Тя не трябва да знае.
Цвета стоеше пред старата панелка и не можеше да се реши да натисне копчето на домофона. В джоба й се беше скрила смачкана хартийка с адреса, който беше разузнала чрез общи познати. Дванадесет години… Цели дванадесет години бяха минали от деня, в който остави новородения си син.
— Какво правиш? — прошепна тя сама на себе си. — Мислиш, че те чакат с отворени обятия?
Но краката й сякаш бяха зараснали в асфалта. Не можеше нито да влезе, нито да си тръгне. В ума й се въртяха спомени за онзи ужасен ден, когато двадесет и двегодишната глупачка се беше поддала на емоциите и направила грешки, за които съжаляваше всичките си години.
Бившият й съпруг, Иван, беше класически пример как не трябва да избираш партньор в живота. Красив, чаровен, остроумен — и напълно безотговорен. След сватбата се оказа, че има две страсти: пиенето и хазартът. Апартамента, който родителите на Цвета им бяха подарили за сватбата, той успя да загуби за шест месеца.
— Не се притеснявай, зайко, — казваше той, целувайки я по темето. — Всичко ще си върна, ще видиш. Просто не ми се отдаде късмета.
Когато Цвета разбра, че е бременна, Иван изчезна за три седмици. Върна се смачкан, необръснат, със разсипно устно.
— Изплащах дълг, — пробърмори той на нейните сълзи. — Слушай, може би няма нужда от това дете? Не ни е времето.
Това беше последният гвоздей в ковчега на брака им. Цвета подаде за развод на седмия месец. Родителите й я подкрепиха, но с условие — никакъв контакт с Иван.
Родителните бяха тежки. Момчето се роди слабичко, лекарите се бориха за живота му през първите дни. А после, когато кризата мина, в стаята й нахлу пияният Иван.
Охраната го изведе, но той се върна на следващия ден — трезвен, с цветя и играчки.
— Цвета, прости ми, — говореше той, клекнал в коридоре. — Ще се оправя, кълна се. Само ми дай шанс.
Майка й, която винаги беше против този брак, вдигна скандал.
— Или се отказваш от детето и заминаваш с нас в друг град, или те отричаме! — викаше тя. — Избирай — или ние, или това изроде на пияница!
Цвета беше на двадесет и две. Току-що преживя тежки родилни мъки, развод, предателство. Нямаше работа, нямаше жилище, нямаше сили да се бори. И направи най-страшната грешка в живота си.
Спомняйки си как майката на Иван, Стоянка, взе малкия, Цвета усети как в гърлото й се надигна кълбо. Жената я гледаше с такова презрение, че искаше да се провали под земята.
— Подпиши тук, — каза тя сухо, подавайки документите. — И можеш да си вървиш.
Следващите години Цвета се опитваше да забрави. Премести се с родителите си в Пловдив, завърши курсове по счетоводство, започна работа. После родителите й загинаха в автомобилна катастрофа, оставя ѝ малък апартамент и куп дългове. Тя се измъкваше както можеше.
Личният й живот не се получаваше. Два пъти се опита да започне връзка, но щом стигаше до разговори за деца, тя избягваше. Как да обясни на мъж, че има син, когото е изоставила?
А после, половин година по-рано, й поставиха диагноза. Операцията мина успешно, но лекарят каза честно:
— Няма да имате повече деца, Цвета. Съжалявам.
И тогава тя разбра — трябва да опита. Поне да го види, да се увери, че е добре.
Вратата на входа се отвори, оттам излезе момче в спортна яке. Цвета замръзна. Това беше той — същите кафяви очи, същия упорит брадичка. Само не бебе, а дванадесетгодишно момче.
— На някого ли чакате? — попита той, държейки вратата.
— Аз… да… тоест не, — запъна се Цвета.
Момчето се