Отново идваше Нова година. По целия град вървеше суета – топло, светло и шумно в моловете, хората обикаляха из магазините, опитвайки се да нахвърлят подаръци. От всички говорители се изсипваше една и съща коледна песен, която всички бяха чували поне милион пъти.
А на Радослава й беше далеч от весело. Годината беше тежка – тя и майка й Весела се научаваха да живеят без баща й. Радослава вече не живееше с родителите си – беше омъжена жена, имаше и син, десетгодишния Борислав.
Година по-рано, точно преди Нова година, баща й почина. Радослава беше толкова смазана, че дори не осъзна веднага, че на майка й е още по-зле.
Стоян Илиев беше грижовен, добър, обичащ съпруг и баща. Преподаваше икономика в университета и винаги казваше:
*„Всички те са ми като деца – никога не се ядосвам на тях. А те отвръщат със същото. През цялото време, откакто преподавам, никога не съм имал конфликт със студенти. Имахме въпроси, но ги решавахме заедно – те си тръгваха доволни, и аз също.“*
*„Да, тате, всички говорят за теб с уважение“*, кимна му дъщеря.
Стоян обичаше да гледа стари филми, смяхът му беше заразен, обичаше да се разхожда с дъщеря си, когато тя беше още малка. Понякога излизаха цялото семейство на кино, на разходка в парка, а и на почивка пътуваха винаги заедно.
Радослава виждаше как нежно се отнася баща й към майка й, затова и си търсеше съпруг, подобен на него. И успя – беше щастлива с мъжа си. След женитбата заживяха в апартамент, подарен от двамата им родители.
Всичко беше наред, докато преди три години при Стоян не откриха рак. Весела и Радослава бяха в шок, а той ги успокояваше:
*„Нищо, момичета, нищо – няма да се оттървете от мен така лесно“*, шегуваше се, но очите му бяха мътни.
И година по-късно го нямаше.
*„Завинаги ще помня звука на замръзналата пръст, падаща върху ковчега, плачът на мама, тъжните звънчета на чиниите по време на помена…“*, мислеше си понякога Радослава.
Сега я беше постоянен страх за майка си. Когато се върнаха в празния апартамент след погребението, Весела, без да съблече палтото, влезе в стаята и се пусна в креслото, в което винаги седеше съпругът й. Седяха мълчаливо, Весела втренчена в една точка, а Радослава не знаеше какви думи да намери – и тя беше смазана, нямаше сили.
*„Не мога“*, чу дъщерята гласа на майка си.
Приближи се и клекна пред нея, взе й студените ръце.
*„Какво не можеш, мамо?“*
Весела я погледна с изненада, сякаш без да разбира въпроса, и прошепна:
*„Да живея без него. Не мога.“*
Едва тогава Радослава разбра, че колкото и да й е тежко, на майка й е сто пъти по-зле.
Оттогава мина цяла година. Весела и Радослава се учеха да живеят без Стоян. Радослава бавно свикваше да не чува гласа му по телефона. Толкова й липсваше! Преди, когато идваше при тях, винаги виждаше познатата сива коса в старото кресло срещу телевизора – любимото място на баща й. А сега го нямаше. Остана само болката. Чакаше да премине, но към нея се добави и страхът за майка си.
*„Боже, само да издържи мама“*, мислеше си Радослава, събуждайки се през нощта, и същата мисъл я настигаше навсякъде.
Тогава взимаше телефона и звънеше на майка си – не нощем, разбира се, но сутрин, на обед, вечер. Страхът й беше непоносим.
*„Радослава, не си причинявай мъки“*, я успокояваше съпругът й Борис. *„Виж се – очите ти са потъмнели, изтощена си, нервна. Всичко ще бъде наред с майка ти. Още малко време трябва да мине, вярвай ми.“*
*„Може би си прав, Боре. Но всеки път, като я видя, ме е страх. Толкова се е променила – тиха, замълчала. За какво ли мисли постоянно? Трябва да я поканим при нас.“*
Радослава взе телефона и се обади. Майка й отговори с тих глас.
*„Да, щерко…“*
*„Мамо, ела при нас. Днес е събота – да излезем с теб и Борислав в парка, някъде… Не си седи сама.“*
*„Не, щерко, мерси. Не ми се излиза, да не говорим за пътуване. Освен това не съм сама – в мислите си винаги съм с тати.“*
*„Ето защо искам да те отвлека. Ела“*, убеждаваше я Радослава, но майка й отказа.
След разговора погледна Борис.
*„Как да я извадя от вкъщи? Когато отида при нея, е рада, но пак не иска да излиза. Казва, че предпочита да си говорим у тях.“*
*„Търпение, Радослава. Трябва да изчакаме – времето лекува.“*
Днес беше точно година от смъртта на Стоян, а след два дена щеше да е Нова година. Животът щеше да продължи. Радослава звънна на майка си сутринта, но тя не отговори. Обади се отново – пак нищо. Сервираше, но Весела не вдигаше. Радослава се изплаши – майка й винаги отговаряше.
Хвана ключовете на колата и излетя от вкъщи. ВзеСърцето й биеше бешено, докато бързаше към апартамента на майка си, молеща се вътрешно да не е станало нещо страшно.