В България често хора осиновяват деца от домове, но аз реших да взема баба си от старческия дом.
Нито един от приятелите и съседите ми не одобри това, което направих. Всички ме сочеха с пръст и казваха: Времето е трудно, а ти държиш такъв човек у дома си! Но аз вярвам, не, сигурен съм това е най-правилното, което можех да направя.
Преди бяхме четирима у дома аз, двете ми дъщери и майка ми. За съжаление, преди осем месеца майка ми почина и останахме трима. През тези месеци с дъщерите ми осъзнахме, че още имаме сили и време да помогнем на някого. Имам близък приятел още от гимназията, който вместо да създаде семейство и да прави кариера, започна да пие още на 30 години. Най-тъжното беше, че харчеше пенсията на майка си за алкохол. Когато тя отказа да му я дава, той я изпрати в дом за стари хора, взел апартамента ѝ и го пропил.
Познавам тази жена от дете, както и тя мен. Веднъж месечно с дъщерите ми я посещавахме и ѝ носехме различни вкусотии. Дъщерите ми приеха идеята ми много топло, а по-малката Теодора, която сега е на четири и половина години, направо подскочи от радост: Пак ще си имаме баба!
Не можете да си представите колко щастлива беше тази жена от предложението ми! Толкова дълго плака от радост, че трябваше да я успокоявам. Вече почти два месеца живеем заедно с нашата баба. Всички я обикнахме, а тя ни обича още повече.
Не можем да си обясним откъде тази жена, вече навлязла в осмото си десетилетие, намира толкова енергия. Всяка сутрин става в шест и ние се събуждаме с аромата на топли мекици или палачинки.






