— Майко, напълно си се побъркала?! Какви сватби?! — изкрещя Дарина във телефона, почти изпускайки го от ръцете си. — Колко пъти съм ти казвала, че с Тошко просто се виждаме!
— Ами как, виждаш се — значи не е сериозно? — гласът на майка ѝ звучеше категорично и обещаваше проблеми. — Дарино, на двайсет и осем си! Други на твоите години отдавна са омъжени, деца раждат, а ти си играеш! Неговите родители са стегнати хора, работливи, тристаен апартамент в Лозенец имат…
— Майке! — Дарина затвори очи, опитвайки се да потули главоболието. — Слушай ме внимателно. НЕ съм готова да се омъжавам. НЕ искам да обсъждам това с непознати. И най-вече, трябваше да ме питаш първо!
— Късно е вече за съвети, — майка ѝ явно се ядосваше. — Вече им се обадих, утре сутрин идват. Тошко знае, между другото. Вчера говорих с него, съгласи се.
Дарина бавно се спусна на дивана. Тошко се съгласи… Разбира се, той какво губи? Живее си спокойно в апартамента на родителите си, на работа ходи през ден, а тук такъв късмет — готова булка със собствено жилище и заплата.
— Майке, а може ли просто да ги откажем? Да кажем, че съм болна…
— Дари, — гласът на майка ѝ неочаквано омекна, почти молителен. — Разбери ме, дъще. Толкова искам да видя внуци! Ами ако нещо ми стане, а ти сама ще останеш? Тошко е добро момче, не пие, не пуши…
— Не пие? — Дарина се усмихна горчиво. — Онзи ден едва се държеше на краката!
— Абе, празник беше! — майка ѝ веднага се измъкна. — Хайде, примали, ела утре до десет. Взех пиле, ще поръчам торта…
Трубката замлъкна. Дарина седя още минута, втренчена в празнотата, после резко стана и започна да крачи из стаята. Трябваше да предприеме нещо, но какво? Да убие Тошко? Майка си? Или да избяга при приятелката в Пловдив до понеделник?
Телефонът звънна отново.
— Дари, аз съм, — гласът на Тошко звучеше виновно. — Чуй, майка ти ми звънна вчера…
— Ех, гад! — издихна тя. — Можеше да ме предупредиш!
— Мислех, че се шегува! Честно! Кой в днешно време срещи чрез сватови урежда? Мислех, че ще говори и ще забрави…
— И кога разбра, че не се шегува?
— Когато родителите ми започнаха да избират торта, — призна той. — Дари, хайде да си поиграем? Да посидим, да поговорим, ще се успокоят…
— Тошко, осъзнаваш ли, че след този цирк майка ми ще ме изведе под конвой да се омъжа за теб? Сигурно вече гледа рокли!
— Ами и? — в гласа му се появи нещо странно. — Аз нещо не ставам ли?
Дарина замлъкна. И точно тук беше проблемът. Тошко й харесваше, дори много. Висок, симпатичен, добър. Но имаше в него нещо… недостатък. Не можеше да взема решения сам. Винаги се съветваше с майка си, дори каква риза да носи на среща. А сега и сватбата не беше негова идея.
— Чуваш, Тошко, — започна тя внимателно. — А ти сам искаш ли да се жениш? За мен, имам предвид?
— Разбира се, искам! — отговори той твърде бързо. — Искам да кажа… принципно… добре се разбираме…
— Това не е отговор, — уморено каза тя. — Добре, до утре.
Цялата вечер тя се мяташе из апартамента, пробвайки една след друга рокли. Твърде хубава — ще помислят, че е съгласна. Твърде проста — майка ѝ ще я учува цяла седмица как трябва да изглеждаш при важни разговори. Накрая избра сив костюм — строг, но приличен.
Сутринта се събуди с твърдо намерение да отмени всичко. Ще се обади на майка си, ще каже, че е болна, или че я извикаха спешно на работа, или… Но телефонът мълчеше, а когато набра майчиния номер, никой не отговори. Очевидно вече беше на пазара, купувайки деликатеси за трапезата.
В половина десет Дарина стояше пред родния дом и не можеше да накара себе си да влезе. Съседката баба Златка поливаше цветята на балкона и любопитно я поглеждаше.
— Дари! — извика отгоре. — Влез вече, какво стоиш!
Майка ѝ я посрещна в тържествена престилка и с заговорнически изражение.
— Ето, добре, че рано дойде! Ще ми помогнеш да сложим масата. Виж каква херинга взех, ще я сложа под пашкул! Икорка съм купила, не червена, но става…
— Майке, — опита се Дарина, но вече я влечеше към кухнята.
— Костюмчето ти е хубаво! Сериозно, делово. Точно както трябва! Родителите на Тошко обичат скромни момичета…
— Откъде знаеш какво обичат?
— Вече сме се запознали! — гордо обяви майка ѝ. — Срещнахме се, когато носих документи на Тошко в поликлиниката. Мария Стоянова, майка му, такава мила жена! Говорихме половин час, тя ми разказа всичко за тебе…
— За мен? Какво точно?
— Ами, че си хубава, работлива, собствен апартамент… Много са доволни, че Тошко намерил такава булка!
Дарина усети как всичко в нея закипява. Значи вече я разглеждаха като годеница! А нейното мнение никой не го питаше!
— Майке, чуй ме, — хвана я за раменете. — Не съм готова да се омъжавам. Разбираш ли? Не искам все още!
— Не искаш? — майка ѝ се намръщи. — Тогава защо се сре— Ама добри са хората, — каза баба Златка, поглеждайки ги през прозореца, докато Дарина и Тошко си вървят заедно, мълчаливи, но с усмивки, защото понякога любовта не идва с гром и трясък, а с тихи разговори и смели избори.