**Букет**
Радослава лежеше, затворила очи. На другата легло, срещу стената, седеше Стефания, кръстосала крака, и четяше учебник на глас. Телефонът на Радослава избухна с популярна мелодия. Стефания затвори книгата и ядосан поглед хвърли на приятелката си.
Момичето неохотно отговори. След миг вече седеше на леглото. После отпусна телефона, скочи и започна да се мете из тесната стая, набутаща в спортна чанта дрехи от шкафа.
“Къде се прибираш? Какво става?” – загрижено попита Стефания.
“Обади се съседката, мама я откарали в болницата, инфаркт.” – Радослава закопча чантата и се запъти към вратата, където на ската висяха якетата им, а на пода стоеха ботуши и обувки.
“Утре е изпит. В болницата ще й се погрижат. Ще го полагаш и ще отидеш после.” – ставайки от леглото, каза Стефания, гледайки как Радослава си набута ботушите.
“Слушай, Стефа, обясни в деканата, ще се върна и ще оправя всичко. Ще полага изпитите през ваканцията. Става, автобусът ми е след четиридесет минути.” – Радослава вече закопчаваше якето си.
“Обади се, как е мама ти.” – помоли Стефания, но Радослава вече бе излезнала от стаята. Отвъд тънката врата се чу шум от отдалечаващи се токчета.
Стефания си пръсна раменете и се върна в стаята. Видя зарядникът на телефона на Радослава, грабна го и боса изтича да я настига.
“Радо! Радо, чакай!” – викаше, спускайки се по стълбите.
Входната врата долу затрептя. Стефания прескочи три стъпала, добяга до вратата, отвори я и почти излетя на улицата.
“Радо!”
Момичето се обърна, видя зарядното в ръцете на Стефания и се върна за него.
“Мерси.” – и отново изчезна.
“Стоянова, какво сте забъркали тук? Едната почти вратата свали, другата боса на студено излезе. Напушили ли сте се?” – от бюрото се надигна дежурната гардеробиерка.
“Извинете, Мария Стоянова, ние не пушим.” – каза Стефания, престъпвайки от крак на крак. В босите й стъпала се забиха песъчинки и дребни камъчета, носени от обувките на влизащите. Пясъкът бе натрошен на леда пред общежитието.
“На Радослава майка й е в болница. Студено е, мога ли да си вървя?” – каза Стефания и, без да чака отговор, изтича нагоре по стълбите.
“Ох, Господи!” – Мария Стоянова тежко седна на стола и се прекръсти. – “Спаси и пази!”
Стефания се върна в стаята, отърси пясъка от краката си, прибра разхвърляните от Радослава дрехи, обу си чехли и замина на кухнята с чайника. Утре е изпит, ще се стопли с горещ чай и пак ще вземе учебника.
Вече бе потъмняло, когато по вратата леко почукаха.
“Кой?” – извика Стефания, но никой не отговори.
Въздъхна, стана от леглото и отвори вратата.
“Здрасти!” – Пред нея стоеше Георги, държейки пред себе си скеден букетик.
“Влизай.” – Стефания го изчака да влезе и тогава му каза, че Радослава е отишла у дома.
“Ама утре има изпит.” – учудено каза момчето.
“Ще отида в деканата, ще обясня, че майка й е болна, ще си го положи по време на ваканцията.” – Стефания не откъсна очи от букета.
“За теб е.” – Георги й подаде цветята.
“Мерси. Искаш ли чай?” – Момичето с букета отиде до прозореца, взе бурканчето от перваза.
“Ще взема вода, а ти събличай се.” – Усмихна се и излезе от стаята.
Георги свали само обувките, направи две стъпки и се озова до леглото на Радослава. Седна и провъртя ръка по евтиното покривало, сякаш гладеше момичето.
Стефания се върна, сложи буркана с цветя на масата, отстъпи крачка и се наслади на букета.
“Красиво. Какви са тия цветя?”
“Здравец.” – отговори Георги. – “Аз си тръгвам.” – Стана от леглото.
“Вие с Радослава някъде бяхте уговорили да отидете?” – побърза да попита Стефания. Не искаше той да си отива.
“Да. Успях да си взема билети за концерт.”
“Наистина? Е, вземи и мен. Защо билети да си отиват напразно.”
Георги се поколеба.
“На теб утре изпит има.”
“Е и?” – Стефания махна с ръка. – “Цял ден уча, време е да си почина малко.”
Георги се замисли. Радослава си бе отишла, билетите щяха да пропаднат. Те с нея тъкмо започваха да се срещат, нищо сериозно. Да отиде на концерт със съквартирантката й не би било предателство, нали?
“Да вървим.” – каза той.
“Ура!” – Стефания подскочи от радост и плясна в ръце. – “Оф, чакай ме вънка, ще се облека.”
“А, да.” – Георги бързо си обу обувките и излезе.
След пет минути от стаята излезе Стефания. Георги забеляза, че е успяла да си подчертае мигли и устни, да си прибере косите изящно. Кога бе стигнала?
“Да вървим, че ще закъснеем.” – я подтикна той.
На концерта Стефания подскачаше, крещеше и се залисваше с вдигнати ръце, заразена от общия еуфоричен наплив. От време на време поглеждаше Георги. И той се поддаде на настроението й, отпусна се и започна да вика заедно с всички.
После вървяха пеша и пламенно обсъждаха концертаТе се върнаха в общежитието с усмивки по лицата, докато слънцето изгряваше над София, носейки надежда за нови съвпадения и споделени мигове.