Старческите притеснения

Дядо Иван от половин година беше вдовец. Първата остра болка беше притъпяла, залегнала някъде дълбоко в сърцето и застояла като оструган лед, който понякога се разтапяше в най-неподходящите моменти. Стоеше ли някой от съседите да го попита: „Е, как си, дядо Иван, сам човек?“, болката пак светнеше в очите му.

„Слаб съм станал, не ми беше толкова трудно преди“, мислеше си той и веднага се отговаряше: „Ами и скръбта не беше такава…“

От младини живееше в село. Излязъл на пенсия, мислеше, че ще има време за всичко. Но след като загуби жена си, времето сякаш спря и той не знаеше какво да прави. Всичко му се струваше безсмислено… Освен молитвата в църквата.

Дъщеря му Герга се омъжи в града, а внучето Тошко вече трябваше да тръгне на училище. В началото на лятото Герга с мъжа си и Тошко дойдоха в селото.

„Тате, ето ти го, да го възпитаваш“, започна Герга, сочейки внука си. „Досега беше детенце, майка му го гледаше, а сега е твой ред – трябва да направиш момче от него.“

„А баща му не го ли възпитава?“ попита Иван.

„Баща му в живота си не е държал чук в ръка. Сам знаеш – Мишо е музикант. Гудачката е негово поприще. През зимата ще запишем Тошко в музикалното. Може би ще попадне при баща си“, отвърна Герга. „Но възпитанието трябва да е хармонично. Така че помогни. Искам синът ми да прилича и на теб – да бъде майстор и работяга.“

Иван се усмихна и погледна внука си.

„Добре, Герго. Така да бъде. На всичко ще го науча, което сам зная. Докато съм жив…“

„Стига, тате“, го пресече дъщеря му. „Да живеем здрави и заедно. А за възпитанието на Тошко – помогни ми.“

Още същия ден дядото заведе внука си в работилницата. Огледаха масата за работа, рафтовете с инструменти и започнаха да подготвят ъгъла на Тошко.

Специално за внука си дядо Иван преобрази стар бюро, скъси краката му и покри масата с поцинкована ламарина. За малката работна маса трябваха и специални инструменти – малки, удобни за детски ръце.

След като закачи рафт над масата, дядо подреди най-дребните инструменти за внука си: чукчета, отвертки, клещи, малка трионка. В кръгли металени кутийки от бонбони, останали още от неговата младост, бяха насипани пирони с различни големини.

Тошко беше във възторг и не се отделяше от дядо си, разпитвайки го за всичко. Герга едва ги извика на обяд, а след това пак се върнаха към „мъжката работа“.

„Ето, започнахме“, каза дядото към вечерта. „За днес стига. Утре рано тръгваме на риба, затова трябва да си подготвим снастите и да си легнем по-рано.“

Минаха щастливи лятни дни. Герга и Мишо забелязаха, че баща им оживя, изправи се и очите му пак заблестяха.

„Е, Герго“, шепнеше Мишо, без да го чуе Иван, „учителка си, но добре го измисли. И на сина ни даде добър пример, и баща ти оживя…“

„Внимание е нужно на всеки – на малкото, на голямото“, отвърна тихо Герга. „Не можем да позволим тате да се откаже. Отсега по-често ще идваме. Слава Богу, че Тошко му помага. За другия човек освен ракията нищо не му трябва – само това го лекува. А тук – внукът му е като ясно слънце. Добре е. Винаги съм знаела, че баща ми е мъдър човек…“

Въздъхна и излезе в градината, както правеше майка ѝ. Градината и овощника трябваше да са подредени, както при нея, за да не усети баща ѝ, че всичко се разпада след смъртта ѝ.

Скоро отпускът на Герга свърши и тя се върна в града, а Мишо и Тошко останаха при дядо и му помагаха.

Но дойде есента и Тошко трябваше да тръгне на училище. За повода дядо Иван го поканиха в града – да изпрати внука си на първия учебен ден. С гордост водеше дядото Тошко за ръка. В костюм и вратовръзка, които не беше обличал от десет години, стоя на първата линейка на внука си и се вълнуваше. Засвири химнът, дядото се изправи изправен и стисна ръката на Тошко…

В този момент Иван си даде дума да не се отчайва, да вложи всички сили във възпитанието на внука си и помощта за дъщеря си…

Върнал се в селото, вечерта седна на масата в къщата си и сложи пред себе си чисто листче. Като първокласник, който отдавна не е писал, взе химикалката и започна да наредява в колонка плана за следващото лято, когато Тошко пак ще дойде.

В списъка имаше много неща: изграждане на детска площадка, поставяне на люлка, турник, маса и пейки, пясъчник. На големия топола край пътя реши да закачи „тарзанка“, спомняйки си детството си… А и мостът край реката трябваше да се оправи.

СписъкътВсеки ден списъкът растеше и ставаше по-дълъг и интересен, а в сърцето на дядо Иванов пак засия надежда – животът продължаваше и той имаше за кого да живее.

Rate article
Старческите притеснения