Днес си спомних онова утро. Йоанна беше в кухнята, лицето ѝ натрупано като буря. “Стига ми четеш морал!” избухна тя. “Тридесет години заедно! Ти какво? Мълчиш като камък!”
Бойко, погледът му тромаво се откъсна от вестника. Сивата му коса беше разрошена. Втъкна стария аргумент: “Йоанке, успокой се. Поговорим ли цивилизовано?”
“Цивилизовано?!” тя плясна с ръце. “Кога последно се интересува от душата ми? Кога попита как ми е? Ха? Отговори!”
Бойко положи вестника. Стана, отвори чардака. Вън се сипеше октомврийски дъжд, листата от дряновете падаха като жълти монети. “Права си,” прошепна той. “Говоря малко.”
“Малко?! Не говориш изобщо! Идваш от строежа – мълчание на масата, тия шкембета по телевизията! Разправям ти за внука на Люба от съседствота, че влезна в университета – ти: “Хм, хубаво”. Казвам, че ще отида до лозето в Ловеч, бера доматите – ти: “Каквото искаш”. Жива жена съм или манекен за кътане на панталони?”
Бойко се обърна. В очите ѝ стояха сълзи. “Съжалявам. Не знаех, че ти е толкова важно.”
“Не знаеш! Бойко, какво мислиш за мен? Кухарка? Переща? Или навик, като ония стари терлици?”
Той отвори уста, но тя вече излезе, вратата затрещтя. Остана сам. Слушашеше как чете посудата със злоба в кухнята. Дори шумът затихна.
Седна в столчето. Вестникът се разплиташе пред очите му. Йоанна беше права. Кога се отдалечиха? След смъртта на баба му? Или когато стана главен инженер и работата го затри цял?
Спомни си срещата им. Йоанна работеше в книжарница на ул. “Битоля” в София. Той влезе да търси справочник за електротехника. Нейната усмивка го заслепи. Застана зяпнал. “Ше поискате ли нещо?” попита тя.
“Нещо интересно… препоръчайте” пробормота той.
“Какво обичате да четете?”
“Всичко. Техника, криминални романи, класика.”
Йоанна му подаде “Шибил” на Йовков. “Ето. Любовни истории. Пишат ги така, че сърцето да те боли.”
Бойко купи книгата, но не четеше Йовков. Мислеше за жената с мъдрите очи. Посещаваше книжарницата в следващите седмици. Създаваше поводи. Най-посе се посмре и я покани на кино. “Нов филм на Янков в „Дъгата“. Ще дойдеш ли?” Йоанна се изсмя. “Започвам да мисля, че дървен си до тая степен.”
Ожениха се след година. Първият им дом беше малко ателие в “Кръстова вада”. Йоанна окачваше пердета, той заковаше рафтове. Вечериха седнали по дъски, пиеха чай от шиповник, кроеха планове.
“Искам две деца,” казваше Йоанна. “Момче и момиче.”
“Аз искам къща в Банята,” отвръщаше Бойко. “Ти да си пазиш лалетата, аз да си нагласям Жигулия в гаража.”
“И никога да не се караме,” допълваше тя.
“Никога,” кимаше той и целуваше косата ѝ в темето.
Децата не идойдоха. Докторите си разперваха ръцете. “Що да се прави.” Йоанна плачеше нощем. Мислеше, че той не чуваше. А той чуваше – и не знаеше какво да каже. С времето замлъкнаха за това. За всичко.
Бойко се издигна в йерархията. Йоанна стана гимназиална библиотекарка. Купиха тристаен а
И след кафението, държейки се за ръце, разбрахме най-сетне, че любовта ни винаги е била тук, заглушена от ежедневието, но жива и крепка даже когато мълчахме.
Той си тръгна — и се приближи още повече
