Когато Радослава чу звъна на ключовете в ключалката, сърцето ѝ потъна. Познаваше този властен тропот на токчета по коридора по-добре от собствения си пулс. В осмия месец на бременността всяко движение беше мъчително, а сега щеше да се сблъска с човека, когото се страхуваше повече от раждателните схватки. Вратата се отвори, и в апартамента нахлу ураган от критика и недоволство на име Мария Иванова.
“Ето ти я! Защо невеста ми има толкова мрачно изражение?” вместо поздрав избухна свекървата.
Появата на майката на Борис беше последното, което Радослава искаше в този момент. След обяд беше планирала да си почине тежестта под сърцето изискваше постоянни почивки. Дори обикновените домакински задългии се превръщаха в изпитание за издръжливост.
Взетият декретен отпуск малко по малко облекчаваше положението, но всички планове се разпаднаха в един момент.
“Добре дошли, Мария Иванова,” покорно продума жената, отстъпвайки настрани.
“Къде е моето Борисче?” майката на съпруга веднага започна да търси сина си с поглед.
“На работа е,” сдържано отговори Радослава, “труди се за семейството ни и за бебето.”
“Не можеш ли сама да се справиш?” Мария Иванова постави нео






