– Не искам да съм майка! Искам да изляза от вкъщи! – Това ми каза дъщеря ми. Дъщеря ми забременя, когато беше на 15 години. Дълго време го криеше. Аз и съпругът ми разбрахме чак когато беше в петия месец. Аборт дори не бе обсъждан. Никога не разбрахме кой е бащата на детето. Дъщеря ми каза, че се виждали само три месеца и после скъсали. Дори не знаеше точно на колко е години. – Може би 17, може 18. Или 19! – така ми отговаряше. Разбира се, с мъжа ми бяхме потресени от новината, че дъщеря ни е бременна. Знаехме, че ще бъде изключително трудно за всички ни. При това дъщеря ми постоянно повтаряше, че иска бебето, иска да е майка. Знаех, че още не си дава сметка какво означава да бъдеш майка. Четири месеца по-късно роди прекрасно момченце – здраво и силно. Но раждането беше тежко, а тя се съвзеваше четири месеца след това. Разбира се, нямаше да се справи без мен – напуснах работа и се посветих на нея и внука си. После, щом си възвърна силите, не искаше и да погледне детето. Преспиваше спокойно нощем, а през деня въобще не искаше да се занимава с бебето. Правех каквото можех – говорех ѝ, молех ѝ се, обяснявах ѝ, карах се… И тогава ми каза: – Виждам, че го обичаш. Значи го осинови! Аз ще му бъда по-голяма сестра. Не искам да съм майка, искам да излизам с приятелки, да ходя на дискотеки! Искам да се забавлявам! Мислех, че може да има следродилна депресия. Оказа се, че не – просто не обичаше детето си. С мъжа ми решихме, че трябва да вземем мерки и получихме попечителство над внука. Дъщеря ми стана неуправляема – не ни слушаше за нищо, излизаше посред нощ и се връщаше призори. Изобщо не се интересуваше от сина си. Така минаха няколко години. Мислехме, че нищо няма да се промени. Внукът ни растеше и ставаше все по-умен. За две години много се промени – проходи, проговори, стана весело и усмихнато дете. Радваше се изключително много, когато дъщеря ми се връщаше у дома – тичаше към нея, прегръщаше я и ѝ разказваше нещо. И тогава стана чудо – сърцето на дъщеря ми се отпусна: превърна се във великолепна майка. Целия си свободен ден прекарва с малкия – прегръща го, целува го. Често казва: – Толкова съм щастлива, че имам син! Той е най-скъпото, което имам! Никога няма да го дам на никого! Сега с мъжа ми сме много щастливи, че най-накрая в нашето семейство царува спокойствие.

Не искам да съм майка! Искам да изляза от вкъщи! каза ми дъщеря ми.

Дъщеря ми забременя, когато беше на петнадесет години. Дълго време криеше това от нас. Аз и съпругът ми разбрахме едва, когато вече беше в петия месец. Разбира се, абортът дори не влизаше в сметките.

Така и никога не разбрахме кой е бащата на детето. Дъщеря ми сподели, че са се виждали само три месеца и след това се разделили. Не знаеше дори на колко години е бил точно.
Може би на 17, може на 18… или 19! отговаряше ми тя.

Естествено, бяхме шокирани, когато чухме новината. И двамата с мъжа ми знаехме, че ни очакват много трудности. А дъщеря ми повтаряше, че иска бебето, че мечтае да стане майка. Осъзнавах, че още не разбира какво означава тази отговорност.

Четири месеца по-късно тя роди прекрасно момче здраво и силно. Но раждането мина много тежко и тя се възстановяваше няколко месеца. Не би могла да се справи сама, оставих работа и се посветих изцяло на нея и внука ни.

Когато се почувства по-добре, изведнъж изгуби интерес към детето. През нощта спеше спокойно, а през деня не пожела да му обърне никакво внимание. Правех всичко по силите си говорех, молех, обяснявах и дори я упреквах, че не ми помага. Един ден тя ми каза:

Виждам, че го обичаш. Осинови го, ти му бъди майка, а аз ще съм му кака. Не искам да съм майка, искам да излизам с приятелки, да ходя по дискотеки и забави! Искам да си живея!

Първата ми мисъл беше дали не страда от следродилна депресия. Но се оказа, че просто не обича детето си. Това беше жестоката истина.

Решихме със съпруга ми, че трябва да подредим живота си и взехме попечителството над внука ни. Дъщеря ни стана неконтролируема не ни слушаше, заминаваше нощем и се връщаше призори, изобщо не проявяваше интерес към сина си.

Така живяхме няколко години. Вече вярвахме, че нищо няма да се промени. Внукът ни растеше и се развиваше. За две години момчето стана по-самостоятелно, проходи, започна да говори. Беше много усмихнато и жизнерадостно дете.

Винаги се радваше, когато дъщеря ми се връщаше вкъщи тичаше към нея, гушваше я, разказваше ѝ нещо детско. И точно тогава неочаквано нещо се преобърна дъщеря ми се промени; стана чудесна майка. Сега отделя цялото си свободно време на малкия си син. Придържа го до себе си, целува го и често казва:
Толкова съм щастлива, че имам този син! Той е най-скъпото, което притежавам! Никога няма да го дам на никого!

Сега сме с мъжа ми истински щастливи, защото най-сетне в нашето семейство настъпи спокойствие и разбирателство. Понякога животът поднася изпитания, които изглеждат непоносими, но с търпение и любов всичко се нарежда. Защото истинската обич се ражда, когато му дадеш шанс, и така семейството става по-силно от всички бури.

Rate article
– Не искам да съм майка! Искам да изляза от вкъщи! – Това ми каза дъщеря ми. Дъщеря ми забременя, когато беше на 15 години. Дълго време го криеше. Аз и съпругът ми разбрахме чак когато беше в петия месец. Аборт дори не бе обсъждан. Никога не разбрахме кой е бащата на детето. Дъщеря ми каза, че се виждали само три месеца и после скъсали. Дори не знаеше точно на колко е години. – Може би 17, може 18. Или 19! – така ми отговаряше. Разбира се, с мъжа ми бяхме потресени от новината, че дъщеря ни е бременна. Знаехме, че ще бъде изключително трудно за всички ни. При това дъщеря ми постоянно повтаряше, че иска бебето, иска да е майка. Знаех, че още не си дава сметка какво означава да бъдеш майка. Четири месеца по-късно роди прекрасно момченце – здраво и силно. Но раждането беше тежко, а тя се съвзеваше четири месеца след това. Разбира се, нямаше да се справи без мен – напуснах работа и се посветих на нея и внука си. После, щом си възвърна силите, не искаше и да погледне детето. Преспиваше спокойно нощем, а през деня въобще не искаше да се занимава с бебето. Правех каквото можех – говорех ѝ, молех ѝ се, обяснявах ѝ, карах се… И тогава ми каза: – Виждам, че го обичаш. Значи го осинови! Аз ще му бъда по-голяма сестра. Не искам да съм майка, искам да излизам с приятелки, да ходя на дискотеки! Искам да се забавлявам! Мислех, че може да има следродилна депресия. Оказа се, че не – просто не обичаше детето си. С мъжа ми решихме, че трябва да вземем мерки и получихме попечителство над внука. Дъщеря ми стана неуправляема – не ни слушаше за нищо, излизаше посред нощ и се връщаше призори. Изобщо не се интересуваше от сина си. Така минаха няколко години. Мислехме, че нищо няма да се промени. Внукът ни растеше и ставаше все по-умен. За две години много се промени – проходи, проговори, стана весело и усмихнато дете. Радваше се изключително много, когато дъщеря ми се връщаше у дома – тичаше към нея, прегръщаше я и ѝ разказваше нещо. И тогава стана чудо – сърцето на дъщеря ми се отпусна: превърна се във великолепна майка. Целия си свободен ден прекарва с малкия – прегръща го, целува го. Често казва: – Толкова съм щастлива, че имам син! Той е най-скъпото, което имам! Никога няма да го дам на никого! Сега с мъжа ми сме много щастливи, че най-накрая в нашето семейство царува спокойствие.