Синът ми се превърна в пълна бъркотия; снаха ми е неговото огледало. Уморена съм да живея в техния хаос.
Никога не бих си помислила, че ще го кажа на глас, но… стига ми. Стига ми от мръсните чинии, от пода, който не е виждал метла от седмици, от упоритата миризма на остатъци от храна и от усещането, че живея при мързеливи съквартиранти, а не в собствения си апартамент. Всичко това заради собствения ми син и неговата «скъпа», които се настаниха тук като на почивка от два месеца.
Любомир е на двадесет години. Учи дистанционно, току-що завърши военна служба и веднага си намери работа. Възрастен мъж, на теория самостоятелен, който помага с разходите, не бездейства. Бях горда с него. До онази злополучна дискусия.
«Мамо, каза ми той един ден, за Ралица е трудно вкъщи. Родителите ѝ се карат, хвърлят се с каквото попадне, тя дори не може да учи спокойно. Може ли да остане тук за малко, докато нещата се успокоят? Няма да създаваме проблеми.»
Сжалих се. Бях я виждала преди срамежлива, учтива, сведени очи и тих глас. Как да откажа? Особено когато Любомир има своя стая, има място. Но не очаквах «подаръка», който ще донесе това.
Първите седмици се стараеха: чиниите наредени, подът измит, без шум. Дори направихме график за почистване: събота, тяхна смяна; сряда, моя. Мислех си, че може би наистина са узрели. Но след три седмици всичко се срина.
Мръсни чинии с вцепенени остатъци стоеха в мивката с дни, коси и опаковки се тъпчеха по пода. А банята? Следи от шампоан, коса в канала, сапунени натрупвания. Стаята им приличаше на леговище: дрехи нахвърляни, трохи по масата, легло никога направено. Ралица се разхождаше с маска на лицето и телефона в ръка, сякаш беше в спа, а не в моя дом.
Опитах се да говоря, да напомням, да припомням. Винаги същият отговор: «Нямахме време, ще го оправим после.» Само че «после» никога не идваше. Започнах да им подавам моповете и препаратите директно в ръцете без упреци, без думи. Дори това не промени нищо. Веднъж разляха сос върху покривката не го избърсаха. Просто си тръгнаха. И пак аз почистих.
Когато влязох в стаята им и видях този бъркоч, не издържах:
«Не ви ли е неудобно да живеете така?»
Любомир, без и да мигне, отвърна:
«Гениите царуват над хаоса.»
Само че аз не виждам гении в този хаос. Виждам двама възрастни, на които им е удобно да живеят като прасета и да ги чисти майка им.
Любомир обещаваше да помага пазаруване, сметки. Всъщност плаща само тока и водата. Пазарува веднъж седмично, но поръчките за суши, пици и други неща са почти всеки ден. Понякога ми предлагат, но това не ми топля сърцето хладилникът си остава празен. С тези пари можехме да храним цялото семейство.
Ралица не работи, учи. Има стипендия, но не е дала и стотинка за храна или почистване. Всичко отива за нейните капризи. Когато предложих да преразпределим разходите, само малко помощ, тя се






