30 октомври 2025 г.
Днес се спомних за онзи ден, когато всичко се промени. Бях женен на Мара, когато бях на осемнадесет, а тя беше двадесет години по-стара от мен. Привличаше ме с множеството си години, с опита, с тежкото й сърце. В рамките на една година имаше нашата дъщеря Ружа, а по-късно се роди и синът ни Иван. Мара винаги беше ми до гърба подкрепяше ме във всичко, помагаше ми да завърша висше образование и да се изправя на крака.
Но когато Иван стана на три години, тя натегна раницата и изчезна завинави от нашия живот. Първите седмици плаках безспирно, защото не можех да си представя как ще се справя сам с две малки души. Не имах никой, на когото да ги оставя, затова не можех да си намеря работа. Алиментите, които получавах, бяха пръснички левчета едва ли можех да издържам от тях.
Въпреки това се борих с всичко, което имах. След като Иван успя да влезе в детска градина, аз започнах работа в фабриката в София. Точно тогава Мара се появи отново, моли се за прошка и искаше да се върне в семейството. Аз й казах твърдо:
Научихме се без теб. Никога не се грижеше за децата, а сега се извиняваш? Отиди и не се връщай в нашия живот.
Месец по-късно ме повика в съда, опитвайки се да си върне децата. Съдът обаче реши, че те остават с мен. Шест месеца след това разбрах истината зад желанието ѝ за помирение баща ѝ беше оставил завещание, в което имаше имуществени части за нашите деца. Сега, след като той е мъртъв, Мара остана без нищо.
Тези години ме научиха, че дори когато светлините изгаснат, човек може да намери сила в себе си и в усмивките на своите малки. Споделих хляб с Иван и Ружа, понякога гладувах по няколко дни, за да им осигуря храна. Въпреки болката, станах по-устойчив и научих, че истинската стойност се крие в семейната любов, а не в материалните неща.
Урокът, който извляко от всичко това, е: никога не подценявай силата на един човек, който се бори за своите близки; в трудни моменти се раждат най-големите герои.
