Моята дъщеря винаги се връща у дома в 1:00ч. сутринта а сянката й не я следва
Има неща, които се забелязват едва след като ги гледаш твърде дълъчно или когато нещо отказва да те погледне обратно. При мен всичко започна с нещо, което не видях.
Сянка.
Сянката на дъщеря ми.
Тя беше избягала.
И оттогава не се е върнала.
Казва се Райна. Е на дванадесет години. Обича манго, математика и танците от ТикТок пред огледалото, което вече е треснало от влажността в банята. През първите дванадесет години Райна беше чиста радост на две крака къдрава коса без подредба, замърсени чорапи, постоянно мърмореща някоя фалшива песен.
До преди три седмици.
Тогава започна да се появява у дома в 1:00ч. сутринта.
Първата нощ почти изпих се от шок, когато вратата скънтра толкова късно. Седях отпочинала на дивана, чакайки я след извънучилищните занятия. Трябваше да се прибира не по-късно от 18:30ч. С 22:00ч. започнах да звъня в училището, на приятелките й, на частния й учител никой не я беше виждал.
И точно в 1:00ч. тя влезе през вратата.
Траурна. Прекалено спокоена.
Скочих от леглото.
Райна! Къде беше? Бях
Тя вдигна ръка бавно и каза:
Не се тревожи, стигнах добре.
И това беше всичко. Без сълзи. Без извинения. Без страх. Минало право в стаята си и заключи вратата.
Стоях, гледайки пода, странно се чувствах. Въздухът, който донесе, беше студен като излъеден. Светлините в коридора мигнаха едно и се стабилизираха. Кажах си, че мисля прекалено много. Децата в нейна възраст понякога са странни, нали?
Следващата нощ се повтори. Не се появи преди 1:00ч. и отново влезе, без обяснение. Същите думи. Същият тон.
Този път обаче забелязах нещо.
Миня през стената със лампа в трапезарията а сянката й не мине.
Така че липсваше. Няма контур. Няма форма. Нищо.
Помислих, че сънувам. Включих всички лампи, заставих я да стои под тях. Нищо. Светлината освети лицето й, но земята зад нея остана празна. Тя също забеляза, че я наблюдавам.
Какво става, мамо?, попита.
Нищо, само съм уморена, измръзнах.
Тя кимна и тръгна.
Гледах я, докато се отдалечаваше. Тялото й се движеше но няма сянка, която да я следва.
На следващата сутрин позвъних в училището и попитах защо я пускат толкова късно всеки ден. Жената на другия край се мъчи, после каза:
Госпожо, дъщеря ви не е присъствала в училище от последния частичен изпит повече от три седмици. Пращахме писма, но вие никога не отговорихте.
Сърцето ми спря.
Тя излиза всяка сутрин, прошепнах. Облича униформата, носи бутилката с вода.
Отворих хладилника след разговора. Бутилката й беше там, непокътната, точно както я оставих в деня на последния изпит.
Тази нощ не спах. Изключих всички светлини, седнах до прозореца в хола и чаках.
Точно в 1:00ч. решетката пред входната врата се отваре сама.
И тя влезе.
Райна. Но не Райна.
Отвън изглеждаше същата. Но очите й вече не мигат. Дишането й имаше странен ритъм. Погледна ме и наклони глава.
Защо си будна, мамо?, попита.
Чаках те, измислих усмивка.
И тогава изрекох нещо, което не бях планирала:
Къде е сянката ти?
Тя се усмихна. Не с уста с нещо студено.
Остава зад нас. И мина покрай мен.
Но, когато мина пред огледалото на стената, се появи за миг нещо високо над нея. Очи, твърде големи, и усмивка, твърде тънка.
Отдръпнах се, сърцето ми биеше, ръцете трепереха.
Сега е в стаята си. Спи в леглото. Диша. Тихо. Спокойно.
Но сянката нейната истинска сянка?
Смятам, че е все още навън. И че чака да влезе.
Епизод2: Какво се плъзга под вратата
Откакто се завърна Райна, къщата вече не диша еднакво.
През деня всичко изглежда нормално. Тя се събужда, сяда за закуска, но не яде. Разбърква зърната. Преглежда тетрадите си, понякога шепне песни, които никога не е чувала. Текстовете не са на никой познат език.
Следобед изчезва. Не казва къде отива. Вратата се отваря и затваря сама в 18:45ч., нито минута преди, нито след.
Аз останах в тъмното, сама, с въпрос, който става все позлокобен: дали това същество е наистина дъщеря ми?
Започнах да забелязвам малки неща. Стените започнаха да дишат, но само когато тя е у дома. Пукнатините в тавана се разтварят леко, сякаш се разширяват с присъствието й. И растенията, които от години се грижех, изгасват само в нейната стая, като нещо невидимо ги докосва всяка нощ.
Една късна нощ станах от жажда и минах пред вратата й бе леко отворена. Вътре тя не спеше.
Седеше на ръба на леглото, обърната гръб към мен, мърморейки безезична мелодия. Гризга куклата без очи.
И зад нея, по стената, видях сянка. Не нейната.
Беше повисока, потънка, се движеше преди нея, а не след.
Тичах в собствената си стая, заключих вратата, ставих стол пред нея, се молех. Но истината е, че Бог не отговаря, когато злото вече е влязло по собствена воля.
На следващия ден направих нещо отчаяно. Виждах последната снимка на Райна и я сравних с тази от месец преди. Очите й бяха различни. Преди бяха светло кафяви, сега сивкавостен нюанс, като стояща вода.
И още нещо: зениците не бяха кръгли, а вертикални, като котешки.
Тази нощ оставих брашно на пода в коридора проста капан.
Точно в 1:00ч. чух вратата да се отваря, тихи стъпки, пауза. Притворих се, че спя, но държах едно око широко отворено.
Райна стоеше на прага на стаята ми. Не каза нищо. Не се движи.
Тогава видях нещо, което се плъзга под краката й.
В брашното не бяха човешки следи, а фини линии, издърпани, като някой с дълги нокти минаваше по пода. Найстрашното беше извити, дълги следи като опашка.
Тази сутрин намерих бележка под възглавницата си. Не беше написана от ръка; изглеждаше като изгорени думи. Писаше:
Мамо, аз съм в капан. Това не съм аз. Не я пускайте вътре утре.
И започнах да се страхувам. Защото е 00:59ч., а решетката от външната страна се отваря сама.
Епизод3: Гласът зад вратата
1:00ч. стрелката на часовника направи познатия си тикток. И вратата се отвори сама.
Аз бях в хола, държеше бележката в ръка, сърцето ми биеше като хвърчило, искаше да избяга.
Този път не отидох да я посрещна. Скрих се зад завесата, телефона изключих, светлините изгаснах.
Чух стъпки. Едно, две, три. Не бяха леките крачета на тъпен тийнейджър, а тежки, сякаш носи нещо или не е напълно човешки.
Тогава гласът й:
Мамо вече съм тук.
Не беше нейният глас. Прекалено дълбок, с ехото на две уста говорещи едновременно. Едната повисока, опитваща се да имитира Райна; другата с мързела, като нокти по стъкло.
Мамо събудена ли си?
Дръжката на вратата се завъртя. Аз не дишах.
Тя не влезе. Остави челото си върху вратата и заплаква.
Сълзите й не бяха мокри, а сухи, скърцащи, като нещо вътре се чупи.
Мамо студено ми е. Отвори ме
Исках да я отпусна, да я целуна. Гласът й беше част от дъщерята ми, но
Тогава си спомних за бележката: Това не съм аз. Не я пускайте вътре утре. И въпреки че съществото беше в къщи, разбрах какво искаше да каже.
Истинската Райна беше навън. А това, което живееше вътре беше нещо друго.
Точно в 3:33ч. стъпките се отдалечиха. Чух как вратата се отваря отново, после тишината, и найнакрая въздухът отново влезе в белите ми дробове.
На следващата сутрин отидох в стаята й. Празна. Но не съвсем.
Над леглото имаше кутия, увита в черна кърпа, с връзка от човешка коса.
Вътре кукла. Точно копие на мен.
Зад главата ѝ, изрязан надпис:
Ти ще бъдеш следващата.
Епизод4: Огледалото, което не отразява
Следващият ден беше нереален. Не се появи в училище, не отговаряше на съобщенията на приятелките. Телефонът ѝ бе вечно изключен. Куклата на леглото остана, със същите ми очи, дреха и замръзнало изражение.
Опитах се да я изгоря. Не гореше. Усех миризма на изгорено месо.
В 12:55ч. съм направила глупост поставих огледало пред входната врата. Не беше суеверие, а отчаяние. Исках да видя какво всъщност влиза нощем, ако не е Райна.
1:00ч. ключалката се завъртя. Седнах в тъмнината, на пода в коридора, задържайки дъха.
Вратата се отваря бавно. Фигура влезе. Беше Райна, в синя яка, раница на рамо, коса събрана, кожа бледа.
Здравей, мамо каза, както винаги.
Но не ме погледа. Погледна огледалото. И то не отрази нищо.
Какво е това? попита, усмихвайки се студено.
Нищо, скъпа отговорих, гласът ми се накъса. Как беше училище?
Много добре отвърна учихме фотосинтеза.
Знаех, че последният урок беше преди две седмици.
Райна (или каквото и да беше) мине покрай огледалото без сянка, без образ, без присъствие. Само студен въздух ме галеше по краката.
През нощта чух смях не от коридора, а от гардероба. Отворих бавно. Куклата беше там, но с нова усмивка: усмивка, а в ръцете ѝ беше кичур от моята коса.
Следващата сутрин занесох куклата в църква. Духовникът я не докосна, само изрече: Паразит.
Обясни, че съществуват същества, които имитират. Наблюдават, учат се и се внедряват. Понякога се нуждаят от покана, понякога само от вярата ти.
Къде е дъщерята ми? попитах.
Той ме погледна със съчувствие.
Ако сянката й не я следва вероятно вече не е в този свят.
Тази нощ преди 1:00ч. инсталирах камери, скрити, нощно виждане. Исках доказателства, исках истината.
Това, което заснемох
Бог ми! Дъщерята ми влезе в къщата, но не през вратата. Падна от покрива, като кукла, изрязана. Станала се движе с разкъсани стави, а зад нея се плъзнеше нещо без форма, без лице, но с когти, оскърбващи стените.
Тя погледна камерата и каза:
така ясно: Мамо спри да гледаш. И екранът потъмня.
Епизод5: Къде отива, когато излезе
Откакто видях видеото, не можех да спя. Разбрах камерите, разбих ги. Хвърлих куклата в река. Молех се с всяка вдишка, но нищо не помагаше. Райна продължаваше да се появява в 1:00ч., все похладна, поперфектИ тогава, безмълвно, сенките се разпръснаха, оставяйки къщата в гаснало успение, от което никога повече няма да се върне истинската ми дъщеря.
