил Левски, на първия етаж в стар монолитен блок с ниски прозорци, почти на нивото на тротоара. Мястото чудно, ако не беше една подробност. Отвън прозорците гледаха към тъмен и безизходен двор по вечер там се мяркаха сенки, събираха се мъже на приказка, понякога се и сбиваха.
Почти цял ден Яна си беше вкъщи сама, с новородената Деница. Мишо заминаваше призори работеше в Художествената галерия, а в свободното си време обикаляше битаците и антикварните книжарници. Яна му викаше соколарско око имаше нюх да извади от общата купчина истински съкровища: картини, редки книги, табакери или български сребърни прибори от времето на цар Фердинанд… Вкъщи вече се беше събрала не лоша колекция, че чак съседките им завиждаха. А Яна се тревожеше скъпи неща, малко дете, ей на в нашия блок редовно крадат!

Яна, кога да изведа Пешко? Сега или следобед?
Не знам! И изобщо не е мойто кучешко занимание!
При думата разходка Пешко изкочи като изтрелян и засуче към антрето, заби се в шкафа, после се върна с каишката и подскочи до тавана. Куче ли е това или кон? Всички обича, всичко облича: на всеки хвърля по една топка, само гостите ги държи да не влязат. Сиреч, душа под наем, веселяк, ама го взеха за охрана! А пък той дори котките във входа само гледа дружелюбно и им носи топката си, уж да играят а те го колят през носа и пак си тръгват гордо! В техния двор котките не прощават на тия красавици трябва да запишеш алармена фирма… А Яна утре цял ден пак сама! Мъжът ѝ отива в Трявна за празника на Левитан, а тя да гледа порцелана и да се разхожда с този лопатар?! Все едно друго няма…

Рано сутринта Мишо стана тихо, дано не събуди жена си. Уви! Яна чу как цвърна чайника, как дрънна каишката, как Мишо наум се кара на Пешко да не вие и да не мели из коридора. От тези домашни шумове пак ѝ се доспа, а като детето я събуди Мишо вече го нямаше. Денят тръгна по обичайния си ред. Още един спокоен ден най-обикновено щастие! Приятелките ѝ все охкат: Яна, как можа! Такова младо семейство, цял ден с дете, на кухня заробена, парите никога не стигат… Но и в битовизмите си има чар ако не всичко е по мечтите, то е поне истинско. Яна не обичаше дълги раздяли, мърмореше си за тясното жилище, за финансите, а и тази луда Мишова страст на всеки битак оставаше по една заплата… И най-накрая той влачи куче, с което Яна да се мъчи. Но знаеше хората ги обичаш такива, каквито са, и съвършенство не ти е обещал никой. Щом го разбера, все по-рядко ѝ идваше да се оплаква.

Тя кърмеше Деница малката беше майсторка да заспи в най-неудобния момент, а после Яна чакаше, докато пак се размърда и се захване за работа. Някой звънна на вратата. Не стана да отвори никой не очакваше, а без предварителен звън през цяла София роднини не идват на гости. Обожаваше сутрешния си покой: в къщата тихо, само старият стенен часовник трака и от прозореца влиза шумът на града тролеи, църкане на метлата по паважа, детски смях… А Пешко? Далечен, невидим. Мислеше си уж не е лопатушка ушите му, ама къде се дяна пак? Голямо куче, малък акъл и само ядове… по-добре бишон да бяха взели.

Яна се умиляваше на дъщеря си истинско злато беше малката Деница! “Расти, мое щастие!” шепнеше, докато я приспиваше. Какво друго ѝ трябва?
В този момент странен тресък раздруса хола. Чу се нещо като скърцане или писък. Яна се заслуша. Пак същото. Без да диша, събу чехлите и се шмугна към хола. Най-напред видя гърба на Пешко той се беше сгушил зад дебелата завеса между антрето и дневната. Полуклекнал, с напрегната стойка, зяпаше вътре в стаята, езикът му висеше. Яна проследи погледа и леден душ: на прозореца, по-точно на отворената горна част, стърчи половин мъж! Истински бандит гола глава, ръце и рамене вече в къщата, и напъва да се пъхне целият. Яна не вярваше на очите си та това се случва с нея! Какво да прави да крещи ли? Мъжът вече почти влиза! Още миг и…

Стресна я писък. Черна сянка излетя към прозореца Пешко! Скочи на перваза и се вкопчи във врата на крадеца! Ааа! изрева онзи с дрезгав глас, грозно изцъкли очи. Яна хукна по стълбището да вика съседите и оттам нататък стана по-леко. Събраха се хора, викнаха полицията. Всеки гледаше да помогне (или поне да гледа), но самото човешко присъствие беше най-важното. Какво ли би правила Яна сама? Взела си куража, пристъпи към крадеца да не ни изяде Пешко гърлото! Само това оставаше! А Пешко главата му работи, хванал е вратовете на якето, стиска, ала внимателно и капка кръв не пусна! Щом крадецът помръдваше подсилва захвата, кротне ли отпуска! Откъде се сети Пешко? То не беше лопушът с топката, а истински професионалист. Вместо да лае по инстинкт, Пешко си устроил засада, решил грабителят да влезе максимално, та да не може да избяга, и го скова със здрав захват да не го души, ама и да го държи. Както казал стар криминалист: Нашето е да го задържим другото е работа на съда.

И най-старите квартални полицаи не помнеха опитен крадец така да се радва, че го арестуват! Такъв ужас беше преживял човечецът в кучешките челюсти, че вече сам се молеше да го приберат. Пешко обаче влязъл в ролята, трябваше да го молят да пусне “плячката”. Едва като дойде дежурният кинолог, даде командаи Пешко разтвори уста! Изплю бандита, седна до прозореца и гордо викаше с поглед: Давайте следващия! Само салют не отдаде.

Голям късмет имате с това куче! офицерът почеса Пешко зад ушите и въздъхна: такъв ни трябва и на нас в групата за издирване!
Късно вечерта Мишо се върна. Отваря тихо, наднича и се вцепенява от гледката. Първо Пешко се изтъркал на дивана, дето е строго забранено за него! Второ и четирите лапи разпънати, а Яна му чеше шкембето, гушка го и само дето не го целува, като нарежда: Радост моя, писанце, малко жеребче! Расти здрав и щастлив! И колко съм несправедлива към теб била, прости ми…

Тази история чух един празник в Левитан от самия Мишо. Пешко, ако разкажеше, сигурно щеше още повече да украси: как следил, как е щракнал крадеца като истински детектив. Минаха години, но историята остана чак Пешко ме връща да я разкажа и на вас!

Rate article
— Пак той се ближе! Максим, махни го! Настя гледаше раздразнено към Тошко, който безцелно поскачаше край нейните крака. Как ли пък уцелиха такъв замаян пес? Толкова време обмисляха, избираха породи, съветваха се с кинолози. Съзнаваха колко е отговорно. Решиха да вземат немска овчарка — за верен другар, пазач и защитник. Като шампоан — три в едно. Само че този защитник май сам ще трябва да спасяваме от котките… — Ама той още е бебе. Ще видиш, като порасне! — Да, да. Нямам търпение този грамадан да стане още по-голям. Разбра ли, че яде повече от нас двамата? Как ще го изхраним? И не тропай, смотаняк такъв, ще събудиш малкия! — мърмореше Настя, събирайки разхвърляните от Тошко обувки. Живееха на Княз Борис, на първия етаж в голяма кооперация с ниски прозорци, вкопани почти в асфалта. Мястото — идеално, ако не броим един „малък“ недостатък: прозорците гледаха към тъмен, глух ъгъл на двора, където вечер трептяха сенки, събираха се мъже на раздумка, а понякога ставаха и сбивания. Почти цял ден Настя оставаше сама вкъщи с новородената Кати. Максим сутрин излизаше за работа в Националната художествена галерия, а свободното си време прекарваше по антикварни пазари и книжарници. Опитното око на изкуствоведа — „точно като диамант“, както се шегуваше Настя, умееше да открива сред масата малки произведения на изкуството, редки книги и ценни вещи. Максим беше страстен колекционер. Незабелязано в дома им се натрупа доста добра колекция от картини, а във витрината от шейсетте блестяха порцеланови чинии от Троян, соцреалистични статуетки и сребърна посуда от началото на века… Настя се тревожеше да остава сама с това богатство и бебе на ръце, особено при честите кражби в кооперацията. — Настя, според теб, кога да изведем Тошко? Сега или след обед? — Не знам. Това не е мой кучешки проблем! Щом чу магическото „разходка“, Тошко — като подгонен от дяволи — хукна към коридора, занесе се на завоя, грабна каишката, върна се и подскочи до тавана. Ей, конче, не куче! Всички ги обича, с всички се гушка, носи топка, само гостите пази на врата. Душица открита — момче-злато — но взеха го за пазач! А той и котките във входа не гони. Отива с топката при тях, доволен, мисли, че ще си играят. Е, отнесе няколко лапи по муцуната. Котките им във входа са по-страшни — тях да бяха взели за пазачи… Утре пак цял ден сама. Мъжът ѝ заминава за Правец за Празника на Левитан, а нея какво я чака? Да пази порцела и да разхожда този лопоух герой? Като че ли малко са й грижите… На разсъмване Максим стана тихо, за да не я буди. Да, ама не! Настя чу как съска чайникът в кухнята, как дрънка каишката, как Максим шътка на Тошко да не скимти и тропа. На фона на тези домашни звуци Настя задряма, и след като я събуди дъщеря ѝ, от таткото вече нямаше и следа. Денят започна както винаги. Един обикновен, тих, нормален ден. Не е ли това щастие? Приятелки ѝ ахкаха: „Настя, толкова рано се омъжи, разкъсваш се между дете и мъж, по цял ден си по кухнята, битът те задушава…“ Но, в края на краищата, и в простия бит има красота! Макар нищо да не е съвсем както е мечтала. Мъжът често липсва, все е тясно, парите не стигат, а неговата страст към колекциите изяжда цялата каса… Сега и този лопоух приятел ѝ доведе, а тя да се занимава с него! Но Настя знаеше: любимите хора се обичат с всичките им недостатъци. Никой не е обещавал съвършенство… Примирила се, Настя реши да се радва на това, което има, а не да тъгува за онова, което няма. Седеше в детската, хранеше дъщеря си, която заспиваше по време на кърмене и трябваше да чака да се събуди, за да засуче пак. Звънна се на вратата, но Настя не отвори. Не очакваше никого, а без предупреждение от другия край на София гости не пристигат. Обичаше тихите сутрешни часове! В дома е спокойно, тиктака старият стенен часовник в коридора, от прозореца се чува познатия от детството градски шум: бучене на трамваи, сумтене на автомобили, драскане на метла по асфалта, детски смях… А къде е лопоухият? Отдавна не се е мернал — странна работа. Всъщност, Тошко изобщо не е лопоух, ушите му са си както трябва, стърчат! Само характерът му — тотален лопуш. Живей сега с него, храни го, разхождай го — полза никаква. По-добре бишон да си бяха взели. Настя се загледа в дъщеря си, която, насмукала се като пиявчица, се отпусна от гърдата. Ох, че сладко момиченце се роди! „Златце мое…“, шепнеше Настя, завивайки я. Расти! Какво друго ни трябва? И точно тогава от хола дойде странен шум. Нещо като пращене, нещо като пищене. Настя се заслуша. Пращенето се повтори. Без да диша, изу пантофите и на пръсти се плъзна в хола. Първото, което я притесни — гърбът на Тошко. Стоеше прикрит зад пердето между коридора и хола. Полуклекнал на четири лапи, застинал в напрегната поза и с изплезен език се втренчваше към стаята. Настя проследи погледа — и премря: на прозореца, по-точно, на отворената горна част, стърчеше половин мъж. Типична бандитска глава, ръцете и раменете вътре, напъва се и се мъчи да провре кльощавото си тяло. Настя не можеше да повярва — не може да се случва с нея! Какво да прави? Да вика ли? Мъжът вече беше почти вътре! Още миг и… Изтръпна от внезапен вик. Черна сянка се стрелна към прозореца, едва разбра, че беше Тошко. Като гръм се хвърли на перваза и захапа грабителя за врата! „А-а-а!“, изрева мъжът с пресипнало гърло, очите му щяха да изскочат. Настя хукна на площадката, извика съседите — после вече не беше толкова страшно. Събраха се хора, извикаха полиция. Всички се опитваха да помогнат, макар че със самото си присъствие помагаха най-много. Какво щеше да прави сама? Преборвайки страха, Настя се приближи да не би Тошко да прегризе нечий врат — това още ѝ липсваше. Но Тошко, умник, държеше здраво, но предпазливо — нито капка кръв! Само ако грабителят се дърпаше, Тошко стискаше по-яко. Мъжът мирясваше — и кучето моментално отпускаше челюсти. Откъде знаеше това? Този мърляч с топката действал като истински професионалист. Щом чу шум, отиде да провери, но не залая — макар това да би било най-нормалното. Вместо това, спретна засада зад пердето, остави крадеца да влезе наполовина, та добре да се заклещи, и чак тогава нападна, като го хвана така, че хем да го държи, хем да не го нарани. Както се казва — наше дело е само да задържим, после да действа правосъдието. И най-опитните софийски ченгета не помнеха крадец толкова щастлив да го „арестуват“. Мъжът беше ужасен от Тошковите зъби и с радост се предаде, а песът се поразвихри, та трябваше доста да го уговарят, докато дойде кинологът. Той даде команда — и Тошко отпусна захапката! Пуснал крадеца, седна до прозореца и се загледа в офицера, все едно чака заповед. Само да не му козирува! — Щастливци сте с такова куче! — каза с уважение полицаят и потупа Тошко по врата. — Дано и ние имаме такива в службата… Максим се прибра късно вечерта. Внимателно отвори вратата и замря в изненада. Имаше защо! Първо: Тошко се беше излегнал на дивана, нещо абсолютно забранено и невиждано. Второ: прострян по гръб в най-волна, почти неприлична поза, а Настя го чеше по корема, милва, гали и почти го целува в муцуната, шепнейки: „Радост моя, пиленце, жеравче малко. Расти за радост на мама и тати! И как само бях несправедлива към теб — недей ми се сърди…“ Тази история ми я разказа самият участник — изкуствоведът — на един от Левитановите празници в Правец. Ако Тошко можеше да разкаже, сигурна съм, щеше да опише по-любопитно — как е дебнал, как е залавял, как е предал престъпника на полицаите. Това беше отдавна. Но историята остана да живее — усещах как Тошко чука с лапа на сърцето, и ето — реших да я споделя с вас…