Казвам се Петър. На 65 години съм. Женен съм от 34 години, но на тази възраст се влюбих в друга жена. Съпругата ми се казва Елена и е на 62 години. Имаме пораснал син, който вече е женен и има деца наши внучета.
След като синът ни пое по свой път, започнах да усещам, че с Елена сме се отдалечили един от друг. Когато се пенсионирахме, исках да купим малка къща на село и да започнем нов живот там в тишина, сред природата. Елена не беше особено въодушевена, но я убедих. Купихме хубава, скромна къща с двор. През лятото се преместихме. Аз се привързах много към живота на село, но тя така и не можа да го хареса. Предпочиташе да си лежи на дивана, да чете романи или да гледа телевизията. Отказа категорично да помага в градината, казваше, че не се чувства добре. Всичко вършех сам на двора.
Когато дойде есента, се върнахме в София. Елена направо разцъфтя от радост. Аз обаче се почувствах неспокоен след седмица стегнах багажа и се върнах обратно на село. Там просто се чувствах повече жив. Оттогава се виждаме рядко с жена ми. На село се запознах с Катерина жена на 60 години. В началото беше резервирана, но постепенно започнахме да се сближаваме. С времето я заобичах истински.
Вече мисля за развод, но ме е страх от реакцията на сина ни. Засега казвам на Елена, че гледам имота и върша ремонти. Но истината е, че прекарвам все повече време с Катерина.
Елена още не подозира нищо. Измъчвам се от мисълта дали трябва да ѝ кажа истината и дали съм готов да променя целия си живот. Не знам какво да правя и това силно ме тревожиВ първите студени дни на зимата седнах край прозореца в селската къща. В ръцете си държах топла чаша чай, а Катерина бе на метри от мен говореше нещо на котарака, засмяна, със златист отблясък от лампата върху косата ѝ. В този миг разбрах, че любовта не е нечестна нечестно е да живееш със затворено сърце.
Още на следващата сутрин се обадих на Елена. Думите ми излязоха тихо, но ясно: Трябва да ти кажа нещо важно. Чух в гласа ѝ тъгата, после и някакво облекчение. Сякаш и тя бе осъзнала онова, което отдавна знаехме че се държим един за друг от навик, а не заради обич. Говорихме дълго. Плакахме. После си пожелахме да сме щастливи и свободни, където и с когото ни отведе животът занапред.
Няколко седмици по-късно синът ни дойде на гости на село. Показах му градината, седнахме на пейката до ореха, а над главите ни се спуснаха първите снежинки. Дълго мълчахме. После, без обвинения, само с тиха обич, той сви ръката си около моето рамо. Татко, заслужаваш да бъдеш щастлив. И майка също.
Понякога животът наистина започва отново, когато най-малко очакваш с нов човек, със стар приятел, или просто с нова надежда. А аз, на 65, най-сетне се почувствах жив, цял и спокоен в дома си, в любовта си, и със сърце, отворено към това, което предстои.






