Знаеш ли, вчера си говорих с нашата съседка баба Текла, и сърцето ми направо се сви… Попитах я: От кога синът ви не ви се е обаждал? И тогава тя ми разказа…
Вече шест години не съм го виждала, започна тихо тя. Когато се ожени и се преместиха в Пловдив, в началото поне понякога ми звъннеше, но после спря да се обажда изобщо. Един единствен път му направих торта за рождения ден, отидох да ги видя и… тук тя наведе глава и очите ѝ се насълзиха.
И какво стана?, я попитах наполовина на глас.
Отвори ми снаха ми и буквално ми каза, че не съм желана в тяхната къща. Синът ми само бе там, погледна ме като че ли съм му виновна за нещо, не каза нито дума и просто се обърна настрани. Това беше последният път, когато го видях.
И повече не се е обаждал? Нито веднъж?! не можех да го повярвам.
Само веднъж го потърсих аз, като реших да продам тристайното жилище и да си купя по-малко апартаментче тук на Дружба. Разбира се, дадох му малко левчета. Дойде, подписа документите, взе парите и оттогава не съм го чувала.
Не сте ли много самотна? Или вече сте свикнали с това?, я попитах със съчувствие.
Тя скръсти ръце, поусмихна ми се и каза: Добре съм! Още като бях млада, животът не ме пожали. Мъжът ми ме напусна заради друга жена и останах сама със сина си. Отгледах го с много обич и грижа. После каза, че иска да си наеме свое жилище първо се зарадвах, помислих си, че е пораснал, взема самостоятелни решения А то всичко беше заради приятелката му. Тя го натисна да се отделят, за да могат да си живеят спокойно без никой да им се бърка. После тя забременя.
И така ми го разказвате, без да се разстройвате? Не ви ли е тежко, че на тази възраст ви е оставил сама синът ви? попитах тихо.
С времето свикнах. Харесва ми новото апартаментче, имам пари, не ми липсва нищо. Сутрин се будя, слагам чайника, излизам на балкона и гледам как се буди София. Като бях по-млада, мечтаех само да поспя повече, понеже работех на две смени. Мислех си, че като остарея, ще ме заобикалят хора, които ме обичат, но явно съдбата ми е такава да съм сама.
А защо не си вземете коте или куче? С животинка вкъщи е по-весело.
Тогава тя стисна устни и каза: Знаеш ли, мило дете, дори котките си тръгват от собствениците понякога. А куче не мога да взема не знам дали утре ще се събудя Не мога да нося отговорност за някого, който няма кой да защити. Веднъж вече направих глупост… достатъчно ми е.
Толкова се държеше, но накрая вече не издържа разплака се тихо
Никога не забравяй родителите си! Каквото и да стане, те са част от теб. И когато те си отидат, част от теб си отива завинагиСтоях и мълчах до нея, а слънцето вече се спускаше по покривите отвъд Дружба. Накрая събрах смелост и нежно я прегърнах. През тънкия ѝ пуловер усетих как сърчицето ѝ бие нервно, като на птиче, което не знае дали да литне или да остане.
На сбогуване тя се усмихна, макар очите ѝ още да светеха мокри: Когато остарееш, осъзнаваш кое е важно а аз избрах да не се сърдя и да прощавам. Само с обич можеш да оцелееш, дете, повече нямаш нужда от нищо.
Върнах се у дома с една мисъл, която няма да забравя че всеки човек, колкото и сам да изглежда, тайно чака някой просто да почука на вратата му. И понякога, единственото, което трябва да направиш, е да го направиш ти.
Обадих се на мама. Някак си още тогава знаех няма по-важно нещо от това да се върнеш при хората, които са ти били дом.






