– Людка, ти съвсем изперка на стари години! Внуците ти вече ходят на училище, каква сватба ти се върти в главата? – Такива думи чух от сестра ми, когато ѝ споделих, че ще се омъжвам. Ами, какво да се чака – след седмица с Тошо подписваме! Чудех се как да кажа на сестра ми. Разбира се, тя няма да дойде на празника – живеем на двата края на България. И пищни веселби с “Горчиво!” на 60 вече не ми се устройват – ще си подпишем и ще отпразнуваме двамата. Можехме и изобщо да не подписваме, но Тошо държи. Той си е кавалер отвсякъде: отваря ми вратата, подава ми ръка, помага ми с палтото. Без печат не иска да живее – “Какъв младеж съм аз, сериозни отношения искам!” А за мен Тошо все едно си е момче, макар и със сива коса. На работа го уважават, наричат го “Господин Георгиев”, много сериозен, но като ме види – все едно хвърля 40 години от гърба си! Завърта ме из улицата, а на мен и ми е радостно, и засрамено. Казвам: “Хората гледат, ще ни се смеят!”, а той: “Какви хора? Аз само тебе виждам!” Когато сме заедно, наистина усещам, че на света сме само аз и той. Но имам и сестра, на която трябва да разкажа всичко. Страхувах се, че Таня, както повечето, ще ме съди, а най-много имах нужда от нейната подкрепа. Все пак се престраших и ѝ се обадих. – Людкааа – изрече тя с изумен глас, когато чу новината, – само година мина откакто погреба Васко, а вече си намерила заместник?! Очаквах да я шокирам, но не мислех, че покойният ми съпруг ще е причината за възмущението й. – Танче, помня – прекъснах я. – Но кой определя колко време трябва да мина? Можеш ли да ми кажеш цифра: след колко време имам право пак да съм щастлива, без да ме упрекват? Тя се замисли: – За приличието – поне 5 години. – Значи да кажа на Тошко: “Извинявай, ела пак след 5 години, а сега ще нося траур!”? Таня замълча. – И какво ще промени това? – продължих. – И след 5 години пак ще има кой да ни обсъжда. Честно казано, все ми е тая за такива хора. Но твоето мнение ми е важно и ако държиш – ще се откажа. – Не искам да бъда виновната, женете се и днес ако щеш! Но да знаеш – не те разбирам, не те подкрепям. Все си беше ината, ама не вярвах така да изперкаш. Имаш съвест – почакай поне още година. Но аз не отстъпих. – Казваш година, но ако на нас с Тошко само година ни остава – тогава какво? Сестра ми нарече сълзите. – Хайде, прави каквото знаеш. Всички искат щастие, ама ти толкова години щастлива ли беше…? Започнах да се смея. – Танче, ти сериозно ли? И ти ли мислеше, че съм щастлива през всичките тези години? Май и аз си мислех така. Сега разбрах, че съм била работният кон у дома. Не знаех, че може и по друг начин – да се радваш на живота! Васко беше добър човек. Отгледахме две дъщери, вече имам петима внуци. Мъжът ми винаги казваше, че семейството е най-важното и никога не възразявах. Първо работехме до предела заради семейството, после заради децата им, а после – за внуците. Като се обърна назад – гонка за благополучие, без време да си поема дъх. Като се омъжи голямата щерка, вече имахме вила, ама Васко реши да се разширяваме – да отглеждаме месо за внуците. Наехме декар земя и си сложихме на врата нов хомот. Държахме животни, грижите не секваха. До полунощ не лягахме, в пет вече прави! Години изкарахме на вилата – до града ходехме по нужда. Приятелките от време на време се обаждаха и се хвалят – едната с внучка от морето, другата с мъжа си на театър. Аз дори за хляб не можех да отскоча! Понякога по няколко дни без хляб, целите вързани за животните. Единствено ме крепеше мисълта, че децата и внуците не гладуват. Дъщеря ни с нашите продукти си смени колата, другата направи ремонт – значи, имаше смисъл. Приятелка ме дойде веднъж да ме види, бивша колежка: – Любе, не можах да те позная. Мислех си, че на чист въздух почиваш, а ти – никаква те няма! Защо се съсипваш така? – Ами, как иначе – на децата трябва да се помага… – Те са големи, ще се оправят сами. По-добре живей за себе си. Тогава не разбирах какво означава “да живееш за себе си”. Сега вече знам – да спиш колкото искаш, спокойно да идеш на пазар, кино, басейн. Никой не страда! Децата не обедняха, внуците не гладуват. Най-важното – научих се да виждам обикновените неща с други очи. Преди, като събирах есенните листа във вилата, се ядосвах колко боклук правят. Сега листата ми носят настроение! В парка ги ритам с крак и се радвам като дете. Обикнах дъжда – не трябва вече да гоня козите по водата, а мога да го съзерцавам през прозореца на уютно кафе. Виждам красотата на облаците, залезите, усещам удоволствието от пукнатия сняг под краката ми. Градът ни е прекрасен – чак сега го виждам! Точно Тошко ми отвори очите за всичко това. След смъртта на мъжа ми бях като в шок. Всичко стана внезапно, от инфаркт, преди да дойде линейката. Децата веднага продадоха всичко, върнаха ме в града. Първите дни бях като призрак, не знаех накъде. По навик ставах в пет, бродех из апартамента и се чудех къде да се дяна. Когато срещнах Тошко… Помня, че първо ме изведе на разходка. Оказа се съсед и познат на зетя – помагал ни е при пренасянето. Призна си, че в началото просто ме е съжалявал – видял изгаснала, объркана жена, но разбрал, че съм жива и енергична, стига да изляза от депресията. Поведе ме в парка на чист въздух. Седнахме на пейка, купи сладолед, после ме нави да идем до езерцето да храним патиците. Години отглеждах патки, но никога не бях имала минута просто да гледам какви са забавни! Култивират се, ловят хляба… Така се изумявах, че може просто да стоиш, да гледаш, без да мислиш за нищо. Тошко се усмихна, хвана ме за ръка и каза: – Чакай, ще ти покажа още колко много красоти има! Ще се родиш наново. И беше прав. Ден след ден като дете откривах света и се радвах – миналото ми вече беше като тежък сън. Един ден просто осъзнах, че имам нужда от него, от гласа, смеха, допира му – и без него не мога! Дъщерите ми първо не приеха връзката ни – казваха, че предавам паметта на баща им. Беше ми много мъчно, почувствах се виновна. Децата на Тошко – точно обратното: зарадваха се, че татко им вече е спокоен и щастлив. Оставаше само на сестра ми да кажа – все отлагах този момент. – Кога ще е подписването? – попита Таня след дългия ни разговор. – В петък. – Какво да кажа… Да са ви благи старините заедно – сухо си взе довиждане. В петък с Тошо напазарувахме, облякохме се официално, взехме такси и тръгнахме към гражданското. На изхода – шок: моите дъщери със зетьовете и внуците, децата на Тошко със семействата, и най-важното – сестра ми! Таня държеше цял букет бели рози и ми се усмихваше през сълзи. – Таньо! Ти дойде чак заради мен?! – не можех да повярвам. – Как да не видя на кой те давам! – засмя се тя. Оказа се, докато се колебаех цялата фамилия се беше уговорила, резервираха маса в кафене, подготвиха ни празник. Наскоро с Тошо празнувахме първата годишнина. Всички вече го приемат за свой човек. А аз все още се щипя – така неприлично щастлива съм, че чак ме е страх да не ме урочасат!

Людмила, ти съвсем си полудяла на стари години! Внуците ти вече ходят на училище, а ти ще се жениш? такива думи чух от сестра ми, когато ѝ казах, че ще встъпя в брак.
Ами какво да чакам повече? След седмица с Тони ще подпишем в общината, мислех, че е време да кажа на сестра ми. И без това няма да дойде на празненството живеем на противоположните краища на страната. Да не говорим, че и двамата на 60 години нямаме мерак за големи веселби с Горчиво!. Ще подпишем тихо и ще си седнем двамата.
Можеше и съвсем да не се женим, ама Тони настоява. Той е кавалер до костите: винаги отваря врата за мен, подава ръка, докато слизам от колата, помага ми с палтото. Не, без печат в личната карта не иска да живее. Каза ми: Какво съм, хлапе ли? Искам сериозни отношения. А за мен Тони си е като момче, макар и с побеляла коса. На работа всички го уважават и му викат по малко и бащино име. Там е сериозен, държи на дисциплината, но като ме види сякаш хвърля 3040 години от гърба си. Грабва ме и започва да ме върти из улицата. И аз се радвам, но ми е малко неудобно. Подсмихвам се: Хората гледат, ще ни се смеят!. А той: Какви хора? Освен теб никой не виждам!. Когато сме заедно, наистина ми се струва, че на целия свят има само нас двамата.
Но имам и жива сестра, на която винаги всичко разказвам. Страх ме беше, че Калина, както и много други, ще ме осъди, а най-много ми трябваше тя да ме подкрепи. Накрая събрах смелост и се обадих.
Людмилааа, проточи тя втрещено, щом чу, че ще се венчая, едва мина година, откакто погребахме Петър, а ти вече нов мъж си намерила! Знаех, че ще изненадам сестра си с тази новина, ама не очаквах, че покойният ми съпруг ще ѝ е най-големият проблем.
Кали, помня го, прекъснах я. Но кой определя тези срокове? Можеш ли поне бройка да ми дадеш? След колко време е позволено да бъда пак щастлива, без осъждане?
Сестра ми се замисли:
За приличие поне пет години е редно да изчакаш.
Тоест, да кажа на Тони: Съжалявам, върни се след пет години, пък аз ще си нося траура?
Калина замълча.
Какво ще ми даде това? продължих тихо. Мислиш ли, че дори и след пет години никой няма да ни коментира? Все ще се намерят хора да си точат езика, но честно казано, въобще не ми пука. Твоето мнение обаче ми е най-важно, и ако настояваш, ще се откажа от сватбата.
Знаеш ли, не искам аз да нося цялата вина, женете се, ако искате! Но ти казвам, че не те разбирам и не те подкрепям. Винаги си била инат, ама не мислех, че на тия години съвсем развинтиш. Прояви малко съвест, поне още година почакай.
Аз обаче не се предадох.
Говориш за година. А ако ни остане само една година живот с Тони, тогава?
Сестра ми си издуха носа.
Остави, прави каквото знаеш. Разбирам, всеки иска щастие, ама ти толкова години беше щастлива
Засмях се.
Кали, сериозно ли? И ти ли ме мислеше за щастлива през цялото време? И аз го мислех доскоро. Сега едва разбрах каква съм била: работен кон. Не подозирах, че може да се живее и по друг начин, с радост.
Петър беше добър човек. С него отгледахме две дъщери, вече имаме петима внуци. Мъжът ми винаги ми повтаряше, че най-важно е семейството. Не спорех. Първо работехме като животни заради семейството, после заради децата, после заради внуците. Като погледна назад, всичко бе едно непрестанно тичане за благополучие. Когато голямата дъщеря се омъжи, вече имахме вила до Копривщица, но Петър реши да разширяваме за внучетата, та и животни да гледаме.
Наехме декар-два под Балкана и си вързахме душата с тази тежест. Той гледаше животни, трябваше постоянно грижа фураж, вода, чистене. Преди полунощ не си лягахме, в пет вече бяхме на крак. По цялата година бяхме на вилата в града рядко ходехме. Понякога звънвах на приятелките, а те ми се хвалят едната се е върнала с внучка от море, другата с мъжа си на опера ходила. Аз не че на опера дори и на пазара набързо не мога да ида!
Случваше се и без хляб по няколко дни да седим, понеже животните ни държаха здраво. Единствената ми утеха беше, че децата и внуците са напълнели корема. Благодарение на нашето стопанство голямата дъщеря смени колата, малката направи ремонт в апартамента не сме се борили напразно. Веднъж дойде на гости стара приятелка, бивша колежка, и ме гледа:
Люси, не те познах! Мислех, че тук на въздух ще си почиваш, зареждаш сили… А ти нямаш грам цвят на лицето! Защо се съсипваш така?
Ами, трябва да се помага на децата, отговорих.
Децата са вече големи, ще се оправят, по-добре си живей за себе си.
Тогава не разбрах това живей за себе си. Сега вече знам: можеш да спиш, колкото ти душа иска, на спокойствие да идеш до магазина, на кино, басейн, по ски. И никой не страда от това! Децата не са обеднели, внуците не гладуват. Но най-важното погледнах на обикновеното по нов начин.
Преди, докато събирах листа във вилния двор, се ядосвах на боклука, а сега тези листа ми носят настроение. Вървя из Борисовата градина, ритам листа и се зарадвам като дете. Харесах дъжда вече не ми се налага да гоня овцете под навеса, а си го гледам от прозореца на уютно кафене. Сега се загледах колко са красиви облаците, как залезът обагря София, как хрупти снегът под краката. Видях, че всъщност нашият град е прекрасен. Очите за всичко това ми отвори именно Тони.
След смъртта на Петър вървях като в мъгла. Нещастието стана бързо инфаркт, нямаше дори време за линейка. Децата веднага продадоха вилата и животните, върнаха ме в София. Първите дни ходех като призрак и не знаех как се живее така. По навик ставах в пет, обикалях апартамента и се чудех какво да правя.
Когато се появи Тони, все още помня първия ни излет. Оказа се съсед и познат на зетя; помагаше с пренасянето от вилата. По-късно ми призна, че първоначално просто ме е съжалил видял в мен угаснала жена, която трябва да се събуди. Изведе ме на разходка в Южния парк. Седнахме на една пейка, купи ми сладолед, после ми предложи да идем до езерото да храним патките. Аз съм гледала патки на вилата, но никога не съм имала време да ги наблюдавам. Оказаха се чудно смешни въртят се, пъхат човки, играят си с трохи.
Не ми се вярва, че човек просто може да стои и да гледа патките, признах. На моите не съм имала минута да им се порадвам, винаги бързах със зърно и кофа вода, тичах насам-натам. А тук стой и гледай.
Той се усмихна, хвана ме за ръка и каза: Почакай, колко още интересни неща ще ти покажа! Ще се родиш наново.
И беше прав. Като дете откривах всеки ден света, и толкова ми харесваше, че старата ми живота ми изглеждаше като кошмарен сън. Не помня в кой момент разбрах, че имам нужда от Тони от гласа, от смеха, от допира му. Но една сутрин се събудих с мисълта, че всичко това е истинско, и без него няма да мога.
Дъщерите ми приеха трудно новината за връзката ни! Обвиниха ме, че предавам спомена за баща им. Беше ми много болно сякаш се чувствах виновна пред тях. Децата на Тони, напротив, се зарадваха казаха, че вече са спокойни за баща си. Оставаше само на Калина да кажа, и това отлагах все до последно.
Кога ви е подписването? попита ме тя след дългия ни разговор.
Тази петък.
Какво да кажа? Да си живеете в любов на стари години, студено се сбогува тя.
В петък с Тони напълнихме пазарската чанта, облякохме хубавите дрехи, извикахме такси и тръгнахме за общината. Щом слязохме пред входа, застинах от изненада: пред нас стояха дъщерите ми с мъжете и децата, децата на Тони със семействата си и, най-важното, сестра ми! Калина държеше огромен букет от бели рози и ми се усмихва през сълзи.
Кали! Ти сигурно летя от Варна само заради мен? не можех да повярвам.
Все пак исках да видя на кого те поверявам, засмя се тя.
Оказа се, че всички са се разбрали предварително и поръчали маса в едно уютно софийско кафене.
Наскоро с Тони празнувахме годишнината от брака ни. Сега всички го приемат като част от семейството. А на мен и досега не ми се вярва, че това всичко ми се случва: толкова съм щастлива, че понякога се плаша да не го урочасам.

Животът ми показа, че никога не е късно да започнеш наново и да откриеш истинска радост. Понякога най-голямото щастие се крие зад смелостта да заживееш най-сетне за себе си.

Rate article
– Людка, ти съвсем изперка на стари години! Внуците ти вече ходят на училище, каква сватба ти се върти в главата? – Такива думи чух от сестра ми, когато ѝ споделих, че ще се омъжвам. Ами, какво да се чака – след седмица с Тошо подписваме! Чудех се как да кажа на сестра ми. Разбира се, тя няма да дойде на празника – живеем на двата края на България. И пищни веселби с “Горчиво!” на 60 вече не ми се устройват – ще си подпишем и ще отпразнуваме двамата. Можехме и изобщо да не подписваме, но Тошо държи. Той си е кавалер отвсякъде: отваря ми вратата, подава ми ръка, помага ми с палтото. Без печат не иска да живее – “Какъв младеж съм аз, сериозни отношения искам!” А за мен Тошо все едно си е момче, макар и със сива коса. На работа го уважават, наричат го “Господин Георгиев”, много сериозен, но като ме види – все едно хвърля 40 години от гърба си! Завърта ме из улицата, а на мен и ми е радостно, и засрамено. Казвам: “Хората гледат, ще ни се смеят!”, а той: “Какви хора? Аз само тебе виждам!” Когато сме заедно, наистина усещам, че на света сме само аз и той. Но имам и сестра, на която трябва да разкажа всичко. Страхувах се, че Таня, както повечето, ще ме съди, а най-много имах нужда от нейната подкрепа. Все пак се престраших и ѝ се обадих. – Людкааа – изрече тя с изумен глас, когато чу новината, – само година мина откакто погреба Васко, а вече си намерила заместник?! Очаквах да я шокирам, но не мислех, че покойният ми съпруг ще е причината за възмущението й. – Танче, помня – прекъснах я. – Но кой определя колко време трябва да мина? Можеш ли да ми кажеш цифра: след колко време имам право пак да съм щастлива, без да ме упрекват? Тя се замисли: – За приличието – поне 5 години. – Значи да кажа на Тошко: “Извинявай, ела пак след 5 години, а сега ще нося траур!”? Таня замълча. – И какво ще промени това? – продължих. – И след 5 години пак ще има кой да ни обсъжда. Честно казано, все ми е тая за такива хора. Но твоето мнение ми е важно и ако държиш – ще се откажа. – Не искам да бъда виновната, женете се и днес ако щеш! Но да знаеш – не те разбирам, не те подкрепям. Все си беше ината, ама не вярвах така да изперкаш. Имаш съвест – почакай поне още година. Но аз не отстъпих. – Казваш година, но ако на нас с Тошко само година ни остава – тогава какво? Сестра ми нарече сълзите. – Хайде, прави каквото знаеш. Всички искат щастие, ама ти толкова години щастлива ли беше…? Започнах да се смея. – Танче, ти сериозно ли? И ти ли мислеше, че съм щастлива през всичките тези години? Май и аз си мислех така. Сега разбрах, че съм била работният кон у дома. Не знаех, че може и по друг начин – да се радваш на живота! Васко беше добър човек. Отгледахме две дъщери, вече имам петима внуци. Мъжът ми винаги казваше, че семейството е най-важното и никога не възразявах. Първо работехме до предела заради семейството, после заради децата им, а после – за внуците. Като се обърна назад – гонка за благополучие, без време да си поема дъх. Като се омъжи голямата щерка, вече имахме вила, ама Васко реши да се разширяваме – да отглеждаме месо за внуците. Наехме декар земя и си сложихме на врата нов хомот. Държахме животни, грижите не секваха. До полунощ не лягахме, в пет вече прави! Години изкарахме на вилата – до града ходехме по нужда. Приятелките от време на време се обаждаха и се хвалят – едната с внучка от морето, другата с мъжа си на театър. Аз дори за хляб не можех да отскоча! Понякога по няколко дни без хляб, целите вързани за животните. Единствено ме крепеше мисълта, че децата и внуците не гладуват. Дъщеря ни с нашите продукти си смени колата, другата направи ремонт – значи, имаше смисъл. Приятелка ме дойде веднъж да ме види, бивша колежка: – Любе, не можах да те позная. Мислех си, че на чист въздух почиваш, а ти – никаква те няма! Защо се съсипваш така? – Ами, как иначе – на децата трябва да се помага… – Те са големи, ще се оправят сами. По-добре живей за себе си. Тогава не разбирах какво означава “да живееш за себе си”. Сега вече знам – да спиш колкото искаш, спокойно да идеш на пазар, кино, басейн. Никой не страда! Децата не обедняха, внуците не гладуват. Най-важното – научих се да виждам обикновените неща с други очи. Преди, като събирах есенните листа във вилата, се ядосвах колко боклук правят. Сега листата ми носят настроение! В парка ги ритам с крак и се радвам като дете. Обикнах дъжда – не трябва вече да гоня козите по водата, а мога да го съзерцавам през прозореца на уютно кафе. Виждам красотата на облаците, залезите, усещам удоволствието от пукнатия сняг под краката ми. Градът ни е прекрасен – чак сега го виждам! Точно Тошко ми отвори очите за всичко това. След смъртта на мъжа ми бях като в шок. Всичко стана внезапно, от инфаркт, преди да дойде линейката. Децата веднага продадоха всичко, върнаха ме в града. Първите дни бях като призрак, не знаех накъде. По навик ставах в пет, бродех из апартамента и се чудех къде да се дяна. Когато срещнах Тошко… Помня, че първо ме изведе на разходка. Оказа се съсед и познат на зетя – помагал ни е при пренасянето. Призна си, че в началото просто ме е съжалявал – видял изгаснала, объркана жена, но разбрал, че съм жива и енергична, стига да изляза от депресията. Поведе ме в парка на чист въздух. Седнахме на пейка, купи сладолед, после ме нави да идем до езерцето да храним патиците. Години отглеждах патки, но никога не бях имала минута просто да гледам какви са забавни! Култивират се, ловят хляба… Така се изумявах, че може просто да стоиш, да гледаш, без да мислиш за нищо. Тошко се усмихна, хвана ме за ръка и каза: – Чакай, ще ти покажа още колко много красоти има! Ще се родиш наново. И беше прав. Ден след ден като дете откривах света и се радвах – миналото ми вече беше като тежък сън. Един ден просто осъзнах, че имам нужда от него, от гласа, смеха, допира му – и без него не мога! Дъщерите ми първо не приеха връзката ни – казваха, че предавам паметта на баща им. Беше ми много мъчно, почувствах се виновна. Децата на Тошко – точно обратното: зарадваха се, че татко им вече е спокоен и щастлив. Оставаше само на сестра ми да кажа – все отлагах този момент. – Кога ще е подписването? – попита Таня след дългия ни разговор. – В петък. – Какво да кажа… Да са ви благи старините заедно – сухо си взе довиждане. В петък с Тошо напазарувахме, облякохме се официално, взехме такси и тръгнахме към гражданското. На изхода – шок: моите дъщери със зетьовете и внуците, децата на Тошко със семействата, и най-важното – сестра ми! Таня държеше цял букет бели рози и ми се усмихваше през сълзи. – Таньо! Ти дойде чак заради мен?! – не можех да повярвам. – Как да не видя на кой те давам! – засмя се тя. Оказа се, докато се колебаех цялата фамилия се беше уговорила, резервираха маса в кафене, подготвиха ни празник. Наскоро с Тошо празнувахме първата годишнина. Всички вече го приемат за свой човек. А аз все още се щипя – така неприлично щастлива съм, че чак ме е страх да не ме урочасат!