– На теб не ти трябва съпруга, а домашна помощница – Мамо, Мишка пак ми е гризала молива! Полина нахлу в кухнята с огризка от цветен молив в ръка, след нея виновно се влачеше лабрадорът Мишка и възбудено размахваше опашка. Женина се откъсна от печката, където едновременно къкреше супа и съскаха кюфтета, и тежко въздъхна. Третият молив за днес. – Хвърли го в боклука и си вземи нов от чекмеджето. Макси, направи ли си математиката? – Почти! – долетя гласът на сина от детската стая. „Почти“ от 12-годишния Максим означаваше, че си седи в телефона, а тетрадката стои недокосната. Женина си го знаеше, но сега трябваше да свали кюфтетата, да разбърка супата, да хване четиригодишния Артьо, който целенасочено лазеше към кучешката купа, и да не забрави за пералнята. …Тридесет и две години. Три деца. Един мъж. Една свекърва. Един лабрадор. И тя – единственият работещ механизъм в цялата тази конструкция. Боледуваше рядко. Не защото имаше желязно здраве, а защото нямаше право да се разболее. Кой ще нахрани семейството? Кой ще събере децата за училище? Кой ще разходи Мишка? Отговорът беше един – никой. – Женя, скоро ли е вечерята? Баба Анка се показа на вратата, подпряна на бастуна, осемдесет и пет годишна, бистра глава, добър апетит. За пет години съвместен живот с нея Женина можеше на пръсти да преброи случаите, в които възрастната жена беше направила нещо полезно у дома. – След десет минути, бабо Анке. Старата жена доволно кимна и зашляпа към хола. Понякога, много рядко, четеше приказки на Артьо преди сън – “Малката Червена Капчица” или “Златното петле” – репертоарът не беше голям, но малчуганът слушаше с възторг. През останалото време баба Анка си седеше в стаята, гледаше сериали и чакаше следващото хранене. …Часовникът показваше пет и половина, когато ключът вратеше в ключалката. Димо се прибра с вид на човек, минал през тежък маратон. – Вечерята готова ли е? Дори не „здрасти“. Женина немо посочи подредената маса. Мъжът отиде да си измие ръцете и седна на обичайното си място. Телевизорът се включи – дистанционното сякаш бе залепнало за ръката му. – Днес Полина изкара шестица по четене – опита се Женина. – Аха. – А на Макси трябва да помогнеш с околния свят. – Аха. “Аха” – беше максимумът, на който можеше да разчита. След вечеря Димо се изнасяше на дивана. Работният му ден беше свършил. Мисията изпълнена. Донесъл е парите – останалото не му се полага. По-късно, след като децата заспаха, Женина отваряше лаптопа си. Дистанционна работа за онлайн магазин – обработка на поръчки, клиенти, доставки. Не кой знае каква заплата, но свои изкарани пари. Плюс наема от апартамента, който отдаваше вече четвърта година. „Трябва да се изнесем“ – пробяга обичайната мисъл. И веднага – обичайните оправдания: Макси е на хубаво училище, Поли свикна с детската, ще изгубим наема… Женина затвори лаптопа. Утре. Всичко утре. Декември донесе не само предпразнична суматоха, а и грип. Температурата й хвъркна до трийсет и девет за минути. Болки по тялото, гърло в пламъци, глава като разбита. Женина едва стигна до леглото. – Мамо, болна ли си? – констатира Макси, надниквайки в стаята. Димо се появи и на лицето му проблесна нещо като тревога. Но тя не бе за нея. – Само не заразявай бабата. На нейната възраст грипът е опасен. Женина затвори очи. Разбира се. Баба Анка. Как можа да забрави за най-важното. Следващите три дни преминаха като в сън – висока температура, мокра възглавница, сухи устни. През това време – нито мъжът, нито бабата, нито децата й донесоха чаша вода. Каната стоеше в кухнята, до кухнята – десет крачки, но тя ги взимаше сама, опирайки се по стените. Всички се тревожеха само за бабата. “Не ходи там, мама е болна.” “Сложи маска, когато минаваш покрай стаята.” “Може ли тя да спи в другата стая?” Тя – това беше Женина. В собствения си дом се оказа източник на зараза, от която трябва да пазят, наистина важните членове на семейството. След седмица вирусът стигна и до другите. Първо Артьо – сополи, температура, капризи. После Полина. Димо легна героично с трийсет и седем и две. Баба Анка слегна последна, с най-голяма драма. Женина, още недоизлекувана, се изправи. Пилешки бульон, аптека, термометър, влажно почистване, пране. Обичайният маршрут, но на памучени крака. – Димо, вземи Артьо за час, че ще отскоча до аптеката. Мъжът театрално завъртя очи, но се съгласи. След точно шестдесет минути по часовник Артьо се върна при майка си. – Уморих се. И аз съм с температура! Трийсет и шест и осем. Женина провери. Пролетта не беше по-милостива. Нов вирус, нови болни деца, нови безсънни нощи. Артьо хленчеше, Полина отказваше лекарства, баба Анка искаше специално меню. А сред този хаос – напълно здрав Димо. – Димо, помогни с децата. – Жени, аз помагах миналата седмица, ама тогава бяха почивни дни. Сега съм на работа. Уморявам се. Погледна безразлично – един жест, който обяснява всичко. Вечерите идва, сяда на масата, чака вечеря. Болни деца, изцедена жена, хаос вкъщи – не го засягат. В една вечер, когато Артьо най-сетне заспа, а по-големите учеха, Женина приближи до мъжа си. Телевизорът шумеше нещо за футбол. – Защо не ми помагаш? Защо никога не помагаш? Димо дори не се обърна. Просто усили звука. Женина постоя минута в тишина, гледайки гърба му. Всичко й се проясни за секунда. На другия ден свали от шкафа големите чанти. Детски дрехи, играчки, документи. Макси застина на вратата: – Мамо, тръгваме ли някъде? – Отиваме при баба Ира. – За дълго? – Ще видим. Полина скочи от радост – баба Ира винаги прави любимите й банички. Артьо не разбираше, но дърпаше обичания пухкав заек със себе си. В последния момент се сети и за още един важен член на семейството – Мишка. Тя си тръгва с тях. Димо лежеше на дивана. Сгънатите чанти, облечените деца, нищо не го отдели от екрана. Щом Женина затвори вратата, сигурно просто смени канала. Баба Ира прие дъщеря си и внуците без излишни въпроси. Нахрани ги, прегърна ги. Петдесет и осем години, учителка с тридесетгодишен стаж – разбираше всичко без думи. – Живейте, колкото трябва. Телефонът звънна на третия ден. Димо. – Жени, елате си. Тук е мръсно. Няма какво да се яде. Баба все нещо иска. Нито “липсвате ми”. Нито “зле ми е без вас”. Само битови неудобства. – Димо, ти жена не търсиш, а домашна помощница. – Какво? При какво… – Изобщо, веднъж поне каза ли, че ти липсват децата? Тишина. Дълга, красноречива. – Пари нося. Какво повече ти трябва? – обади се накрая той. Женина затвори телефона. Всичко свърши. Стана й леко, странно леко. След две седмици наемателите напуснаха нейния апартамент. Пренасянето отне един ден. Ново училище за Макси, нова градина за Поли – оказа се лесно, много по-лесно отколкото предполагаше. …Следващият им разговор беше последен. Всички неизказани обиди, всички преглътнати думи, всички безсънни нощи с горещи деца – всичко се изля на веднъж. – Дванадесет години бях безплатна слугиня! – крещеше тя по телефона. – И нито веднъж не попита как се чувствам! Как живея! Ти… Ти… Писна ми! Блокира номера му. Подаде молба за развод. Съдът продължи двайсет минути. Димо не спореше. Подписа за издръжката, кимна на съдията и си излезе. Може би разбра нещо. По-вероятно – просто не му се занимаваше. …Вечерта Женина седяше на кухнята в новия-стар апартамент. Макси четеше книга, Полина рисуваше съсредоточено, Артьо подреждаше конструкторите. Тихо. Спокойно. Мишка лежеше до краката й, главата й върху лапите. Все пак трябваше да готви, чисти, работи допълнително. Но вече – за тези, които наистина бяха нейното семейство. И с тяхното възпитание щеше да се заеме сериозно, за да не станат като баща си. – Мамо – Полина вдигна глава от рисунката, – ти вече се усмихваш повече. Женина се усмихна пак. Полина беше права.

Мамо, Лъки пак ми изгриза молива!

Боряна влезе устремено в кухнята, размахвайки огризан оранжев молив, а след нея виновно подтичваше жълтият лабрадор с размахан опашка. Ирина остави черпака, докато супата къкрише, а кюфтетата вече започнаха да вредят пореден трети молив за деня.

Хвърли го в коша и си вземи нов от кутията. Косьо, направи ли си математиката?
Почти! провикна се той от детската.

Почти на единайсетгодишният ѝ син означава телефонът е в ръката, тетрадката недокосната наблизо. Ирина го знаеше, но докато сваля кюфтетата, трябваше да разбърка супата, да стигне бягащия тригодишен Павел, който вече лазеше към купичката на Лъки, и да запише в главата си, че прането в машината ще издрънчи всеки момент.

Тридесет и една. Три деца. Един мъж. Една свекърва. Един лабрадор. И само тя моторът на целия този дом.

Рядко си позволяваше да бъде болна не че е желязна, просто не може да си го позволи. Кой ще сготви? Кой ще стегне децата за училище? Кой ще разходи Лъки? Все същият верен отговор никой.

Ирче, скоро ли ще е вечерята?

Стара Милена протътри чехлите си към вратата на кухнята, подпряна на бастун. Осемдесет и шест годишна, умът ѝ остър, апетитът още по-голям.

Във вече петата им година заедно, Ирина можеше да изброи на пръстите на едната ръка случаите, когато свекърва ѝ направи нещо полезно у дома.

Още десет минути, бабо Милена.

Старицата доволно намигна и се прибра в хола си. Само понякога четеше приказки на Павел за лека нощ най-често Косе Босе или Златното момиче повече не знаеше, но Павел благо се заслушваше всеки път. През другото време си седеше с турските сериали и чакаше следващото хранене.

Среднощният часовник беше пет и половина, когато се чу ключ в бравата. Георги прекрачи прага, изглеждащ все едно е избягал от олимпиада.

Има ли вечеря?

Нито здрасти, нито нищо. Ирина само кимна към подредената маса. Мъжът отиде да си измие ръцете и седна на мястото си. Телевизорът се включи автоматично дистанционното му като че ли беше прикрепено с тиксо към дланта.

Днес Боряна получи шестица по четене опитва Ирина.
Ъхъ.
А Косьо има проект по Човек и природа, нужен му е помощ.
Ъхъ.

Това беше максимумът. След хапване, Георги мигом се преместваше на дивана. За него работният ден е приключил. Свършил мисията донесъл пари в къщи, другите грижи не са негови.

Когато най-накрая децата заспаха, Ирина включи лаптопа. Работеше онлайн обработваше поръчки за един роден сайт, отговаряше на клиенти, уреждаше доставки. Пари не бол пари, но бяха нейни. Плюс наемът от един двустаен в Младост, който отдаваше вече четири години.

Няма ли най-накрая да се изнесем? пак помисли. Но: Косьо е в добро училище, Боряна свикна с градината, без наема ще им е доста по-стегнато финансово… Ирина затвори лаптопа. Утре, всичко утре.

Декември донесе и суетене преди Коледа и грип. Температурата ѝ излетя до тридесет и девет за два часа, и цялото тяло започна да цепи. Едва стигна до леглото.

Мамо, болна ли си? прошепна Косьо, надникнал при нея.

Георги дойде след секунди с физиономия на леко загрижен, но предимно по адреса на свекърва ѝ.

Само да не заразиш майка ми. На нейната възраст грипът е опасен.

Ирина отпусна клепачи. Естествено. Баба Милена е центърът на вселената.

Три дни преминаха като през мъгла. Висока температура, мокри чаршафи, пресъхнали устни. За тези дни нито мъж, нито свекърва, нито децата ѝ донесоха чаша вода. Кухнята беше десетина крачки, но самa се влачеше, държейки се за стените, за да я стигне.

Всички мислеха само за свекървата. Не влизай, там мама е болна!, Сложи маска като минаваш покрай стаята!, Може ли тя да спи в отделна стая?
Тя Ирина. В собствения си дом стана носещата зарази, чиято грижа е да се държи далеч от важните хора.

След седмица вирусът обра всички. Първо Павел сополив, с температура, неспокоен малчуган. След него Боряна. Накрая Георги с уж тридесет и седем веднага се мушна под юргана. А баба Милена падна последна, но с най-много шум.

Ирина, още отпаднала, стана. Сготви пилешки бульон, купи лекарства, мери температура, чисти, пере стандартният маршрут, само че с крака като памук.

Жоре, дръж Павел за час. Трябва да ида до аптеката.

Мъжът направи многозначителна въздишка, но все пак се нави. След точно едно време шестдесет минути на часовника, върна Павел при нея.

Уморих се вече, нали и аз имам температура.

Тридесет и шест и осем. Ирина го провери лично.

Пролетта не донесе облекчение. Нов вирус, нови сополи, нови безсънни нощи. Павел мрънкаше, Боряна повръщаше сиропа, баба Милена вече искаше специално меню. А през целия този хаос напълно здрав Георги.

Жоре, помогни ми с децата.
Ирка, миналия път бяха почивни, затова помагах. Сега съм на работа. Натоварвам се.

Вдига рамене. Сякаш това обясняваше всичко. Вечер прибираше се, сядаше на масата и чакаше. Болни деца, преуморена жена, разхвърлян дом не е негов ангажимент.

Една вечер, когато Павел заспи, а по-големите пишеха домашните, Ирина застана пред Георги. По телевизията имаше мач.

Защо никога, ама никога не ми помагаш?
Той дори не се обърна. Само увеличи звука.
Ирина остана още минута, втора, гледайки гърба му. Всичко ѝ стана кристално ясно дори без думи.

На следващия ден извади големите чанти от гардероба. Дрехи на децата, играчки, документи. Косьо застана на вратата:

Мамо, къде отиваме?
При баба Жана.
За дълго?
Ще видим.

Боряна прихна, защото баба Жана винаги ѝ печеше любимите кифлички. Павел не разбираше, но повлече любимия плюшен мечок.

В последния момент се сети за Лъки той си е с тях.

Георги лежеше на дивана. Чанти, опаковани дрехи, децата с якетата нито помръдна от екрана. Щом вратата щракна след тях, едва ли дори обърна канала…

Жана Иванова ги прие без въпроси. Нахрани, прегърна. Петдесет и девет години, учителка с десетилетия опит разбра без нужда от обяснения.

Живейте, колкото ви е нужно.

На третия ден телефонът извъня. Георги.

Иване, прибирайте се вече. Всичко е прашно. Ни ядене, ни хора за приказка, майка ми изисква всичко!

Нито липсваш ми. Нито тежко ми е без вас. Чисто битови драми и неудобства.

Георги, не ти трябва съпруга, а домашна помощница.
Ама, какво?
Колко пъти каза, че ти липсват децата?

Тишина. Плътна, категорична.

Носирам парите, какво още искаш? изплю той.

Без думи. Затвори. Всичко приключи. И тя усети едно странно облекчение.

Две седмици по-късно, наемателите отстъпиха апартамента ѝ. Пренасянето беше за един ден. Ново училище за Косьо, нова градина за Боряна оказа се доста по-лесно, отколкото си мислеше.

Последният им разговор беше и краен. Всички глътнати думи, всички премълчани обиди, всички безсънни нощи край температурата на децата тя изпусна всичко наведнъж.

Дванадесет години без пари и без почивка ти бях безплатна прислужница! викаше по телефона тя. Дори веднъж не попита Как си?… Нито Щастлива ли си?… Стига!

Заключи номера. Подаде молба за развод.

Делото мина за двайсет минути. Георги не спори. Подписа за издръжка, кимна на съдията, излезе. Може и да е осъзнал, но по-скоро просто не му се занимаваше повече.

Вечерта, Ирина седеше в кухнята на някогашния си апартамент. Косьо четеше книжка в стаята си. Боряна рисуваше на масата, съсредоточена, изплезила език. Павел редеше дървените кубчета на килима.

Тишина. Покой. Лъки беше прикован до краката ѝ, глава отпусната на лапите.

Пак имаше готвене, чистене, работа по нощите. Но вече само за хората, които са ѝ семейство. А сега щеше да ги възпита така, че никога да не станат като баща си.

Мамо повдигна поглед Боряна от рисунката, сега се усмихваш повече.

Ирина се усмихна още по-широко. Боряна беше права.

Rate article
– На теб не ти трябва съпруга, а домашна помощница – Мамо, Мишка пак ми е гризала молива! Полина нахлу в кухнята с огризка от цветен молив в ръка, след нея виновно се влачеше лабрадорът Мишка и възбудено размахваше опашка. Женина се откъсна от печката, където едновременно къкреше супа и съскаха кюфтета, и тежко въздъхна. Третият молив за днес. – Хвърли го в боклука и си вземи нов от чекмеджето. Макси, направи ли си математиката? – Почти! – долетя гласът на сина от детската стая. „Почти“ от 12-годишния Максим означаваше, че си седи в телефона, а тетрадката стои недокосната. Женина си го знаеше, но сега трябваше да свали кюфтетата, да разбърка супата, да хване четиригодишния Артьо, който целенасочено лазеше към кучешката купа, и да не забрави за пералнята. …Тридесет и две години. Три деца. Един мъж. Една свекърва. Един лабрадор. И тя – единственият работещ механизъм в цялата тази конструкция. Боледуваше рядко. Не защото имаше желязно здраве, а защото нямаше право да се разболее. Кой ще нахрани семейството? Кой ще събере децата за училище? Кой ще разходи Мишка? Отговорът беше един – никой. – Женя, скоро ли е вечерята? Баба Анка се показа на вратата, подпряна на бастуна, осемдесет и пет годишна, бистра глава, добър апетит. За пет години съвместен живот с нея Женина можеше на пръсти да преброи случаите, в които възрастната жена беше направила нещо полезно у дома. – След десет минути, бабо Анке. Старата жена доволно кимна и зашляпа към хола. Понякога, много рядко, четеше приказки на Артьо преди сън – “Малката Червена Капчица” или “Златното петле” – репертоарът не беше голям, но малчуганът слушаше с възторг. През останалото време баба Анка си седеше в стаята, гледаше сериали и чакаше следващото хранене. …Часовникът показваше пет и половина, когато ключът вратеше в ключалката. Димо се прибра с вид на човек, минал през тежък маратон. – Вечерята готова ли е? Дори не „здрасти“. Женина немо посочи подредената маса. Мъжът отиде да си измие ръцете и седна на обичайното си място. Телевизорът се включи – дистанционното сякаш бе залепнало за ръката му. – Днес Полина изкара шестица по четене – опита се Женина. – Аха. – А на Макси трябва да помогнеш с околния свят. – Аха. “Аха” – беше максимумът, на който можеше да разчита. След вечеря Димо се изнасяше на дивана. Работният му ден беше свършил. Мисията изпълнена. Донесъл е парите – останалото не му се полага. По-късно, след като децата заспаха, Женина отваряше лаптопа си. Дистанционна работа за онлайн магазин – обработка на поръчки, клиенти, доставки. Не кой знае каква заплата, но свои изкарани пари. Плюс наема от апартамента, който отдаваше вече четвърта година. „Трябва да се изнесем“ – пробяга обичайната мисъл. И веднага – обичайните оправдания: Макси е на хубаво училище, Поли свикна с детската, ще изгубим наема… Женина затвори лаптопа. Утре. Всичко утре. Декември донесе не само предпразнична суматоха, а и грип. Температурата й хвъркна до трийсет и девет за минути. Болки по тялото, гърло в пламъци, глава като разбита. Женина едва стигна до леглото. – Мамо, болна ли си? – констатира Макси, надниквайки в стаята. Димо се появи и на лицето му проблесна нещо като тревога. Но тя не бе за нея. – Само не заразявай бабата. На нейната възраст грипът е опасен. Женина затвори очи. Разбира се. Баба Анка. Как можа да забрави за най-важното. Следващите три дни преминаха като в сън – висока температура, мокра възглавница, сухи устни. През това време – нито мъжът, нито бабата, нито децата й донесоха чаша вода. Каната стоеше в кухнята, до кухнята – десет крачки, но тя ги взимаше сама, опирайки се по стените. Всички се тревожеха само за бабата. “Не ходи там, мама е болна.” “Сложи маска, когато минаваш покрай стаята.” “Може ли тя да спи в другата стая?” Тя – това беше Женина. В собствения си дом се оказа източник на зараза, от която трябва да пазят, наистина важните членове на семейството. След седмица вирусът стигна и до другите. Първо Артьо – сополи, температура, капризи. После Полина. Димо легна героично с трийсет и седем и две. Баба Анка слегна последна, с най-голяма драма. Женина, още недоизлекувана, се изправи. Пилешки бульон, аптека, термометър, влажно почистване, пране. Обичайният маршрут, но на памучени крака. – Димо, вземи Артьо за час, че ще отскоча до аптеката. Мъжът театрално завъртя очи, но се съгласи. След точно шестдесет минути по часовник Артьо се върна при майка си. – Уморих се. И аз съм с температура! Трийсет и шест и осем. Женина провери. Пролетта не беше по-милостива. Нов вирус, нови болни деца, нови безсънни нощи. Артьо хленчеше, Полина отказваше лекарства, баба Анка искаше специално меню. А сред този хаос – напълно здрав Димо. – Димо, помогни с децата. – Жени, аз помагах миналата седмица, ама тогава бяха почивни дни. Сега съм на работа. Уморявам се. Погледна безразлично – един жест, който обяснява всичко. Вечерите идва, сяда на масата, чака вечеря. Болни деца, изцедена жена, хаос вкъщи – не го засягат. В една вечер, когато Артьо най-сетне заспа, а по-големите учеха, Женина приближи до мъжа си. Телевизорът шумеше нещо за футбол. – Защо не ми помагаш? Защо никога не помагаш? Димо дори не се обърна. Просто усили звука. Женина постоя минута в тишина, гледайки гърба му. Всичко й се проясни за секунда. На другия ден свали от шкафа големите чанти. Детски дрехи, играчки, документи. Макси застина на вратата: – Мамо, тръгваме ли някъде? – Отиваме при баба Ира. – За дълго? – Ще видим. Полина скочи от радост – баба Ира винаги прави любимите й банички. Артьо не разбираше, но дърпаше обичания пухкав заек със себе си. В последния момент се сети и за още един важен член на семейството – Мишка. Тя си тръгва с тях. Димо лежеше на дивана. Сгънатите чанти, облечените деца, нищо не го отдели от екрана. Щом Женина затвори вратата, сигурно просто смени канала. Баба Ира прие дъщеря си и внуците без излишни въпроси. Нахрани ги, прегърна ги. Петдесет и осем години, учителка с тридесетгодишен стаж – разбираше всичко без думи. – Живейте, колкото трябва. Телефонът звънна на третия ден. Димо. – Жени, елате си. Тук е мръсно. Няма какво да се яде. Баба все нещо иска. Нито “липсвате ми”. Нито “зле ми е без вас”. Само битови неудобства. – Димо, ти жена не търсиш, а домашна помощница. – Какво? При какво… – Изобщо, веднъж поне каза ли, че ти липсват децата? Тишина. Дълга, красноречива. – Пари нося. Какво повече ти трябва? – обади се накрая той. Женина затвори телефона. Всичко свърши. Стана й леко, странно леко. След две седмици наемателите напуснаха нейния апартамент. Пренасянето отне един ден. Ново училище за Макси, нова градина за Поли – оказа се лесно, много по-лесно отколкото предполагаше. …Следващият им разговор беше последен. Всички неизказани обиди, всички преглътнати думи, всички безсънни нощи с горещи деца – всичко се изля на веднъж. – Дванадесет години бях безплатна слугиня! – крещеше тя по телефона. – И нито веднъж не попита как се чувствам! Как живея! Ти… Ти… Писна ми! Блокира номера му. Подаде молба за развод. Съдът продължи двайсет минути. Димо не спореше. Подписа за издръжката, кимна на съдията и си излезе. Може би разбра нещо. По-вероятно – просто не му се занимаваше. …Вечерта Женина седяше на кухнята в новия-стар апартамент. Макси четеше книга, Полина рисуваше съсредоточено, Артьо подреждаше конструкторите. Тихо. Спокойно. Мишка лежеше до краката й, главата й върху лапите. Все пак трябваше да готви, чисти, работи допълнително. Но вече – за тези, които наистина бяха нейното семейство. И с тяхното възпитание щеше да се заеме сериозно, за да не станат като баща си. – Мамо – Полина вдигна глава от рисунката, – ти вече се усмихваш повече. Женина се усмихна пак. Полина беше права.