В края на света, където през зимата само овенците преминават, а през лятото гнус изяде, се притулил малък селски град в Югоизточните Рилски планини.
Къщите там са високи шахти, като хора ги закръжили на края на поляна.
Седемдесети години, страната руши камък по камък к социалистическото бъдеще, а тук времето виси като муха в носови кълчища.
Всичко върви около тъкачницата — и стари, и молоди работят в цеховете. Животът не е страшен, но и не се прави с лукс, защото всяко платно от стария Огнищенски донесе добавка за студените месеци.
В една от тези жълтеничета блокове, на първия етаж, живее семейство Колови.
От външния вид — обикновена българска семейство, каквито хиляди има. Но щом косата се олюлява вратата им, човек попада в царство на скупердоя, където всяко диньо е реден член на къщата.
Шефът на семейството, Иван Колов — същество с вездесъщото мачкаче сърце. Висок, кръвоток със счупен нос, винаги с присвити клечки за зъби — като дамъкото старче, само че без вързите и вместо генеалогия за боя с пари.
В тъкачницата работи като главен машинописец, за каквото го ценят — усърдие и точност. Но вкъщи…
Аха, вкъщи превръща всеки морков в прегръщащ дълъг разговор.
Един път умореният го завари като зачул:
„Иване, моля те, седни, че че…“
Оттогава не се срещат цели седмици — изглежда, щоаре се наплаща на смъмрот.
А жената му, Ани Колова — пола противоположна.
Преди, казват, е била разумна, пее, танци ги тича. А сега — като мида, каквато иска, не иска, но само покрай вратата върви.
Работи като счетоводител, цифри с пръстен коси — това е най-добро за пазител на казана.
Синът им, Георги, в свои десет и половина вече разбира, че нещо не е наред. Умният, но отчужден пацан се старае да се скрие от орешкия поглед на отца.
А когато ще да го хване, та… „Едно диньо струва нещо! А ти, тъпак, все не свикваш!“ и с лъжицата като с махоги — тук-тук-тук, като че гроб не го закалят.
Съседите шушукаха, шептяха: че дияволското май е счупило Иван Колов. Вън, Петрова си купи морковен пресечен, Стефковите настаниха на диван, а у тях всички стаи са като катедралинородни стаи.
Зато кутията в хола — с амбарен ключ, сякаш там са складирани богатства от долина на Дракона. А вътре — тлеещ в чинията картофи и лесови крупи, опаковани източникълче.
Така и живеят Колови — за седем зенични затворите, в хватката на страха от губене.
И не разбира Иван Колов, че най-стоковата му стойност — сумата от щастие, която губи, сякаш е разрешена да тече по българските тавани.
Сутрин в Колоската къща започваше еднакво.
Иван Колов във 5:50 излезе из стаята си, където брулен каскет с амбарни врати пазеше казана.
Плесна с ключовете, да чуе че главатарката е будна.
„Ани, иди тука!“
Ани, преметнала крив ръкав на хаубера, скочи към коридора. Георги, вътре в кабинета си, гледа този цирк.
„Хайде, стой!“ — Иван отмери крупи в малка купа. „Гречка днес. Две лъжици за мен, една за теб, половин — за пацана! Ясно?“
„Ясно, Ванчо.“
„Шест картофи, не повече. Три за мен, две за теб, една за Георги. Разбрахме ли се?“
„Разбрахме, Ванчо.“
След това излезе на задния прозорец, където в стената бе вмещан хладилник до улицата.
„Маслото само за пържолата,“ каза, оръжествайки с нож. „Не смей го да намажеш на хляба!“
„Пазя се, Ванчо.“
Георги стисна юмруци, усети как пръстите му се превръщат в лешникови щипци. Но мълча, знаеше че дори думичка против може да предизвика буря.
Георги ръстеше, впиташе в себе си откраднатия парчен на жадност.
В училището избягваше партитата, които струват пари. На рождените си дати не ходеше, притукваше си работи важна.
„На какво праха са подаръци?“ го учише отец. „Приятели — това е игра на хазарта. Покажи им прегръдката си — ще разберат!“
Пацанът се затваряше все повече. Единственото му утеха бяха книгите от библиотеката — безценични и разрешени.
Един ден откри шафренце в краката на развалината.
„Ти се ли обомъртвеш заради някаква треска?!“ ръмжи отец. „А с какво ще го хранеш, с собственото си хапенце?“
„Ще ям по-малко.“
„В товарен сендък да го тикнеш, гадинката!“
Ани мълчеше, докато синът й го изнесе на нощта. В този миг разбра, че губи нещо по-стоково от парите.
Внезапно вечерта, захване си главата, взе решението да проговори:
„Ванчо, може би е време да престанем да мъкнем тези тайни?“
Иван излезе от вестника, гледане го с тежък поглед.
„Къде ти ще да закръжим?“ тросна се.
„Георги трябва нова яка,“ каза Ани. „И чорапогащник. Пътува той в стари дрехи.“
„Овър,“ мърмори вик, „ще ги носи напред, като си търпи.“
„Но в клас го смаят!“ не стой спокоен Ани. „Искаш ли син да бъде посмех?“
Иван стомана се, плъзна над нея.
„Ти искаш да ми кадендират властта?“ и apiUrl. „Аз знам какво е добро за него! Иска да разбере цената на думички!“
„Но пазиш го в пакети!“ избухна Ани. „Става като тебе…“
Не може да довърши. Смачкаха я буна.
„Една дума повече — и си нощувай под елхата!“
Ани се оттегли в кабинета, а в ъгъла, където спи Георги, струпаната кутия със сълзите му лъса срещу стената.
Година след година. Георги се запуска в училище, пресяга се през втория курс. Живее в общежитието, остава без обяд, за да събере копейки за зимата.
Приятелят му, Венечка, го предложи да ходят на кино.
„Нямам пари,“ отвърна.
„Как така?“ се изненада. „Покористих стипендията, преди да си я можал.“
„Ще я чуя за черния ден.“
„Кой черен ден?“ се разсмя Венечка. „Ти имаш двадесет! Живей сега!“
Но Георги остане непривлечен от живота. Всеки мразя гледа в разкош, докато другите се забавляват.
Девойките около него гледаха към му красивия му стил, но Георги бягаше от отношенията.
„Мъже — това е мина лудост,“ повтаряше отецовата мъдрост.
Тъкмо така живееше — сам, със страх в очите, като че младостта му е пропаднала в бронзови тини.
На последния семестър училището му дойде нов човек — Милена. Ярка, с музикално весело излъчване, я харесваха всички, но тя се дотърка до търгуващия мъж.
„Здравей! Защо си цял лед?“ го попита една вечер.
„Нормален съм,“ фесна, но нещо в гърдите му запляска.
„Хайде напред, ще платя!“
„В кафенето? За сумата?“ се учуди.
Милена се разсмя:
„Това е начин да се срещнем!“
И неочаквано се съгласи. Първия път за живота си позволи да изяде месо по вечерта. И тази нощ измени живота му.
Сватбата се проведе леко, по настояване на Георги. Милена не я смяташе за сериозен акт.
Първите седмици са сладки. Но вече Милена забелязва странности в мъжа си.
„Драги, ела тук!“
Какво?
„Купи си кърпички за прозорците!“
„Зачем? И така те стягат.“
„Вън какво красиво изглеждат!“
„Красотата струва. Няма да губя.“
Милена въздъхна. Тя не разбираше как човек бърка своята щастливост с шкафче от пари.
След месец и половина стържи терпението й.
„Георги, искам да поговорим сериозно,“ каза вечерта.
„За какво?“ се обезпокои.
„За живота ни. Защо живеем като бакпулти?“
„Денег трябва да събираме, не да губим,“ отвърна.
„За какво да ги пълним? За гроб?“ извика Милена. „Млади сме! Стой във времето!“
„Така говори…“ Георги се смути. „Моят Влади винаги…“
„Мълчи за него!“ го прекъсна. „Искаш ли живота си да прилича на страх и пълзене?“
„Не смей!“ зарида, лицето му се пресъхна.
Милена скочи, едва не падна от възмущението.
„Ако е така,“ сви очи, „не смей да ми говориш, като че съм секретно съдържание! Аз съм жив човек. Имам мечти, желания. Желая да живея, не само да съществувам!“
„Живееш?!“ фурието изскочи. „А какво ще правиш с копейки?“
„Боже! Само мисли!“ Милена изпрати шумна въздишка. „Парите са средство, не цел! Млади сме, здрави. Не може ли поне малко да се удоволствуваме?“
Георги мълча, зъбите му зърнаха. А Милена се съсипа, сякаш изстрадана жена.
„Повтарям ти,“ каза, глездайки земята, „и не мисля за полюшенце или диаманти.
Искам понякога на кино да ходим, морковен сладкар да ям. Имам нужда да усетя, че живим, не само се опитваме!“
Тя седеше. Беше тихо, чуваха се тик-тик-тик- на стара, развалена статия, купена за нула на разпродажби.
Милена и Георги си гледаха телата, разбираха че след малко нещо критично ще тресне. И ще се развали завинаги.
След седмица Милена мълчаливо облече одялата, Георги мълчеше, но не й даде подкрепа.
„Наистина ли уходиш?“
„Нали, Георги. Струва ми се смешно това да продължавам.“
„Но можем да го поправим,“ въздишката му промени тон. „Не бих го оставил.“
„Не, мой. Не се изменяш. Ставаш копия на моя главен герой.“
Милена взе прътних и тръгна към вратата. На прага си обърна:
„Знаеш ли, Георги, истинската стойност в живота — това не са пари. Това е любовта, е бъдещето, е възможността. А ти всичко е заменил с копейки в банкови сметки. Лесно.“
Вратата затръшна.
Георги остана сам в празното пространство, без да знае как спасява това, което имаше най-ценен.
Пестеливият съпруг
