Вили се събуждаше в три сутринта и работеше, събирайки боклук по улиците на София. Благодарение на добрите си оценки в училище, беше спечелил стипендия за университета. Искаше да стане инженер. Това беше неговата мечта. Не за да забогатее, а за да има по-добър живот и да помага на семейството си.
Но не беше лесно. За да успее да работи и учи едновременно, трябваше да планира всяка минута. Събуждаше се в зората, учеше час-два преди да тръгне на работа. После работеше от пет до девет. Понякога и повече. Прибираше се бързо у дома или дори в обществените бани, където се миеше както можеше. През зимата замръзваше, а през лятото потта не го напускаше.
Понякога закъсняваше за лекциите. Дори след като се измиеше, миризмата на боклука все още го придружаваше. Не го правеше от желание – просто не можеше да го избегне.
Съучениците му в университета го гледаха с презрение. Отдалечаваха се. Шушунеха се и се смееха, а той чуваше. Някои отваряха прозорците преувеличено, други правеха шеги. Никой не искаше да седи до него.
Вили свеждаше поглед. Не казваше нищо – просто отваряше тетрадката си и внимаваше. Понякога ръцете му трепереха от умора, понякога очите му се затваряха сами. Но той издържаше. Защото искаше да успее. Защото искаше нещо по-добро.
Преподавателите го забелязваха. Винаги отговаряше вярно, участваше в дискусиите, схващаше бързо. Никога не изневеряваше и не се оплакваше.
Един ден, след труден изпит, професорът влезе сериозен в аудиторията. Каза, че всички са се провалили. Замълчаха. После добави:
— Всички, освен Вили.
Зашумяха шепот. Някои не можеха да повярват, други се ядосваха. „Сигурно професорът му помага“, „Кой знае как учи“, говореха помежду си.
Професорът погледна Вили и го попита на глас:
— Как успяваш да научиш толкова добре, Вили?
Вили се засрами. Не беше свикнал всички да го гледат. Преглътна и отговори:
— Уча на глас. Повтарям материята, докато не я усвоя. Правя си резюмета. Понякога се записвам и слушам записите, докато работя.
Никой не продума дума.
Същия ден, професорът излезе от аудиторията и чу някои от студентите да се подиграват на Вили. Спри се и им противостоя:
— Вие не знаете какво е усилие. Той работи, събирайки боклук от рани зори. Вие спите, а той вече е на крак. И въпреки това, той се справя по-добре от всички вас и не се оплаква. Вие трябва да се срамувате. Вместо да му се подигравате, трябва да се учите от него.
Студентите млъкнаха. Някои сведоха поглед. Един от тях се приближи до Вили и му се извини. После и друг. Професорът седна до него и каза:
— Не се оставяй, Вили. Животът не винаги е справедлив, но това, което правиш, има стойност. Не си сам.
Вили не каза много. Само се усмихна. Отвътре усети, че всичкият му труд си струва.
Не спирай. Твоята стойност не е в това как те гледат, а в това какво правиш, когато никой не ти помага. Като Вили. Не се предавай. Всичко, което правиш, един ден ще даде плод. Заслужаваш си го.