Дъщеря на границата

**Неудобната дъщеря**

„Цонка, пак ли си донесла тия парцали?“ – майка ѝ озъби се, като я посрещна на прага.

„Не са парцали, мамо. Това е кадифе. Щяха да го изхвърлят…“

„И да го бяха! Колко пъти да ти повтарям – шиенето не е професия, а глупости! По-добре вземи втора смяна. Може пък стиралната машина да спестим.“

Цонка мълча. Свали яке, влезе в стаята. Майка продължаваше да мърмори в кухнята, а близначките Деница и Ралица се кикотешеха в телефоните си.

„Пак се занимава с тия си дрехи!“ – извика Ралица.

„Невестата Ив Сен-Цонка!“ – добави Деница и се засмя.

Цонка седна до прозореца, извади от чантата си синкаво кадифе и парченце златиста тюл. Плъзна с пръсти – тъканта беше мека като вода. Тя вече виждаше роклята: лека, с открити рамене и асиметрична пола. Истинска. Вълшебна.

На ден Цонка работеше във фабрика за мебели. Официално – монтажничка. Неофиално – „местната откачалка“: винаги с иглички в джобовете, молив за ухото, в работна премяна, украсена с ръчно направена брошка.

„Цони, пак ли си сама направила брошката?“ – попита я еднажды Вяра, майстора.

„Да. От пластмасова тапа и мъниста.“

„Златни ръце имаш. Жалко, че никой не ги оценява.“

„Нищо. Аз знам какво искам.“

Цонка работеше бързо. След смяната отиваше при приятелката си Зорница – тя работеше във фотоателие в мола.

„Цони, точно навреме дойде! Вече настройвам светлината.“

„А роклята е готова.“

На Цонка – онази със синя кадифена пола. Полата се лееше, раменете бяха открити, а на кръста – ръчно изшит пояс. Цонка в нея не беше просто красива – сякаш беше от друг свят.

Зорница снимаше, шепнеше: „Като фея си!“ После публикуваше в блога си.

„Какъв хештег да сложа?“

„#фабричнапринцеса“ – позакани се Цонка. „Все пак в цеха я шия.“

След два дни Зорница втурна в цеха.

„Цонка! Не щеш ли да знаеш! Дизайнер от София ми писа. Видя роклята ти и иска да се свърже с теб!“

„Какво? Сериозно?“

„Ето!“ – Зорница показа екрана. „Казва се Борис Велчев. Има шоурум, работи с известни хора. Казва, че стилът ти е свеж, иска контакт.“

На Цонка ѝ замая глава. Сърцето ѝ лудеше. Шега ли беше? Но не. Съобщението беше истинско.

„Ти на къде се пусна?“ – майка ѝ застана на прага, когато тя разказа за предложението. „В София? Там ще те излъжат! Ще се върнеш с куфар дългове, това е!“

„Мамо, това е истински шанс. Имам талант, искам да опитам.“

„Ти имаш задължения! Не си сама! Кой ще ни помага? Ти си най-голямата!“

„Двадесет и седем години съм, мамо. Имам право да живея живота си.“

Сестрите ѝ се изхитраха, баща ѝ мълчеше. После протръмна:

„Мечтите не са чорба. С тях не се живее.“

Цонка отиде в стаята си. Сърцето ѝ болше. Искаше ѝ се да плаче. Но погледна скиците, шевната машина, купчината парцали. И разбра – ще замине.

Борис Велчев я посрещна на гарата с дебел пуловер и къси ботуши.

„Цонка? Радвам се да те запозная. Хайде, имаме много работа.“

Шоурумът беше на последния етаж на стар дом. Светло пространство, манекени, тъкани, огледало до пода. Цонка сякаш влязла във филм.

„Искам да направиш капсулна колекция. Пет-шест модели. Имаш усет за тъкани. Това е рядкост. И вкус. Останалото ще доизградим.“

„Сигурни ли сте?“

„По-сигурен, отколкото в себе си.“

Цонка кимна. На следващия ден започна да шие. Живееше в стайка до ателието, ядеше филии и почти не спеше. Тъканите пееха под ръцете ѝ. Роклите се раждаха – леки като вятър и дръзки като мечта.

Борис я гледаше, усмихваше се:

„Знаеш ли, ти не си просто дизайнер. Ти си поет в тъкан.“

След месец беше затворен дефиле. Дойдоха редактори, блогъри, две-три известни лица. Цонка стоеше зад кулисите, трепереше като трепка. Но когато първият модел излезе – залата замлъкна.

Роклите бяха живи. Нищо претоварено, нито фалшиво. Само мека светлина, фини линии и топлината на ръцете, вложена във всеки шев.

След дефилето редакторка от модно списание ѝ се приближи:

„Това е… чудо. Кой сте вие?“

„Аз? Прост„Аз съм просто Цонка от фабриката.“ — усмихна се тя и погледна към бъдещето с лекота, знаейки, че всичко, което е било трудно, вече си е струвало.

Rate article
Дъщеря на границата