Не е добре така твоите деца ще имат апартаменти, пък моят син няма да има. Я да му купим и на него апартамент на изплащане!
Преди няколко дни моят мъж, Антон, реши, че понеже нашите деца имат апартаменти, а неговият син не, трябва да измислим нещо. Ей сега ще ти разясня нашите две деца са общи, а пък синът на Антон му е от първия брак.
Защо аз да се тормозя и да мисля за жилището на неговото дете? Още като започнахме да излизаме, си знаех, че той е бил женен и има дете. Не ми се бързаше особено да се омъжа за Антон, признавам.
Три години живяхме заедно, преди да се оженим. Внимавах какво изпитва към бившата си жена и към момчето. Една година след сватбата ни се роди нашият син; след още две години второто ни момче.
Мога да кажа, че съм доволна от Антон и като съпруг, и като баща. Дава си времето и на мен, и на децата, работи добре и носи пари вкъщи. Разбира се, както във всяко семейство, не липсват дребни караници и спорове, но нищо сериозно.
Живеехме в апартамента, който наследих от баща ми. Майка ми се развела с него, още когато бях в детската градина. После тя се омъжи втори път, но не е имала други деца.
Антон и бившата му винаги са били по квартири. Цели години се опитват да спестят за кредит, но не им се е получавало. След като се разведоха, тя се прибра при своите родители, а Антон още известно време живя под наем.
Като се оженихме, Антон дойде да живее при мен. Не сме коментирали кой е собственик, гледахме просто да направим дома уютен ремонти, мебели и каквото си трябва. Само че преди година и половина, една след друга си отидоха и двете ми баби майката на майка ми и майката на баща ми. И двете ми оставиха по апартамент така ми бяха завещали.
Докато децата са малки, реших да давам тези апартаменти под наем. После за всеки син по едно жилище. Сега даваме на мама парите от наема на единия така й помагам за пенсията, а тези от другия са ми допълнение към заплатата. Парите никога не са излишни, нали знаеш.
Антон никога не се е месил в тези неща от самото начало съм му казала, че като децата пораснат, ще получат по един апартамент. Той се съгласи, затова въпросът беше затворен.
И изведнъж ми вади следното:
Моят син след няколко години завършва гимназия, трябва да мислим за неговото бъдеще!
Не разбирах накъде бие, но се заслушах.
Твоите деца имат жилища, моят няма! Хайде да купим на моя син апартамент, ще теглим ипотечен кредит! отсече Антон.
Направо ми призля. Първо попитах защо нашите деца изведнъж станаха само мои? Антон ме помоли да не се вкопчвам в думите му.
Но моят син няма да наследи нищо. Искам да има свое!
Добре е, че го мислиш, ама той си има майка и баща, те да се погрижат. Защо твоята бивша не действа?
Антон започна да ми обяснява, че бившата му изкарва малко, нейните родители постоянно й помагат. А той пък не може сам да плаща кредит. Обаче, ако аз се включа, всичко ще бъде наред. Излиза, че идеята е аз да се съглася да купим апартамент на неговия син, но собствеността ще е на името на момчето, а кредит ще плащаме аз и Антон.
Имаме добри заплати, имаме доход и от наеми, ще се справим! така говори Антон.
Да, ама за да се справим, трябва да пестим доста от всичко. Антон плаща и издръжка на сина си. Като детето тръгне студент, пак ще трябва да помага, защото майка му няма пари. Значи заради сина му моите деца няма да ходят на море, да си почиват, изобщо ще караме по стриктен режим и ще пестим. За да изглежда Антон добър баща, ама за сметка на моите?
Щях да разбера, ако Антон беше осигурил дом за нашите деца и искаше същото и за големия си син. Ама аз сама осигурих апартаменти за моите момчета, Антон няма нищо общо с това. Защо трябва да плащам аз кредита?
Казах на Антон веднага ако толкова му пука за момчето, нека бившата му да изтегли кредит и нека погасяват със сумата от издръжката.
Аз няма да участвам с нищо!
Сега Антон е страшно обиден, не ми говори цяла седмица. Гадно е, че не може да ме разбереЗная, че Антон ще се съвземе характерът му е такъв, дълго хаби енергия за обиди, после идва при мен по-тихо, сякаш търси прошка, без да го казва. Понякога животът ни ни поставя в сложни решения, които не се харесват на всички, но такава е реалността.
Аз съм се борила за това, което имам, създавала съм сигурност за децата си, така както майка ми е постъпила за мен. Никой не ми е дал нищо наготово. Разбирам желанието на Антон да даде на сина си това, което аз давам на моите, но не мога аз да нося чужди тежести. Не искам чувството ми за справедливост да се подменя със съжаление.
Ще изчакам Антон сам да си пренареди приоритетите. Ако съм справедлива към децата си, трябва да бъда и към себе си. Вярвам, че любовта ни ще устои и на тази буря както сме устояли на много други дребни и по-големи нищета. Най-важното, което си напомням всеки ден, е, че щастието на децата идва от спокойния ни дом, от обичта помежду ни не само от квадратни метри. Ще се справим, както винаги, стига да не забравяме едно: семейството е онова, което си създадем. И, когато човек отстоява себе си, колкото и да боли понякога, запазва уважение и към другите, и към себе си.






