Мислех, че любовта си е отишла – Ти си най-красивото момиче на този факултет – каза тогава той, протягайки ѝ букет маргаритки от сергията пред НДК. Анна се засмя, приемайки цветята. Маргаритките ухаеха на лято и на нещо неуловимо правилно. Димитър стоеше пред нея с поглед на човек, който точно знае какво иска. А той искаше нея. Първата им среща беше в Борисовата градина. Димитър донесе одеяло, термос с чай и домашни сандвичи, които беше направила майка му. Стояха на тревата чак до мрачината. Анна помнеше как се смееше, като наклонеше глава назад. Как я докосваше уж случайно по ръката, как я гледаше – сякаш тя беше единственият човек в цяла София. След три месеца я заведе на кино – на френска комедия, която тя не разбра, но се смя от сърце заедно с него. След шест месеца я запозна с родителите си. След година ѝ предложи да заживеят заедно. – Така и така всяка нощ сме заедно – каза Димитър, прокарвайки пръсти през косата ѝ. – Защо да плащаме за два апартамента? Анна се съгласи. Не заради парите, разбира се. Просто с него светът има смисъл. Апартаментът им под наем сутрин миришеше на боб чорба, а в неделя на прясно изгладени чаршафи. Анна се научи да прави любимите му кюфтета – с чесън и копър, точно както майка му ги прави. Вечер, Димитър ѝ четеше на глас статии за бизнес и финанси. Мечтаеше да има собствен бизнес. Анна слушаше, подпирайки брадичка на длан, и вярваше на всяка негова дума. Правеха планове. Първо – събират за първа вноска. После – собствен апартамент. После – кола. Деца, разбира се. Две. Момче и момиче. – Ще успеем с всичко – казваше Димитър, целувайки я по челото. Анна кимаше. До него се чувстваше неуязвима. …Петнадесет години заедно донесоха рутина и навици. Апартамент в хубав квартал с изглед към парк. Кредит за 20 години, който изплащаха предварително, отказвайки си почивки и ресторанти. Сребриста Тойота пред блока – Димитър си я избра сам, сам се пазари и сам полираше капака всяка събота. Изпълваше я гордост. Сами всичко постигнаха. Без родителски пари, без връзки, без късмет. Просто работеха, спестяваха, търпяха. Тя никога не се оплакваше. Дори когато бе изтощена и заспиваше в метрото до последната спирка. Дори когато искаше да захвърли всичко и да иде на море. Беше екип с Димитър – както сам той казваше, и Анна вярваше. Неговото благополучие винаги беше първо. Анна научи това правило до болка, вплете го в ДНК-то си. Лош ден в офиса? Тя правеше вечеря, наливаше чай и слушаше. Караница с шефа? Гали го по главата, шепнеше, че всичко ще се оправи. Съмнения в себе си? Тя намираше точните думи да го изкара от дупката. – Ти си моят котва, моята опора – казваше Димитър тогава. Анна се усмихваше. Да си нечия котва – не е ли това щастие? Тежки периоди имаше. Първо след пет години – фирмата на Димитър фалира. Три месеца търсеше работа, ден след ден ставаше по-замислен. Втори път – още по-зле. Колеги го подведоха с документи и не само че загуби работата си, но и трябваше да плати голяма сума. Продаваха колата, за да платят. Анна не обвини. Нито с дума, нито с поглед. Поемаше допълнителни задачи, работеше по нощите, пестеше от себе си. Грижеше се само той да е добре. Да не се пречупи. Да не загуби вяра. …Димитър се съвзе. Намери работа още по-добра. Пак си купиха същата сребриста Тойота. Животът тръгна. Преди година, докато седяха в кухнята, Анна изрече на глас мисълта, която отдавна носеше: – Може би вече е време? Все пак не съм на двайсет. Ако чакаме още… Димитър кимна сериозно. – Хайде, да се подготвяме. Анна задържа дъха си. Толкова години мечти, отлагане, чакане на “подходящ момент”. Ето го – моментът. Представяше си всичко по хиляда пъти. Малки ръчички, които стискат нейната. Мирис на пудра. Първи стъпки в хола им. Димитър, който чете приказка за лека нощ. Дете. Тяхното дете. Най-после. Промените започнаха веднага. Анна преразгледа всичко – хранене, режим, работа. Записа се при лекар, направи изследвания, започна витамини. Кариерата отстъпи, макар точно сега ѝ предлагаха повишение. – Сигурна ли си? – попита шефката ѝ, гледайки я през очилата. – Такъв шанс рядко идва. Анна беше сигурна. Повишението означаваше пътувания, стрес, извънредна работа – не най-доброто за бременност. – Ще се преместя във филиала – каза тя. Шефката й вдигна рамене. Филиалът беше на петнайсет минути от вкъщи. Скучна работа, без перспектива, но служебното време свършваше точно в шест. Събота и неделя – свободни. Анна свикна. Новите колеги бяха приятни, макар и неамбициозни. Готвеше си вкъщи, разхождаше се в обедната почивка, лягаше рано вечер – всичко за бъдещото им дете, за семейството им. Студът дойде неусетно. Анна първо не обърна внимание – Димитър много работи, изморява се, нормално. Но той престана да я пита за деня ѝ. Престана да я прегръща, да я гледа така, както в студентските години – когато я наричаше най-красивата на факултета. У дома стана тихо. Неправилно тихо. Преди говореха часове за всичко. Сега Димитър седеше в телефона, кратко отговаряше, лягаше с гръб към нея. Анна гледаше в тавана – между тях пропаст, широка половин метър – разстоянието между двете тела на матрака. Близостта изчезна съвсем. Две седмици, три, месец – тя спря да брои. За него винаги имаше оправдание: – Много съм уморен. Утре. Но “утре” не идваше. Попита го в очите една вечер, като блокира пътя му към банята: – Какво става? Кажи истината. Димитър гледаше встрани, някъде към касата на вратата. – Нищо ми няма. – Не е вярно. – Внушаваш си. Само период е. Ще мине. Той я заобиколи и се заключи в банята. Водата заглуши тишината. Анна стоеше в коридора, с ръка на гърдите. Там боли – глупаво, тъпо, постоянно. Държа още месец. После не издържа: – Обичаш ли ме? Пауза. Дълга, зловеща пауза. – Не знам какво чувствам към теб. Анна се отпусна на дивана. – Не знаеш? Димитър най-сетне я погледна в очите. Празнота. Обърканост. Няма го онзи пламък от преди петнадесет години. – Мисля, че любовта си отиде. Отдавна. Мълчах, за да не те нараня. Месеци Анна е живяла в този ад, без да знае истината. Гледаше го, търсеше обяснения. Може би проблеми в офиса. Може би криза на средната възраст. Може би лошото настроение е затегнало. Оказа се просто – разлюбил я е. Мълчал, докато тя е планирала бъдещето им, отказвала се от кариера, приготвяла се за майчинство. Решението дойде внезапно. Никакви повече “може би”, “ще се оправи”, “трябва да изчакам”. Край. – Развеждам се. Димитър пребледня. Видя как му трепна адамовата ябълка. – Почакай. Недей толкова рязко. Можем да опитаме… – Да опитаме? – Хайде да имаме дете. Може би детето ще ни сближи. Казват, че децата… Анна се засмя горчиво. – Детето само ще съсипе всичко. Ти не ме обичаш вече. Защо ни е дете? За да се развеждаме после с бебе на ръце? Димитър мълчеше. Нямаше какво да каже. Още същия ден Анна си тръгна. Събра най-необходимото, нае стая при позната. Подаде молба за развод, щом ръцете ѝ престанаха да треперят. Разделянето на имуществото се очакваше да е дълго. Апартамент, кола, петнадесет години общи покупки и решения. Адвокатът говореше за оценки, проценти, преговори. Анна само кимаше, записваше и се стараеше да не мисли, че животът им вече се измерва в квадратни метри и конски сили. Скоро си намери малка гарсониера под наем. Учеше се да живее сама. Да готви за един. Да гледа сериали без коментари. Да спи по цялото легло. В нощите сълзите идваха, без да пита. Притисната в възглавницата, Анна си спомняше маргаритките от сергията, одеялото в парка, смеха му, ръцете му, гласа, който й шепнеше: „ти си моят котва“. Болеше. Петнадесет години не се изхвърлят от сърцето като стари дрехи. Но през тази болка проблясваше и нещо друго – облекчение, чувство за правилност. Успя навреме. Изтъргва се, преди да се върже с дете за този човек. Преди да заседне с години в безсмислен брак “заради семейството”. Тридесет и две години. Целият живот е пред нея. Страх я е? Безкрайно. Но ще се справи. Друг избор няма.

Мисля, че любовта отмина

Ти си най-красивото момиче във факултета каза той и ѝ подаде букет полски маргаритки, купени от сергията на Женския пазар.

Йоана се засмя, като прие цветята. Маргаритките ухаеха на лято и на нещо кротко-щастливо. Пламен стоеше пред нея с онзи поглед на човек, който знае какво иска. А той искаше нея.

Първата им среща беше в Борисовата градина. Пламен донесе одеяло, термос с билков чай и домашни сандвичи, направени от майка му. Седяха на тревата до вечерта. Йоана си спомняше как той се смееше с глава, отметната назад; как докосваше ръката ѝ уж случайно; как я гледаше така, сякаш е единствената на цяла София.

След три месеца Пламен я заведе на българска комедия в Одеон, която тя не разбра, но се заливаше в смях заедно с него. След половин година я запозна с родителите си. След година ѝ предложи да се пренесе при него.

Така или иначе всяка вечер си заспиваме заедно каза Пламен, пръстите му се плъзгаха през косата ѝ. Защо да плащаме за два наема?

Йоана се съгласи. Не заради парите. Просто светът до него имаше цялост и смисъл.

Малката им панелка под наем ухаеше на боб чорба всяка неделя и на чисто изгладени чаршафи. Йоана се научи да готви любимите му кюфтета с чесън и копър, точно както майка му ги прави. Вечер Пламен ѝ четеше на глас статии за бизнес и финанси. Мечтаеше за свое начинание. Йоана го слушаше, подпряла буза с ръка, и вярваше на всяка негова дума.

Правеха си планове. Първо да спестят за първа вноска за собствено жилище. После нов апартамент. После кола. После деца. Момиченце и момченце.

Ще успеем с всичко целуваше я Пламен по челото.

Йоана кимаше. До него се чувстваше несъкрушима.

…Петнадесет години живот заедно се натрупваха на пластове вещи, навици, ритуали. Апартамент в хубав квартал, гледащ към малък парк. Ипотека за двайсет години, гасена преждевременно със скъпернически отказ от почивки и ресторанти. Сива Тойота Корола пред блока Пламен я беше избрал, купил, излъсквал всяка събота до блясък.

Гордееше се топло и меко двамата сами, без пари от родителите, без връзки, без късмет, само труд и лишения.

Никога не се е оплаквала. Дори когато се е строполила от умора и е проспивала метростанцията си. Дори когато ѝ е идвало да захвърли всичко и да изчезне някъде към морето. Те са отбор. Така казваше Пламен и Йоана вярваше.
Неговото благополучие винаги на първо място. Йоана беше научила този принцип наизуст и го беше претъчала в ДНК-то си. Лош ден на работа? Вареше супа, сипваше чай, изслушваше. Скандал с шефа? Милваше го по косата и шепнеше, че всичко ще се нареди. Съмнения? Успяваше да намери точните думи, да го дърпа нагоре.

Ти си моят бряг, моят дом, моето всичко казваше Пламен в тия мигове.

Йоана се усмихваше. Да си нечий бряг дали не е това щастието?

Тежките моменти идваха. Първият след пет години заедно. Фирмата на Пламен фалира. Три месеца си стоя вкъщи, тъмнаше все повече с всеки оглед на обявите за работа.

Втория път беше по-зле. Колеги го предадоха с някакви документи, изгуби работата си и дължеше сериозна сума. Продадоха колата, за да се изплати.

Йоана не изрече нито дума на укор. Дори с поглед. Взе допълнителна работа, работеше нощем, пестеше от всичко. Единственото, което я тревожеше, беше дали Пламен ще издържи. Дали ще има още кураж.

Пламен изплува. Намери по-добра позиция. Купиха нова кола пак сива Тойота. Животът си възвърна ритъма.
Преди година вечеряха в кухнята и Йоана най-сетне каза на глас мисъл, която дълго беше премълчавала:

Може би е време? Не съм вече двайсетгодишна… Ако още протакваме

Пламен кимна сериозен, премислен.

Да започнем да се подготвяме.

Йоана затаи дъх. Стотици пъти се е виждала с малки ръчички върху нейните. Мирис на бебешка пудра. Първи стъпки из холчето им. Пламен да чете приказка преди сън.

Дете. Тяхното дете. Най-после.

Промените дойдоха светкавично. Йоана преосмисли всичко диета, режим, спорт. Ходеше по доктори, пиеше витамини. Постави работата на заден план, а точно тогава ѝ предстояха повишение.

Сигурна ли си? попита шефката й, гледайки я през очилата си. Такъв шанс рядко се дава.

Йоана беше сигурна. Повишението значеше командировки, стрес, нередовни дни. Не е време за бременност.

Прехвърлям се във филиала рече тя.

Шефката само вдигна рамене.

Филиалът беше на петнайсет минути пеша. Работата скучновата, рутинна, без бъдеще. Но имаше ред в шест излизаш, уикендът е само твой.

Йоана се приобщи. Новите колеги приятни, макар и не амбициозни. Готвеше си за обяд в къщи, разхождаше се в обедната почивка, лягаше рано. Всичко за бъдещото дете. За тяхното семейство.

Студът се промъкна тихо. В началото Йоана не забеляза нищо. Пламен беше зает, преуморен. Случва се.

Но той престана да я пита как е минал денят ѝ. Престана да я прегръща преди сън. Престана да я гледа, както когато я наричаше най-красивата студентка.

У дома стана тихо неестествено тихо. Преди си говореха с часове за какво ли не. Сега Пламен се беше впил в телефона, отговаряше кратко, обръщаше се на другата страна през нощта.

Йоана лежеше до него и гледаше тавана. Между тях пропаст широка колкото един матрак.

Близостта си отиде. Две седмици. Три. Месец. Йоана спря да брои. Извиненията му валяха:

Много съм изморен. Утре.

Утре не идваше.

Попита го директно. Една вечер, стегна се и го прихвана на вратата на банята.

Какво става? Само честно.

Пламен гледаше към касата. Все едно не е пред нея.

Всичко е наред.
Не е вярно.
Внушаваш си. Само фаза. Ще мине.

Обиколи я, влезе в банята. Шумът на водата я изключи отново от дома.

Йоана стоя в коридора, длан на сърцето тъпо, продължително, дразнещо я болеше.

Издържа още месец. После не можа повече:

Обичаш ли ме?

Пауза. Огромна, страшна пауза.

…Не знам какво чувствам вече.

Йоана се отпусна на дивана.

Не знаеш?

Пламен я погледна най-сетне. Празнота. Объркване. Ни следа от онази искра отпреди петнайсет години.

Мисля, че любовта отмина. Отдавна. Мълчах, защото не исках да те нараня.

Месеци Йоана пребиваваше в този ад без знание. Търсеше му погледа, разчленяваше всяка дума, измисляше си оправдания: проблеми на работа, средна възраст, депресия.

А той просто бе престанал да я обича. И не ѝ каза, докато тя все още планираше за двамата. Докато отказваше повишението. Докато се готвеше за детето им.

Решението дойде внезапно. Без повече може би, ще се оправи, още малко. Достатъчно.

Подавам молба за развод.

Пламен пребледня. Видя как Адамовата му ябълка трепна.

Изчакай. Да не прибързваме. Може да опитаме пак
Опитаме?
Може да имаме дете? Казват, че децата спасяват брака.

Йоана се изсмя сухо, грозно.

Детето само ще усложни нещата. Ти не ме обичаш. За какво ни е дете тогава? За да се развеждам с бебе на ръце?

Пламен мълча. Не можа да отговори.

Йоана си тръгна същата вечер. Складира необходимото в една чанта, взе си стая при позната. Подаде документите за развод, щом ръцете престанаха да треперят.

Разделянето щеше да е дълго. Апартаментът, колата, всичко купувано и решавано за петнайсет години. Адвокатът обясняваше за дела, дялове, преговори. Йоана слушаше, записваше, опитваше да не мисли, че животът им се дели вече на квадратни метри и конски сили.

Намерила малка панелка под наем. Учеше се да живее сама. Да готви за един. Да гледа филми в тишина. Да се разтяга по цялото легло.

Нощем спомените я заливаха. Прегръщаше възглавницата и си мислеше за маргаритките от пазара. Одеялото в Борисовата. Смеха му, ръцете му, думите ти си моят бряг.

Болеше отчайващо. Петнайсет години не се изхвърлят като стари вещи.

Но през болката прокрадваше друго облекчение. Сигурност. Тя успя. Навреме се спря. Не обвърза остатъка от себе си с този човек чрез дете. Не заседна в празен брак с години, за да спасят семейството.

Тридесет и две. Цял живот отпред.

Страх ли я е? Безумно.

Но ще се справи. Друг изход няма.

Rate article
Мислех, че любовта си е отишла – Ти си най-красивото момиче на този факултет – каза тогава той, протягайки ѝ букет маргаритки от сергията пред НДК. Анна се засмя, приемайки цветята. Маргаритките ухаеха на лято и на нещо неуловимо правилно. Димитър стоеше пред нея с поглед на човек, който точно знае какво иска. А той искаше нея. Първата им среща беше в Борисовата градина. Димитър донесе одеяло, термос с чай и домашни сандвичи, които беше направила майка му. Стояха на тревата чак до мрачината. Анна помнеше как се смееше, като наклонеше глава назад. Как я докосваше уж случайно по ръката, как я гледаше – сякаш тя беше единственият човек в цяла София. След три месеца я заведе на кино – на френска комедия, която тя не разбра, но се смя от сърце заедно с него. След шест месеца я запозна с родителите си. След година ѝ предложи да заживеят заедно. – Така и така всяка нощ сме заедно – каза Димитър, прокарвайки пръсти през косата ѝ. – Защо да плащаме за два апартамента? Анна се съгласи. Не заради парите, разбира се. Просто с него светът има смисъл. Апартаментът им под наем сутрин миришеше на боб чорба, а в неделя на прясно изгладени чаршафи. Анна се научи да прави любимите му кюфтета – с чесън и копър, точно както майка му ги прави. Вечер, Димитър ѝ четеше на глас статии за бизнес и финанси. Мечтаеше да има собствен бизнес. Анна слушаше, подпирайки брадичка на длан, и вярваше на всяка негова дума. Правеха планове. Първо – събират за първа вноска. После – собствен апартамент. После – кола. Деца, разбира се. Две. Момче и момиче. – Ще успеем с всичко – казваше Димитър, целувайки я по челото. Анна кимаше. До него се чувстваше неуязвима. …Петнадесет години заедно донесоха рутина и навици. Апартамент в хубав квартал с изглед към парк. Кредит за 20 години, който изплащаха предварително, отказвайки си почивки и ресторанти. Сребриста Тойота пред блока – Димитър си я избра сам, сам се пазари и сам полираше капака всяка събота. Изпълваше я гордост. Сами всичко постигнаха. Без родителски пари, без връзки, без късмет. Просто работеха, спестяваха, търпяха. Тя никога не се оплакваше. Дори когато бе изтощена и заспиваше в метрото до последната спирка. Дори когато искаше да захвърли всичко и да иде на море. Беше екип с Димитър – както сам той казваше, и Анна вярваше. Неговото благополучие винаги беше първо. Анна научи това правило до болка, вплете го в ДНК-то си. Лош ден в офиса? Тя правеше вечеря, наливаше чай и слушаше. Караница с шефа? Гали го по главата, шепнеше, че всичко ще се оправи. Съмнения в себе си? Тя намираше точните думи да го изкара от дупката. – Ти си моят котва, моята опора – казваше Димитър тогава. Анна се усмихваше. Да си нечия котва – не е ли това щастие? Тежки периоди имаше. Първо след пет години – фирмата на Димитър фалира. Три месеца търсеше работа, ден след ден ставаше по-замислен. Втори път – още по-зле. Колеги го подведоха с документи и не само че загуби работата си, но и трябваше да плати голяма сума. Продаваха колата, за да платят. Анна не обвини. Нито с дума, нито с поглед. Поемаше допълнителни задачи, работеше по нощите, пестеше от себе си. Грижеше се само той да е добре. Да не се пречупи. Да не загуби вяра. …Димитър се съвзе. Намери работа още по-добра. Пак си купиха същата сребриста Тойота. Животът тръгна. Преди година, докато седяха в кухнята, Анна изрече на глас мисълта, която отдавна носеше: – Може би вече е време? Все пак не съм на двайсет. Ако чакаме още… Димитър кимна сериозно. – Хайде, да се подготвяме. Анна задържа дъха си. Толкова години мечти, отлагане, чакане на “подходящ момент”. Ето го – моментът. Представяше си всичко по хиляда пъти. Малки ръчички, които стискат нейната. Мирис на пудра. Първи стъпки в хола им. Димитър, който чете приказка за лека нощ. Дете. Тяхното дете. Най-после. Промените започнаха веднага. Анна преразгледа всичко – хранене, режим, работа. Записа се при лекар, направи изследвания, започна витамини. Кариерата отстъпи, макар точно сега ѝ предлагаха повишение. – Сигурна ли си? – попита шефката ѝ, гледайки я през очилата. – Такъв шанс рядко идва. Анна беше сигурна. Повишението означаваше пътувания, стрес, извънредна работа – не най-доброто за бременност. – Ще се преместя във филиала – каза тя. Шефката й вдигна рамене. Филиалът беше на петнайсет минути от вкъщи. Скучна работа, без перспектива, но служебното време свършваше точно в шест. Събота и неделя – свободни. Анна свикна. Новите колеги бяха приятни, макар и неамбициозни. Готвеше си вкъщи, разхождаше се в обедната почивка, лягаше рано вечер – всичко за бъдещото им дете, за семейството им. Студът дойде неусетно. Анна първо не обърна внимание – Димитър много работи, изморява се, нормално. Но той престана да я пита за деня ѝ. Престана да я прегръща, да я гледа така, както в студентските години – когато я наричаше най-красивата на факултета. У дома стана тихо. Неправилно тихо. Преди говореха часове за всичко. Сега Димитър седеше в телефона, кратко отговаряше, лягаше с гръб към нея. Анна гледаше в тавана – между тях пропаст, широка половин метър – разстоянието между двете тела на матрака. Близостта изчезна съвсем. Две седмици, три, месец – тя спря да брои. За него винаги имаше оправдание: – Много съм уморен. Утре. Но “утре” не идваше. Попита го в очите една вечер, като блокира пътя му към банята: – Какво става? Кажи истината. Димитър гледаше встрани, някъде към касата на вратата. – Нищо ми няма. – Не е вярно. – Внушаваш си. Само период е. Ще мине. Той я заобиколи и се заключи в банята. Водата заглуши тишината. Анна стоеше в коридора, с ръка на гърдите. Там боли – глупаво, тъпо, постоянно. Държа още месец. После не издържа: – Обичаш ли ме? Пауза. Дълга, зловеща пауза. – Не знам какво чувствам към теб. Анна се отпусна на дивана. – Не знаеш? Димитър най-сетне я погледна в очите. Празнота. Обърканост. Няма го онзи пламък от преди петнадесет години. – Мисля, че любовта си отиде. Отдавна. Мълчах, за да не те нараня. Месеци Анна е живяла в този ад, без да знае истината. Гледаше го, търсеше обяснения. Може би проблеми в офиса. Може би криза на средната възраст. Може би лошото настроение е затегнало. Оказа се просто – разлюбил я е. Мълчал, докато тя е планирала бъдещето им, отказвала се от кариера, приготвяла се за майчинство. Решението дойде внезапно. Никакви повече “може би”, “ще се оправи”, “трябва да изчакам”. Край. – Развеждам се. Димитър пребледня. Видя как му трепна адамовата ябълка. – Почакай. Недей толкова рязко. Можем да опитаме… – Да опитаме? – Хайде да имаме дете. Може би детето ще ни сближи. Казват, че децата… Анна се засмя горчиво. – Детето само ще съсипе всичко. Ти не ме обичаш вече. Защо ни е дете? За да се развеждаме после с бебе на ръце? Димитър мълчеше. Нямаше какво да каже. Още същия ден Анна си тръгна. Събра най-необходимото, нае стая при позната. Подаде молба за развод, щом ръцете ѝ престанаха да треперят. Разделянето на имуществото се очакваше да е дълго. Апартамент, кола, петнадесет години общи покупки и решения. Адвокатът говореше за оценки, проценти, преговори. Анна само кимаше, записваше и се стараеше да не мисли, че животът им вече се измерва в квадратни метри и конски сили. Скоро си намери малка гарсониера под наем. Учеше се да живее сама. Да готви за един. Да гледа сериали без коментари. Да спи по цялото легло. В нощите сълзите идваха, без да пита. Притисната в възглавницата, Анна си спомняше маргаритките от сергията, одеялото в парка, смеха му, ръцете му, гласа, който й шепнеше: „ти си моят котва“. Болеше. Петнадесет години не се изхвърлят от сърцето като стари дрехи. Но през тази болка проблясваше и нещо друго – облекчение, чувство за правилност. Успя навреме. Изтъргва се, преди да се върже с дете за този човек. Преди да заседне с години в безсмислен брак “заради семейството”. Тридесет и две години. Целият живот е пред нея. Страх я е? Безкрайно. Но ще се справи. Друг избор няма.