Животът е наред – Лада, забранявам ти да общуваш със сестра си и нейното семейство! Те си имат свой живот, а ние – наш. Пак ли си звъняла на Катя? Оплакваше ли се от мен? Предупредих те. Недей да се сърдиш, ако нещо… – Богдан болезнено ме хвана за рамото. Както често в такива случаи, мълчаливо се оттеглях в кухнята. Очите ми се пълнеха със сълзи. Не, никога не съм се оплаквала на сестра си Катя за живота си. Просто си говорехме – имахме възрастни родители за които трябваше да се погрижим, много имаше да обсъждаме. Богдан това го побъркваше. Той ненавиждаше Катя. В нейното семейство царяха уют и благополучие – не като при нас. Когато се омъжих за Богдан, по-щастлива булка от мен нямаше в цяла България. Завъртя ме във вихъра на страстите – не ми пречеше, че е с една глава по-нисък от мен. Не обърнах внимание и на майка му, която на сватбата си личеше, че е стара пияница. По-късно разбрах, че е с дългогодишен алкохолизъм. Заслепена от любов, не исках да виждам лошото. Само за година в брака, усъмних се във всякакво щастие. Богдан здраво пиеше, прибираше се по-лош и от шофьор след банкет. После започнаха изневерите. Аз работех като медицинска сестра в болница, с нищожна заплата. Богдан стойко предпочиташе компанията на приятелите си по чашка. Издръжката на семейството не го интересуваше. Мечтаех за деца, но с времето и това желание угасна – остана да гледам породистия котарак. Деца от пияница не исках. И все пак го обичах. – Глупачке, Лада! Я се огледай, колко мъже те заглеждат, а ти все вирнала нос заради тоя си нисичък Богдан! Какво намираш в него? Вечно със синини, мислиш че никой не вижда следите под грима? Остави го, докато не е станало нещо страшно – предупреждаваше ме най-добрата ми приятелка и колежка. Да, Богдан често се отпускаше на воля – стигаше до побои. Един път ме би толкова, че не можах да ида на смяна. Дори ме заключи вкъщи и изнесе ключа. Оттогава изпитвах ужас само от шума на ключа в ключалката, сърцето ми се свиваше… Мислех, че ме наказва за това, че не можах да му родя дете, че съм лоша жена… не се съпротивлявах нито на насилието, нито на униженията. Защо още го обичах? Спомням си съвета на свекърва ми – жена, която приличаше на стара вещица: – Ладе, слушай си мъжа, забрави за роднини и приятелки – само те ще ти разбият живота. Така и правех – забравих за приятелите, рядко виждах сестра и родителите си, напълно в ръцете на Богдан. Обичах, когато той молеше за прошка, стоеше на колене, целуваше ми краката. Помиренията бяха сладки и магични. Целият ни креват осипваше с рози – парфюмирани, свежи. Знаех си, че Богдан ги къса от двора на съседа алкохолик, но ми беше все едно. Жени като мен прощаваха за едни рози… …Вероятно цял живот щях да търпя Богдан и новите парченца счупен рай да лепя, ако една жена не ми беше заявила: – Пусни Богдан, имам дете от него, твоята утроба е празна, Лада. – Не вярвам! Махай се! – изкрещях. Богдан се оправдаваше, но: – Покълни, че не е твоето дете! Мълчеше… всичко стана ясно. – Лада, защо все си тъжна? – попита ме завеждащият на болницата, д-р Герман Петров. – Всичко е наред – смотолевих смутено. – Когато на човек всичко му е наред, и животът е чудесен – каза докторът с усмивка. По слухове – разведен, с дъщеря; нисичък, интелигентен, с чар, който ме караше да се разтрепервам… Думите му пронизаха душата ми. При мен всичко беше хаос… …Напуснах Богдан и се върнах при родителите си. Майка ми беше шокирана, но не обясних веднага. После ме псуваше и злобно кълнеше само Богдановата майка. Богдан също ме търсеше, плащаше и дебнеше, но вече нямаше власт над мен. – Богдан, отдели време на сина ти, аз затворих нашата страница – казах му спокойно. Върнах се към семейството и себе си. Приятелките ми казаха, че съм разцъфнала. Д-р Герман ми направи предложение: – Лада, хайде да се оженим. Само ме наричай по име, на работата – с “докторе”. – Обичаш ли ме? – попитах с усмивка. – С думи или дела да докажа? – целуна ми ръката. – Съгласна съм! – бях безкрайно щастлива. …Минаха десет години. Герман ми доказваше любовта си не с празни обещания, а с истински грижи. Заедно нямахме общи деца, но неговата дъщеря Силвия ни подари внучка Сашенка – нашата слънчева радост. Богдан отдавна почина – не успя да навърши 50. Свекървата, като зло създание, ме гледа на пазара на криво, но омразата ѝ вече не ме докосва… А ние с Герман сме добре. Животът ни е наред.

ЖИВОТЪТ Е В РЕД

Мария, забранявам ти да се виждаш със сестра си и нейното семейство! Те си имат свой живот, ние наш. Пак ли звъня на Невена? Пак ли се оплакваше от мен? Предупредих те, не се сърди, ако… Милен ме хвана грубо за рамото.

Както винаги в подобни ситуации, мълчаливо се измъквах в кухнята. Очите ми се изпълваха с горчиви сълзи. Не, никога не съм се оплаквала на родната си сестра от моя живот. Просто си говорехме, споделяхме грижи за възрастните ни родители, обсъждахме семейни новини. Това изкарваше Милен извън нерви. Той мразеше сестра ми Невена. В техния дом царяха топлина и изобилие нещо, за което при нас с Милен и дума не можеше да става.

Когато се ожених за Милен, бях най-щастливата булка в цяла София. Милен ме завъртя в буря от страст и илюзии. Не ме интересуваше, че е с една глава по-нисък от мен. Пренебрегнах дори майка му, която едва се държеше на краката си на сватбата ни. По-късно разбрах, че свекърва ми е алкохоличка от години.

Влюбена до уши, не забелязвах лошото. Но само година след сватбата сериозно се усъмних в мечтаното си щастие. Милен започна да пие без мярка и се прибираше у дома по-пиян и от бъчва. Последваха и други жени. Аз работех като медицинска сестра в болница заплатата ми беше малка. Милен прекарваше дните и нощите с други пияници.

Не искаше да ме издържа. В началото си мечтаех за деца, но после се удовлетворявах да се грижа за нашия породист котарак Бисер. Изчезна всяко желание да имам деца от мъж алкохолик, и все пак все още го обичах.

Наивна си, Мария! Виж колко мъже се въртят край теб, а ти като заслепена все към твоя “джуджето”! Какво толкова му харесваш? И без това си винаги синя от шамарите му. Мислиш ли, че никой не вижда посинелите ти очи под дебелия грим? Остави го, преди да те убие, глупачке! уговаряше ме колежката и приятелка.

Да, Милен често отпускаше юмруките си и започна да ме бие без причина. Веднъж ме преби до такава степен, че не можах да отида на работа. Заключи ме и си взе ключа.

От тогава започнах сериозно да го боя. Душата ми се свиваше, а сърцето ми се блъскаше като лудо, щом Милен заставаше на вратата с ключа. Мислех си, че ми отмъщава, защото не съм смогнала да му подаря дете, или защото съм негодна съпруга. Така търпях виковете, побоищата, обидите. Питах се защо още го обичам?

Понеже майка му вече почти вещица ме съветваше:

Марианче, слушай мъжа си, обичай го с цялата си душа, забрави роднините и ония лоши приятелки!

И аз забравих приятелките, не виждах сестра си, подчиних се изцяло на Милен.

Харесваше ми, когато ми се молеше на колене, целуваше ме и ме умоляваше за прошка. Задните моменти бяха сладки, почти мистични Милен покриваше леглото ни с ароматни листа рози. В такива мигове бях на седмото небе. Знаех, че той краде розите от двора на съседа си друг алкохолик, чиято жена грижливо ги отглеждаше. После мъжете подаряваха рози на жените си за извинение, а те им прощаваха.

Може би щях завинаги да въртя този омагьосан кръг, ако не се беше случило нещо

Остави Милен, от него имам син. Ти си станала безплодна, празен цвят директно и безцеремонно една непозната жена ме призова да се откажа от съпруга си в името на чуждо дете.

Не вярвам! Изчезвай от дома ми! изпратих я навън.

Милен продължи да отрича.

Закълни се, че това момче не ти е син! знаех, че няма да се отрече от собственото си дете.

Той помълча. Всичко ми стана ясно

Мария, никога не те виждам усмихната. Проблеми ли имаш? началникът на болницата, д-р Станимир Георгиев, изненадващо прояви съчувствие.

Всичко е наред сконфузено отговорих.

Добре е, когато човекът си е наред и животът е хубав, тайнствено каза д-р Георгиев.

Д-р Георгиев беше разведен имаше дъщеря, мълчеше за личния си живот. На 42 години, дребен, с очила и отстъпваща коса, но от него лъхаше неописуема сила и харизма. Ароматът на лосион с българска роза ме замайваше. Опитвах да стоя далеч от изкушението. Тези думи на началника ми заседнаха в душата “добре е, когато всичко е наред”, а моят свят беше пълен хаос, а времето тече бясно и не прощава.

Реших. Напуснах Милен и се върнах при родителите си.

Марианче, какво стана? Прогони ли те мъжът ти? ахна майка ми.

Не, мамо. После ще ти разкажа не ми достигна смелост да разкажа за брачните си неволи.

След време свекърва ми се обади да ме проклина с ругатни, но аз вече се бях изправила, поех си дъх, чувствах се нов човек. Благодарих на д-р Георгиев.

Милен беснееше, заплашваше, дебнеше ме навсякъде. Не разбираше, че вече не можеше да ми повлияе.

Милен, не си губи времето с мен, грижи се за сина си. Вече си затворих страницата с теб. Прощавай казах тихо и уверено.

Върнах се при сестра ми Невена и родителите. Започнах да бъда себе си, а не кукла на конци. Приятелката ми веднага забеляза промяната:

Мария, не те познавам изглеждаш свежа, усмихната, цъфнала като младо момиче!

Малко по-късно д-р Георгиев ми предложи:

Мария, да се оженим! Давам дума, няма да съжаляваш. Само едно наричай ме Станимир. Запази “докторе” само за работата.

Обичаш ли ме, Станимир? не повярвах веднага в щастието си.

Е, понякога забравям, че жените обичат думите. Харесвам те много, даже те обичам. Но повече вярвам на действията каза и нежно целуна ръката ми.

Приемам, Станимир. Сигурна съм, че ще те заобичам от сърце радостта ми беше голяма.

Изминаха десет години.

Станимир ежедневно ми доказваше любовта си не с целувки по краката или празни уверения, а с малки, но мъжествени постъпки. Грижеше се за мен смирено, обгрижваше ме, обичаше ме истински. Общо дете нямахме явно съдбата ми беше да остана празен цвят. Но Станимир не страдаше, нито ме упрекна веднъж.

Мария, така ни е писано само двамата, но ти ми стигаш напълно отново ме утешаваше, когато тъгувах, че не съм станала майка.

Дъщеря му ни дари с внучка Саша. Тя стана нашето любимо слънчице, като собствено дете.

Милен се пропи съвсем и си отиде млад, не беше дори на петдесет. Майка му, срещна ли ме на пазара, ме пронизваше с поглед, но вече нищо не можеше да ми причини. Понякога ми ставаше жал, но нищо повече.

А аз със Станимир живеем в спокойствие и разбирателство. Животът стана прекрасен и разбрах никога не трябва да се оставяш в чужди ръце, а да бъдеш собствен капитан на живота си. Само тогава ще си намериш щастието, дори да не изглежда по начина, по който го мечтаеш.

Rate article
Животът е наред – Лада, забранявам ти да общуваш със сестра си и нейното семейство! Те си имат свой живот, а ние – наш. Пак ли си звъняла на Катя? Оплакваше ли се от мен? Предупредих те. Недей да се сърдиш, ако нещо… – Богдан болезнено ме хвана за рамото. Както често в такива случаи, мълчаливо се оттеглях в кухнята. Очите ми се пълнеха със сълзи. Не, никога не съм се оплаквала на сестра си Катя за живота си. Просто си говорехме – имахме възрастни родители за които трябваше да се погрижим, много имаше да обсъждаме. Богдан това го побъркваше. Той ненавиждаше Катя. В нейното семейство царяха уют и благополучие – не като при нас. Когато се омъжих за Богдан, по-щастлива булка от мен нямаше в цяла България. Завъртя ме във вихъра на страстите – не ми пречеше, че е с една глава по-нисък от мен. Не обърнах внимание и на майка му, която на сватбата си личеше, че е стара пияница. По-късно разбрах, че е с дългогодишен алкохолизъм. Заслепена от любов, не исках да виждам лошото. Само за година в брака, усъмних се във всякакво щастие. Богдан здраво пиеше, прибираше се по-лош и от шофьор след банкет. После започнаха изневерите. Аз работех като медицинска сестра в болница, с нищожна заплата. Богдан стойко предпочиташе компанията на приятелите си по чашка. Издръжката на семейството не го интересуваше. Мечтаех за деца, но с времето и това желание угасна – остана да гледам породистия котарак. Деца от пияница не исках. И все пак го обичах. – Глупачке, Лада! Я се огледай, колко мъже те заглеждат, а ти все вирнала нос заради тоя си нисичък Богдан! Какво намираш в него? Вечно със синини, мислиш че никой не вижда следите под грима? Остави го, докато не е станало нещо страшно – предупреждаваше ме най-добрата ми приятелка и колежка. Да, Богдан често се отпускаше на воля – стигаше до побои. Един път ме би толкова, че не можах да ида на смяна. Дори ме заключи вкъщи и изнесе ключа. Оттогава изпитвах ужас само от шума на ключа в ключалката, сърцето ми се свиваше… Мислех, че ме наказва за това, че не можах да му родя дете, че съм лоша жена… не се съпротивлявах нито на насилието, нито на униженията. Защо още го обичах? Спомням си съвета на свекърва ми – жена, която приличаше на стара вещица: – Ладе, слушай си мъжа, забрави за роднини и приятелки – само те ще ти разбият живота. Така и правех – забравих за приятелите, рядко виждах сестра и родителите си, напълно в ръцете на Богдан. Обичах, когато той молеше за прошка, стоеше на колене, целуваше ми краката. Помиренията бяха сладки и магични. Целият ни креват осипваше с рози – парфюмирани, свежи. Знаех си, че Богдан ги къса от двора на съседа алкохолик, но ми беше все едно. Жени като мен прощаваха за едни рози… …Вероятно цял живот щях да търпя Богдан и новите парченца счупен рай да лепя, ако една жена не ми беше заявила: – Пусни Богдан, имам дете от него, твоята утроба е празна, Лада. – Не вярвам! Махай се! – изкрещях. Богдан се оправдаваше, но: – Покълни, че не е твоето дете! Мълчеше… всичко стана ясно. – Лада, защо все си тъжна? – попита ме завеждащият на болницата, д-р Герман Петров. – Всичко е наред – смотолевих смутено. – Когато на човек всичко му е наред, и животът е чудесен – каза докторът с усмивка. По слухове – разведен, с дъщеря; нисичък, интелигентен, с чар, който ме караше да се разтрепервам… Думите му пронизаха душата ми. При мен всичко беше хаос… …Напуснах Богдан и се върнах при родителите си. Майка ми беше шокирана, но не обясних веднага. После ме псуваше и злобно кълнеше само Богдановата майка. Богдан също ме търсеше, плащаше и дебнеше, но вече нямаше власт над мен. – Богдан, отдели време на сина ти, аз затворих нашата страница – казах му спокойно. Върнах се към семейството и себе си. Приятелките ми казаха, че съм разцъфнала. Д-р Герман ми направи предложение: – Лада, хайде да се оженим. Само ме наричай по име, на работата – с “докторе”. – Обичаш ли ме? – попитах с усмивка. – С думи или дела да докажа? – целуна ми ръката. – Съгласна съм! – бях безкрайно щастлива. …Минаха десет години. Герман ми доказваше любовта си не с празни обещания, а с истински грижи. Заедно нямахме общи деца, но неговата дъщеря Силвия ни подари внучка Сашенка – нашата слънчева радост. Богдан отдавна почина – не успя да навърши 50. Свекървата, като зло създание, ме гледа на пазара на криво, но омразата ѝ вече не ме докосва… А ние с Герман сме добре. Животът ни е наред.