Бившата съпруга…
Всичко това се случи преди две години. Служебната ми командировка към края, и трябваше да се върна в родния Пловдив. След като си взех автобусен билет за обратно, реших да се поразходя из града имах още три часа до тръгването.
На една от малките улички в центъра ме приближи жена, която разпознах веднага. Това беше първата ми съпруга, от която се разведох преди дванадесет години. Теодора почти не се беше променила, само лицето й бе станало странно бледо, като изтрито стихотворение на стара тетрадка. Безспорно и за нея тази среща беше толкова вълнуваща, колкото и за мен.
Обичах я болезнено, до лудост и може би тъкмо затова се разделихме. Ревнувах я от всички, дори от собствената й майка. Щом се забавеше и миг повече от обикновено, сърцето ми започваше да бие като див тъпан, и си представях, че умирам.
Теодора не издържа на подозренията ми и постоянните ми разпити Къде беше? С кого? Защо? и един ден просто се изнесе. Бях се прибрал от работа, носех малко лудо кученце, исках да я зарадвам със смешен подарък, но в хола нямаше никого. На масата лежеше бележка тя ми пишеше, че си тръгва. Че още ме обича, ала ревността ми я е съсипала. Молеше ме за прошка и настояваше никога да не я търся…
И ето ме след дванадесет години, по работа в Варна, я срещнах случайно. Говорихме дълго; размишлявах дали няма да изпусна междуградския автобус. Най-накрая казах нерешително:
Извинявай, но трябва да тръгвам, вече закъснявам…
Тогава Теодора ми каза:
Любо, направи ми една услуга. Знам, че бързаш, но заради всичко хубаво между нас, моля те, не ми отказвай. Ела с мен в един офис, за мен е важно, а сама не мога да вляза там.
Без да мисля, се съгласих, но настоях: Само да е бързо! Тръгнахме през странна сграда, преминавахме като сън през коридори, качвахме се, слизахме по стари стълби времето сякаш не течеше съвсем тук и ми изглеждаше, че минути са минали.
Срещахме хора деца, старци, мъже и жени всички ни гледаха с невъзможно спокойствие, сякаш се разхождаха из собствения си сън. В онзи момент не си дадох сметка, но какво правеха тези хора в подобна сграда?
Теодора посочи една врата, усмихна се тъжно и влезе сама. Преди да я затвори, ме изгледа по детски сериозно, прошепна:
Колко странно е… не можех да бъда с теб, но и без теб не можех.
Застанах пред затворената врата, чаках я да се върне, исках да попитам какво значи това. Но никой не излизаше. Изведнъж разумът ми като че ли се включи отново осъзнах ясно, че закъснявам за автобуса!
Погледнах наоколо сградата беше руина, прозорците бяха ями, в които се процеждаше вечерният мрак, нямаше вече стълби, а само стари, изгнили дъски. С труд и страх продължих надолу, а автобусът ми отдавна беше заминал. Наложи се да купя нов билет, този път за вечерния курс срещу тридесет лева.
Докато чаках, дочух как хората приказват, че автобусът, който изпуснах, е паднал в Марица никой не се е спасил.
Две седмици по-късно посетих адресното бюро в Пловдив и намерих майката на Теодора баба Станка Христова. Тя ми каза със смразяващо спокойствие, че Теодора е починала преди единадесет години, година след развода ни. Не й повярвах, вярвах, че майката крие Теодора от ревнивото ми минало.
Все пак помолих да ми покаже гроба. Изненадващо, тя се съгласи. След час стоях пред камък, а от снимката му се усмихваше жената, която обичах цял живот. Тази, която по някаква невидима причина беше дошла на границата между съня и живота, за да ме спаси.






