Всички присъстващи останаха безмълвни, когато сред гостите се появиха дванадесет високи мъже в тържествени военни униформи, носещи отличителните знаци на Военноморските сили. Стъпките им бяха синхронизирани, движенията уверени, а погледите проникновени. Приближаваха се бавно, в перфектен ред, привличайки вниманието на всички.
Яна се спря, като хвана ръката на баща си. Не разбираше какво се случва. Баща ѝ, също изненадан, прошепна:
Какво е това? Военна почест?
Малцина от гостите знаеха каква връзка може да има Яна с флота. Младоженецът, Борис, изглеждаше също толкова изненадан, гледайки с недоумение към групата войници, които сега спряха на няколко метра от мястото за церемонията.
Тогава от редиците им напред излезе един мъж. Униформата му беше леко различна очевидно беше офицер. Държеше в ръцете си малка, но изискана дървена кутия. Погледна Яна с топла усмивка и проговори, така че всички да чуят:
Госпожо Яно, позволете ли ми няколко думи преди вашата церемония?
Яна, все още объркана, кимна.
Казвам се капитан Иван Димитров. Преди шест месеца един от най-уважаваните ветерани на Военноморските сили, лейтенант Георги Иванов, почина. Той нямаше познати роднини. В завещанието си единственото име, което спомена единственият човек, когото желаеше да почете беше вашето.
Сред гостите се носеше шепот. Яна доближи ръка до устата си. Иванов Името не ѝ казваше нищо. Но тогава
Той ли беше този от ъгъла прошепна тя, почти за себе си.
Иван кимна в знак на потвърждение.
Да. Лейтенант Иванов, след военната си кариера, избра да води тих живот. Той страдаше много, както физично, така и психически, след мисиите си. Отказваше помощ от държавата, но намери спокойствие в ежедневния ритуал, който вие заедно създадохте. Без думи, без обещания, без очаквания. Само чиста доброта.
Яна усети как сълзите ѝ бликат. Спомни си мъжете ръце, начинът, по който държеше книгата, как гледаше към небето. Тиха, достойна присъца, но отбелязана от тежестта на живот, изживян в мълчание. Никога не беше питал, никога не беше искал обяснения. Просто беше там.
В тази кутия продължи капитанът се намира медал за чест, който Георги желаеше да ви завещае. Това е знак за благодарност за онова, което сте направили за него. Освен това, ви оставя и писмо.
Иван ѝ подаде кутията. Яна я откри с треперещи ръце. Вътре, върху тъмносиньо кадифе, блещеше златен медал, с неговото име гравирано на гърба: Лейтенант Георги Иванов В служба на човечността. Под него, сгънато внимателно, лежеше писмо.
Яна го отвори.