“Елена Петрова, само виж тази красота!” Райна Иванова размахваше телефон пред съседката. “Ето вилата ни на село, а това колата на сина ми – страхотна скъпотия! А тук внучка ми свири на пиано, в музикално училище ходи!”
“Да, да, много хубаво,” кимна Елена, претърсвайки писмата до пощенските кутии. “Само че бързам, Райно, извинете…”
“Къде бързате толкова? Съседки сме от десетилетия, нямаме време за думичка?” Райна не отстъпваше. “Вижте, а това сме с мъжа в Турция – петзвезден хотел, all inclusive! А вие кога почивахте последно?”
Елена Петрова въздъхна и се обърна към нея. В сивите й очи проблесна умора.
“Не почивам, Райно Ивановна. Нямам време.”
“Как така нямате? Децата ви са големи, внуци имате, на пенсия сте…”
“Големи са, да,” потвърди Елена тихо. “Само че са далеч.”
“Е, и какво доказва това? Моят в София, но постоянно се чуваме, всяка събота идва! А заплатата му – майко мила!” Райна пак бръкна в телефона. “Вижте, това ми подари нова яка – норкова!”
Елена Петрова мълча изкачи втория етаж, оставила съседката долу със снимките.
У дома я посрещна познатата тишина. Двустайният апартамент, някога тясен за четирима, сега беше празен. На перваза бяха виолетките – единственото живо нещо там.
“Дъщери мои,” прошепна Елена, приближавайки се. “Поне вие не ме оставихте.”
Пусна телевизора – по-скоро за шум, отколкото да гледа. Говореха за увеличени пенсии и помощи. Елена усмихна се присмехулка – нейната стигаше за съвсем необходимото, не повече.
Зазвъни телефонът. Сърцето й потропа – може би Бойко? Или Десислава?
“Елена Петрова? От общинската фирма,” непознат глас. “Имате дълг по сметките…”
“Какъв дълг?” учудва се тя. “Винаги плащам навреме!”
“Системата показва дълг за миналия месец…”
Дълго се оправдаваше, че е платила, даваше информация по телефона, но вече чуваше кратките гудки.
Вечерта, когато надвор потъмня, седна в кухнята с чаша чай. На масата бяха стари снимки – още от филмов фотоапарат. Ето Бойко в първи клас, сериозен, с голям букет. Ето Десислава на абитуриентския бал. Цялото семейство на вилата при свекървата, когато мъжът й още жив…
“Къде сте сега, мили мои?” попита тя снимките. “Защо се получи така, че съм сама?”
Сутринта отново срещна Райна Иванова. Вървеше с огромни чанти от магазина.
“О, Елена Петрова! Точно за вас мислех!” обрадва се съседката. “Внучка ми влезе във висшето – безплатно! Представяте ли си? А синът й обеща нов айфон за подарък!”
“Честито,” каза Елена.
“А вашите как? Внуците?” попита Райна, но беше ясно – от учтивост.
“Нямам внуци,” отвърна Елена тихо.
“Как така? Децата ви?”
“Имам. Бойко и Десислава. Само че… много са заети. Бойко е в Германия, колега програмист. Десислава в Америка, омъжи се там…”
“Ами че хубаво!” възкликна Райна. “Значи всичко е страхотно! Деца ви уредени, в чужбина! Вие трябва да сте горда!”
“Трябва, да,” съгласи се Елена. “И горда съм.”
“Ето, виждате ли! А вие ходите сива. Пари пращат? Помагат?”
“Пращат,” излъга Елена. “Разбира се, помагат.”
Всъщност последно Бойко ѝ прати сто лева за рождения ден – преди половин година. Десислава изобщо не пращаше – имала, каза по телефона, огромни кредити за къща.
Вкъщи Елена сядна пред стария компютър на Бойко. Пусна Скайп, погледна контактите. Бойко беше онлайн, но състояние “Зает”. Десислава липсваше от три седмици.
Написа на сина: “Бойчо, как си? Здрав ли си? Липсваш ми.”
Отговорът дойде след два часа: “Здрасти, мамо. Всичко е ок. Много работа. Пиши в Телеграм. Скайп вече не ползвам.”
Елена Петрова не знаеше какво е Телеграм. Опита да го намери, обърка
Слънцето огряваше почернелия от прах теленик, а тя вдигна ръка, все едно ще телефонира на някого, но отново я спусна.
Всичко й беше под ръка – освен най-скъпото: присъствието на децата й.
И така празният телефон продължаваше да мълчи, а тя гледаше тютюневите листа да са съвсем към стъклото, все едно държат да видят някаква друга, по-щастлива светлина.
Щом дойде вечерта, ще прозвучи нейният глас към Вазилината и Малинката – двете кадифени фиалки, които станаха нейни най-верни слушателки.
Листата се обърнаха към дъщеря на вятъра, който вече беше разнесъл нейния въпрос из двора, без отговор.
И въпреки дългата нощ пред нея, тя усмихнато си подмигна на огледалото – все пак утре е нов ден, може би с нова малка радост, която грешка няма да пропусне да й открадне.
Но огледалото отвърна само с мъглявите й очи, дълбоки като студен кладенец в занемарена къща.
Тя чу цъмтене от кухнята – врялата вода в чайника предизвести вежливо, че е време за едноче чаене.
Майчината сълза, която падна върху студената керамика, почувства тежестта на годините и надигна тоягата на спомена.
И когато първите звезди пробиха сивото небе, тя затегна халата си по-здраво, защото вечерта носеше усещането, че зимата е почнала само за нея.
Фиалките подмигнаха при светлината на лампата – те знаят, че утре ще потърси с очи стария телефон, пак ще види липсващите обаждания и пак ще си каже, че всичко е тук, освен това, което боли най-много.
Но това беше нейната битка, която водеше сама, а грехът на времето беше, че забрави нейната тиха поезия.
И докато лъхът на нощта докосваше прозореца, тя чу шум отвън – съседите се прибираха и звънтежът на техните гласове събуди улицата.
Стената зад неин гръб беше студена, сякаш пазеше мълчанието на старите й тайни.
А фиалките, неуморни в своята тихотия, прошепнаха: “Дани, Ивелин и Тея – те са звездите, които винаги горещо виждаме в сърцето ти!”
И тя кивна, защото дори когато всичко мълчи, любовта майчин знае как да намери пътя си през бурите на забравата.
Но пък тяхната любов бе като спомена – винаги тук, дори когато беше далече.
Казах го вече, нали – всичко й беше под ръка.
Всичко е тук — само теб те няма
