През две години Стефка беше просто гледачка на майката на съпруга си.
Стефка успя да се омъжи за много сериозен мъж. Всички нейни приятелки й завиждаха. Мъжът й имаше своя собствена фирма, скъп, луксозен дом в София, няколко коли и вила в Родопите. И всичко това беше постигнал на тридесет и две години.
Стефка тъкмо беше завършила университета в Пловдив и работи като учителка една година. През лятото сключиха брак. След сватбата, съпругът й реши, че няма нужда жена му да работи за жълти стотинки. Каза й да остане вкъщи, да се подготви за раждането на деца. Стефка не възрази на това предложение.
Първата година на брака беше като от приказка. Стефка и съпругът й пътуваха из цяла Европа, донесоха много спомени и купиха скъпи вещи. Но Стефка нямаше къде да носи новите си дрехи. Приятелките й работеха по цял ден, а през уикендите се занимаваха с семействата си. Мъжът й постоянно ходеше по събирания, но нито веднъж не я покани да отиде с него.
Стефка се почувства самотна. Не успяваше да забременее, чувствата й към съпруга започнаха да угасват. Всеки ден, след като свърши домакинските задължения, ходеше от стая в стая и мислеше за бъдещето си. Мина още една година. Съпругът й рядко се появяваше у дома през деня, прибираше се късно вечер. Беше изморен и раздразнен. Казваше, че бизнесът не върви според очакванията му.
Първо поиска от нея да харчи по-малко пари. После започна да я кара да се отчита за всеки разход. Изчисляваше всичко и твърдеше, че могат да живеят също толкова добре и с два пъти по-малко средства. Стефка се притесняваше. Искаше да се върне на работа, но не намери място по специалността си.
Реши да се запише на курс, но тогава майката на съпруга й се разболя тежко. Стефка трябваше да се грижи за нея две години. Съпругът й премести майка си в техния дом. Стефка вършеше всичко, грижеше се за болната. Мъжът й започна да се прибира още по-рядко вкъщи.
След като свекърва й почина, съпругът й се отдалечи от нея още повече. Почти не разговаряше с нея, беше мрачен и затворен. Избягваше директните разговори, работеше все повече и почти не се прибираше у дома.
Стефка не можеше да разбере какво се е случило, докато един ден не отиде до старото жилище на свекърва си, където не беше стъпвала отдавна. Зад затворените врати чу плач на дете. Стефка се изненада мислеше, че апартаментът е празен. Все пак натисна звънеца.
Вратата й отвори млада жена. Оказа се, че мъжът й още преди да се разболее свекърва й, е създал второ семейство. По-късно ги беше настанил в майчиния апартамент.
За Стефка това беше истински шок. Знаеше, че няма шанс да спаси брака си. Отправи се към Варна при леля си, практически без нищо, само с малка чанта. Не искаше никакви вещи да й напомнят за брака и лошия обрат на живота йВарненското лято я посрещна с топъл морски вятър и шум на вълни, които сякаш я канеха да започне отначало. Леля ѝ я приюти с отворени обятия, а Стефка прекара дни, гледайки залеза над морето и премисляйки всяка стъпка от живота си. Постепенно болката от предателството отстъпи на дълбока умора и желание да се върне към себе си онова момиче, което мечтаеше да бъде учителка, която обичаше книгите, хората и свободата.
Един следобед, докато вървеше по плажа и събираше малки миди за леля си, към нея се приближи възрастна жена с група деца. Жената се засмя, помоли я да помогне с играта, и така Стефка неусетно се озова в кръг от усмихнати лица, изпълнени с любопитство и енергия. С радост разказваше за света, играеше и учеше децата на дребни загадки, които ги караха да се смеят.
И така, лятото се превърна в ново начало. Леля ѝ я окуражи да кандидатства за учителско място в местното училище. Стефка се престраши, подаде документи и скоро стана част от училището. Работеше с всеотдайност, намираше нови приятели и чувстваше, че отново живее. Всяка вечер чуваше вълните и знаеше, че животът ѝ се е променил, но не се е сринал.
Един ден, докато разказваше на учениците си за смелостта, която се крие в малките решения, Стефка разбра истинското си постижение: беше намерила себе си, отново бе поела контрола върху живота си и бе събрала сили да се изправи пред бъдещето, независимо от миналото. Морето вече не ѝ напомняше за загуба, а ѝ даваше вяра, че след всяка буря идва ново утро.
И когато най-накрая се прибра у дома, леля ѝ я посрещна с думите: Виждаш ли, Стефче, щастието не е там, където го чакаш то идва, когато най-малко очакваш, но само ако си готова да го срещнеш. Стефка се усмихна тази нощ сънят ѝ беше спокоен, а сърцето ѝ леко като морския бриз.






